ГЛАС
ГЛАС
Дочувам глас - и този глас ми казва:
Опарен си… Добре си обгорен.
Но други криха камък в свойта пазва
и те ще се разкайват някой ден.
А ти си гълтай своите илачи
и радвай се, че Бог те поживи…
Съгласен съм със този глас… Обаче
нещата се подреждат другояче
и нямам мир със себе си, уви!
Защото съм опазен. И защото
през три епохи мина моят път
и бях свидетел колко пъти Злото
с Доброто се сражаваха до смърт.
Но аз останах някакси на завет
и само в джоба съм държал юмрук.
А може ли това да се забрави
и може ли човек да стане друг?
Светът гъмжи от жертви и палачи…
Но щом не бях сред лудите глави,
сега ще гълтам гадните илачи
с добавката, че даже ми се плаче.
Но сухи са очите ми, уви!
ЧУДО
Ето истинско чудо - живея,
късам нерви и късам цветя
и понеже духът ми копнее -
продължавам насън да летя.
Но наяве поставям незрима
и не винаги ясна черта
под четирсет избродени зими
и четирсет превзети лета.
Ето сбора от стихнали драми.
От любови. От скърби. От смях.
Ето, толкова пъти съм мамен -
поне колкото пъти разбрах.
Припознавам си старите грешки,
но в бездънното тяхно море
не откривам особено тежки,
а това не говори добре.
Не, не бързайте с изводи разни -
бих могъл - в този дяволски век -
да допусна до много съблазни
изкушения в мене човек.
Но все още му чупя гръбнака,
обуздавам го, справям се сам,
без от никого помощ да чакам …
А от тука нататък - не знам.
АНОНИМНО ПИСМО
Откъде тази злоба, като връхче на нож?
Невъзможно е - казах - да съм толкова лош.
Но когато ме грабна здрач прохладен и тих
и се тръшнах в леглото - ненадейно открих,
че леглото е тясно и че здравия сън
с раздавача навярно се изниза навън.
Оглупях ли внезапно, или бях пощурял -
смъкнал своята кожа, разглобявах се цял,
всяка мисъл обгръщах, всеки порив и ход
в моя вечно нестроен, в моя трескав живот.
Невъзможно е - казвах - да съм толкова лош.
И това се проточи чак до третата нощ.
На четвъртото утро - изведнъж просветлен -
чух суровия упрек, дето зрееше в мен:
Как допускаш - ми каза - като с тънък резец
да ти скъса душата анонимен подлец?
И тогава отряза този глас отведнъж:
Щом си в мъжката сила и държиш да си мъж,
още нещо ти трябва, помисли си все пак. . .
И си казах тогава: - Дай ми, Господи, враг!
ДУША
Тази песен е толкова пята,
че ми втръсна до ужас, до смърт:
“Отпусни си - ми казват - душата,
не от тебе зависи светът…”
Знам това - не зависи от мене.
Но и другата истина знам:
ако тя от покруса не стене,
ако тя не изгаря от плам,
ако тя чужди грешки прощава
и нехае, когато греша,
ако тя се отпусне -
тогава
за какво ми е тази душа?
БЕЗДНА
Стари хора и къщите стари -
прясна рана у мене кърви
И такова ли време удари
върху клетите наши глави?
А ги помня - ах, как ги помня! -
по вършитби, по сватби, по смърт:
ей такива мъже огромни
и невести с деца на гръд.
Где се дянаха хубост и сила?
Сякаш гръм зад гори отехтя…
А тепърва да чакаш милост -
празна работа вече е тя.
И надвесен над новата бездна,
ти следиш с накипели очи
как потъва селцето, изчезва -
с незаслужена болка изчезва…
А големият свят си мълчи.
25 август 2000 г.
ИРОНИЯ
Познавам го, добре го знам:
нали разказваше мълвата,
че пръв се вдигал за разплата
и го възпирали едвам?
Каква ирония, уви!
Оказа се, че било поза.
И той се притаил в обоза,
където не хвърчат глави.
Ни белег от беда, ни ръб:
на завет своя час дочака.
И без да си щади гръбнака,
на съвестта обърна гръб.
Не го осъждам - поумнях
и вече знам, че няма смисъл.
Но името му съм отписал
с един замах, с един замах.
И тъй животът си тече…
Какво да ви разказвам друго?
Това зализано влечуго
далече ще се довлече.
БАЛАДА ЗА ДВЕТЕ СМЪРТИ
… мъртвият не ни е враг!
Д. Дебелянов
Над него Бог не се смили,
та камо ли светът безбожен -
и след балкана разтревожен
свиреп куршум го повали.
Отсечената му глава
така през времето премина,
че с бронзов блясък след това
изпълни градската градина.
Пламтяха алени цветя,
венци ухаеха на слава…
Но втора смърт го връхлетя
от същата ръка корава.
Главата се търкулна пак
и се разцепи на парчета…
А беше ни внушил поета,
че мъртвият не ни е враг!
