Борис Величков

Нагоре по асфалтовия път шпореше една волга към село Зорница. Като стигна средната махала, излезе кмета Чолаков и посрещна гостите. Вътре във волгата имаше едно недъгаво момче и жена посърнала и укахърена.Шофьорът, след като поздрави, попита къде е Рамадан ходжа. Кметът му отговори:

- Тука е, но хич не си правете труда да го търсите! Връщайте се, защото сме му забранили да се занимава с такива работи.

- Аз не съм дошъл от Варна, да се връщам - отговори шофьорът. - Кажи ми къде живее?

- Ей там, долу, дето ония градини - каза кметът.
Шофьорът тръгна към къщата на ходжата. Слезнаха от колата и влязоха в двора. Посрещна ги висок старец с родопска носия. А кметът в туй време се обади на милицията в общината.

- Добър ден! - каза ходжата. - Заповядайте!
Гостите влязоха вътре и се настаниха. Ходжата видя момченцето и разбра, че тези хора имат зор.

- Идваме от баба Ванга, тя ни каза да дойдем при теб! - каза бащата на детето.

- Хубаво сте направили, но ми забраняват властите да лекувам хора - каза зорнишкият ходжа.

- Спокойно, от тук нататък никой няма да те безпокои! - каза шофьорът.

Тъкмо се разправяха и някой викна на двора. Двама униформени милиционери стояха и чакаха. Излезе ходжата с разтреперани ръце, като тракаше броеницата.

- До кога ще се разправяме с тебе, бре ходжа?

- Повече няма да се разправяте! - чу се глас зад гърба на ходжата.

- Ти пък, кой си? - зяпнаха милиционерите.
Напред излезе шофьорът, изкара една книжка и се легитимира. Милиционерите застанаха мирно и отдадоха чест. Той беше полковник от държавна сигурност.

- Кажете на вашия началник, че ако падне един косъм от главата на Рамадан ходжа, ще отговаря пред мен.

- Слушаме, другарю полковник! - качиха се в джипа и отпрашиха.

Ходжата остана като смаян. Влязоха навътре, седнаха край масата, бабичката се разшета и приготви родопски качамак, да посрещнат гостите. Яденето беше готово, но явно на гостите не им беше до ядене.

- Заповядайте, каквото Аллах е дал, да му сторим хадета, пък всичко ще се оправи, недейте се кахъри.

Хапнаха, пийнаха и ходжата рече:

- Оставете го да легне на леглото - ставаше въпрос за момченцето, което беше на седем годинки.

Поставиха го на леглото и ходжата започна да ги разпитва:

- От малък нито ходи, нито дума - каза майката. - Ходихме при баба Ванга, но тя ни прати при теб.

- След една неделя момчето ще ходи и ще говори - каза Рамадан ходжа. - Сега ще ми го оставите и ще си идете. Когато се върнете, ще стои при мен на двора и ще ви посрещне само.

Майката и бащата го гледаха като замаяни. Сън ли беше или наяве? Бащата стана и рече:

- Ходжа, майката ще остане, а пък аз ще си ида, защото съм на работа.

Така и стана. Сутринта ходжата след абдест¹, взе много стари свещени книги и започна да пее над момчето. Това продължи три дни. През цялото време момчето само спеше. Майката взе да се тревожи, но ходжата я успокояваше. След третия ден момчето отвори очи и проговори:

- Мамо, тука ли си?

- Тук съм, сине! - прегърна го и заплака.

- Много съм гладен!

Сложиха всякакво ядене на масата. Но ходжата каза:

- Само прясно мляко! Това ще му е храната.
Детето се нахрани хубаво и попита за татко си.

- В неделя ще дойде той - каза майката.

Момчето легна пак и заспа. Ходжата, бабичката и майката излязоха на двора, седнаха на скамейката до чешмата и заговориха. Майката ги прегърна като нейни родители и започна разговор с Рамадан ходжа.

- Кажи ми, бай Рамадане, откъде я имаш тази дарба?

- Слушай, мило момиче, ти ходила ли си при моста на Янтра?

- Ходила съм.

- Като си ходила, не си ли давала сметка кой го е направил?

- Да, това е Кольо Фичето.

- Ами, значи всяко хубаво нещо има майстор. Та нима този хубав свят няма господар, който да командва? Има! На този господар ние сме му слугите! Който му слугува по-добре, повече получава. Аз от малък съм се обрекъл на Корана да му служа, защото той учи само добро. Ето, че сега бера плодовете на моя труд и ги раздавам на хората. Някой път човек получава видение, било насън, било наяве. Това го дава сайбията. Тука имаме едно село Момчиловци. Една жена сънувала, че ако иде да копае в един бряг, ще текне вода. Отишла жената и копнала. До ден днешен хората се лекуват в онова аязмо. Васил Шоков сънувал, че ако построи черква, ще прогледне. Значи, този свят има някой да го командва. Един ден ходжата казал на учениците си, ще дам пет лири на този, който иде в бостана и открадне една диня, без да го види никой. Всички деца се юрнали, но едно стояло на миндерчето. Ходжата го попитал:

- Ти, бре, Хасанчо, защо не отиде да си опиташ късмета?!

- Ходжа ефенди, ти каза никой да не го види. Та, как може никой да не види, нали Аллах вижда всичко?

- Браво, Хасанчо, ти ще получиш петто лири.

В една част от хората е вкоренено добро, в други - зло, те са слуги на шейтанина. Други са лицемери, при тях удрят болести. Където и да ходите, каквото и да правите, мислете само за добрини. Който прави добро, живее много години и се радва на живота. В корана пише, че гневът е половин престъпление. Следвайки писанията на религията, някакво вътрешно чувство ми подсказва какво иска човешката душа. Ти виждаш, че и телевизор гледам, и радио слушам, и вестници чета, но често се надсмивам над подлата човешка участ. Има една арабска поговорка: “Късмет секис, докус олмас”, което ще рече: “Ако е писано осем, десет няма да стане.” Не се радвайте на имане. И на Мехмед Синаб имането са го взели други, и на всички дерибейове. Само което лапнеш в корема, никой не може да ти го вземе. Къщи, имоти, пари, всичко остава на този свят. Човек гол идва на този свят и гол си ходи. Само остават делата. Който много се кара на този свят, на гроба му е тихо.

Както говореха един ден, беше в неделя, бръмна кола. Волгата идваше. Ходжата, бабичката и майката бяха на скамейката. Полковникът слезе и отиде при тях.

- Как е детето? - попита бащата.

- Спи, само спи! - каза майката.

В този момент момчето се показа на вратата и извика:

- Тате, тука ли си?

Бащата и майката се смаяха. Очите им се набаружиха и припнаха към момчето. Бащата го хвана за ръка и го поведе към ходжата. Хвана ръката на ходжата и я целуна, след това майката, а пък момчето седна между ходжата и бабата и рече:

- Тате, нали това са моят дядо и моята баба?

- Да, синко!

И ходжата и бабата облюбиха момчето и се разплакаха.

Ходжата стана прав и рече:

- Нека твоят бог те благослови, нека напълниш къщата на твоите родители с внуци и те да се радват.

После се обърна на изток, вдигна ръце нагоре и три пъти извика: “Аллах икбар!” - това бяха думите според Корана за радост. Семейството преспа вечерта у ходжата и сутринта се застягаха. Застяга се и ходжата. Изкара магарето от обора и щеше да върви към гората. Цялото семейство го изпратиха до голото бърдо. Той се обърна към бащата и рече:

- Не оставяйте момчето без чеверме, мляко и ябълки, то е изтощено и трябва да яде. - Облюби момчето, яхна магарето, взе си сбогом.

Яхнал магарето, той започна да пее някакви молитви и се изгуби в гората. Семейството дълго гледаше след него. Рамадан ходжа живя до дълбока старост и умря. Момчето от Варна всяка година идваше на неговия гроб да го прелива, от благодарност. За него той не беше просто ходжа, а светец, готов да даде светило дори и на душманина.