Светозар Аврамов

Поезията на Иван Давидков не е лесно достъпна за неподготвения читател. За нея са необходими сетива: очи за многоцветието на света, уши - за музиката в него; усет за движение. Лирическият герой в неговите творби не е херметичен индивид. Той винаги е обвързан с хората чрез порива си или чрез една сълза, чрез крилото на птица или юзда на ездач… Ярката образност, изумително интригуващият с лекотата си и същевременно с драматизма си рисунък, експресивният поетически изказ на Иван Давидков, са качества, с които могат да се родеят малцина поети. Творбите му са белязани със самобитна творческа индивидуалност, тънка и дълбока проникновеност, интуитивно откликване на всички в обкръжаващия го свят. Автор на повече от тридесет книги - поезия, романи, есета, -  той отдавна е регистрирал своя изключителен принос в съвременната българска литература.

В лирическите послания на Иван Давидков творчеството като мотив заема централно място, а ваятелят - в най-различните му превъплъщения - е един от трайните му персонажи. Писателят извайва пред нас образите на поета и художника, на зидаря, ковача и грънчаря; на актьора, на клоуна, на иконописеца, на каменоделеца. Мраморът и длетото се появяват дори в сънищата на лирическия герой. Неслучайно авторът ще назове две от своите стихосбирки „Каменоломна” (1972) и „Молитви за длетото и камъка” (1977). Одухотворяването на мъртвата материя, на камъка, е породено от труда на твореца, оставил своето изкуство на човечеството и продължил пътя си с лодката на Харон. Още в „Крила и корени” (1964) поетът визира топлото си чувство към тези майстори, които си отиват незнайни, ала оставят дълбоки следи в паметта ни, а сътворената от тях вечност се превръща в наше естетическо достояние. В „Око на птица” (1983), размишлявайки за преходността на човека и на творчеството, лирическият субект се отъждествява с ваятеля от каменоломната, чийто длани са учили дори скалата да прохожда. (Този образ се появява и в прозата на Давидков) В едноименната творба от „Хълмове под вечерницата” (1966) лирикът без гръмки обобщения, а съвсем естествено ще се доближи до истината, че докато ние сме ограничавали поезията в схеми, „тя по големите пътища бушува и сърни пишат по снеговете най-хубавите поеми”…

В лириката на Иван Давидков често се долавя ехото на въздишка, породено от мисълта за онова, което е отминало. Споменът е неизменен спътник в днешния му ден. Връщането към корените е в съзвучие с една тиха тъга, обладала лирическия герой и възкресила в душевността му най-свидното. Пред очите му изплува образът на свещената майка. Родното му село Живовци, бащиният дом, изгряват като видения, оставящи траен белег в съзнанието. Затова поетът винаги се завръща „натам, където няма злоба и от обиди не боли”.

Любовта е обект на многократни поетични интерпретации в цялото му  творчество, а не само в книгата с любовна лирика „Мелодия за флейта” (1984). Душата му като струна откликва на всеки емоционален полъх. Чувството е драматично и постоянно - и в страдание, и при благослов… Доловил промените при навлизането във възраст, когато косата започва да побелява и спомените прииждат на талази, той не се страхува да разкрие интимните пориви или студа в душата си, дошъл от злите ветрове на самотата. Любовта предизвиква у него импулс за живот, изпълнен със смисъл и творчество. Образът на жената в е събирателен; той успява да вложи у нея най-обаятелното.

В тази поезия интелектуалното начало е водещо, проявяв се в  многоизмерим контекст; то не е само в по-външните параметри на авторовите познания в областта на изкуствата - музика, живопис и пр. Наред с колоритната образност и твърде често появяващия се пейзажен рисунък Иван Давидков е и поет на рационалното вдълбаване във вечните въпроси на човешкия живот. Той борави с категории като: истина, съмнение, битие, хаос, безкрайност… Навлизането в тези пространства не е привидно, а органично. Една от най-открояващите се негови книги във философски аспект, а и въобще, е „Корида” (1984). Тук всичко се чете на един дъх… Тайните на битието привличат „аз”-а, ала приближаването до тях не рядко води до тъжни житейски истини. Коридата живот-смърт постига невероятните очертания на надвиснала върху нас огнена сянка, водеща до катарзисни състояния, осенени от глътката въздух, която ни дава надеждата. Творецът разглежда диалектиката на живота, като се спира на философската дилема за преходността на човека, следващ неумолимите закони на естеството…

Иван Давидков възприема и изобразява природата като неделима от индивида. Или по-точно: индивидът като съставка на природата. За него тя е тази, която създава и формира усета ни към красотата, тя ни прави по-мъдри и по-вглъбени; от общуването с нея идват ярките метафори, експресивните пластове на поетическото слово. Пред очите ни той ще извае кестените на Берковската река; ще се вгледа в Дунавската луна; ще се вслуша в песента на авлигата; с болка ще си спомни за своето родно селце… Или пък ще ни „пренесе” да видим залеза, който угасва край витрините на Сен Жермен де пре; в Рим или Алжир, в Бретан, в Сен Мало…

Независимо от пастелните тонове в палитрата и романтичната интонационна нагласа,  Иван Давидков е творец с верен усет към социалните проблеми. Неговото недемонстративно родолюбие, проникнало в редовете и между тях, се слива с един неподправен хуманизъм. Тревожи го отчуждението между хората, които са улисани в личните си проблеми и нямат време за размисли и топлота в „тоя век на атомните взривове, на рака и на експлодиращите в самота сърца”.

С обобщаващо звучене е пропита метафората „Живеем в тебе, двадесети век - кафез от толкова събития изплетен!”. В едноименната творба (с подзаглавие „Дванадесет монолога на Винсент Ван Гог”) от книгата „Владетелят на нощните слънца” (1981), въпреки темпоралната отдалеченост, поетът е съумял да постигне внушителна аналогия със съвремието ни. В „Корида” (творбата „Едно дете прохожда”) авторът дава израз на вътрешния порив на съвременника, на неговия вик срещу опасността от един унищожителен апокалипсис.

Иван Давидков не е съзерцател, отдал се единствено на носталгията и мислите за самотата. Наред с минорните полутонове у него присъстват и светлите багри, особено в по-ранните му изяви. По-късното му творчество  приема други, по-внушителни мащаби, свързани с умъдряването на твореца, с устойчивата му жизнена позиция. Навлизайки в територията на прозренията, той стига до истини, носещи спецификата на сентенции. В поезията му като притоци се вливат съзерцание и възторзи, радост и болка, зов за общуване и самота. Във всяко негово произведение е въплътено лично преживяване и оценка, лично усещане. Всеки стих е преминал през сърцето му, през сетивата му.

Иван Давидков е овладял до съвършенство стихотворната пластика. Това се чувства както от безупречното владеене мелодиката на класическия стих, така и от прецизното боравене със свободния стих. Поетът показва майсторството си и при умелото използване на римата - кръстосана, съседна, обхватна. Тропите при него не са случайно хрумване, нито пък самоцелно търсене на шокиращ с образността си ефект. Може би най-всеобхватно в лириката му се разпростират метафорите. Техният колорит придава на творбите му усещане за неповторимост. Човек трябва безостатъчно да се отдаде на полета си към хармония, за да се доближи до зрелостта на авторовите внушения, намерили изказ в метафори като: „Узряваха чувствата - златния плод на душата”; „Ще дойде час и ще се срещнем - цвете и пчела”; „светулките - най-нежните небесни балерини”. Не по-малка е и силата на твореца, заложена в същината на великолепни сравнения: „Ако повикам обичта, тя цяла нощ из моята безсъница ще скита като залутана в морето лодка без весла”; „и твоят сетен вик ще светне като нож, забит в ребрата на небето”; „и маковете като рани се разпалваха в душата й”; „като тънка лисица пълзи листопада” и пр.

Душата на Иван Давидков пое към небето преди да излезе от печат последната му книга - „Къпането на нимфите” - 1990 г. През 1992 г. синът на поета - Борислав - издаде посмъртно наистина последната книга на Иван Давидков - „Може би сбогом”. Творбите в тези последни лирични послания  представят едно вглъбено общуване на автора не само с нас - неговите читатели, но и със собствената си душа, което придава на словото му дълбоко философско звучене и ни отвежда към лабиринтите на „аз”-а, към вечните въпроси на битието. Това са книги на творческо озарение, появило се в трагичните мигове, когато поетът е предусещал идването на края и когато прозренията са естествено съпътствани от времето на „горчиви равносметки”. Размишлявайки върху сложната същност на индивида, художникът стига до печалната истина, че един ден всеки от нас ще трябва мъжествено да застане на перона, докато дойде влакът, с който ще отпътуваме завинаги към отвъдното…