Борис Величков

(легенда)

Облаци прах се вдигаше от конете на анадолците, които препускаха към Станимака. Зверските погледи към Станимашката крепост от ден на ден ставаха по-яростни, защото не беше лесно да падне крепост, която беше със завидна слава. Започнаха да се нижат дни на сила и мъдрост, на отчаяние и предателство. Всеки звън на мечовете пишеше края на една епоха, на един народ, на една държава, приличаща на презрял плод, който се готвеше да капне. Крепостта падна. Анадолците се готвеха да влязат навътре в планината. Жребият се падна на Джадид паша. Той добре си даваше сметка какъв народ живее по тия чукари. Но зверският му инстинкт за плячка и богатство възпираха страха му и гладът за слава на герой. Привечер от предният табор се чу рог. Това означаваше, че ще нощуват в равнината, където се сливаха двете реки. На другия ден разузнавателни отряди поеха нагоре по Забърдовското корито. Селяните от Забърдо отдавна бяха чули за настъпващите османлии. При нашествието много хора бяха избягали навътре в планината и предупреждаваха за настъпващата опасност. Козари и овчари бяха виждали византийци и ги познаваха, ала този път видяха съвсем други хора, които бродеха тъдява. Те се втурнаха към Заград и предупредиха братята си. Хората се укриха и замълчаха като птички пред буря. Но сред птичките имаше и орли, които бяха готови да се втурнат към тъмните облаци на бурята. Това бяха пастирите, които бяха готови да бранят планината - своята майка, от ония, които се готвеха да разкъсат нейната гръд. Набързо бяха направени заграждения - капани, които щяха да изненадат противника. На свечеряване отрядите се върнаха и влезоха в шатрата на Али Джадид паша.

- Говорете! - посрещна ги той.

- Велики Али паша, има живот по дерето нагоре. Много пътеки има от добитък и хора, а така също и имоти. Няма да е лесно да се покори това место!

- Защо? - попита Али паша.

- Защото като че ли шейтанинът живее тук, дори му видяхме миндера, дето спи. Толкова земи пребродихме, такова нещо не сме видели, велики Али паша.

- По-точно казвайте или ще си глътнете езиците от страх?

- Ами една голяма кюприя, но не мяза да я е правил чиляк. По-навътре друга темна дупка, сигурно като го напече, ходи там на сянка шейтанина. А пък кюприята гладка, като сюлюк¹.

- Вай, вай, вай! - викаше Али паша. - Утре, ако е късмет, ще я видим.

От ранни зори започнаха приготовлението за похода към крепостта Заград. Рано сутринта таборите поеха нагоре по реката към Заград. Анадолците се нижеха по тесните пътеки и приличаха на черно голямо влечуго, на което главата му беше Али Джадид паша. На няколко пъти снагата на това влечуго се разкъсваше от засадите на героичните овчари и козари, които отприщваха камъните и дърветата по долищата. Дадоха няколко жертви османлиите, но те бяха много и за тях такива малки атаки, не беше трудно да ги стопят. Хванаха и един заложник - овчаря Вълко, който щеше да ги предвожда до Заград. Ето, че стигнаха до каменния мост и самият паша плесна с ръце и викна:

- Ер кюпрюсю, ер кюпрюсю! Вай, Аллах, вай! Таквоз чудо не съм видял! Вярно, че мяза на дявола миндера.

Насядаха всички османлии. Ходжата запя молитва за обяд и всички насядаха да ядат. Отвързаха Вълко и той да яде. След като се нахраниха, поопънаха се малко и Вълко се стори на заспал. Но в това време хитро под очи гледаше всяко движение на турците. След като хубаво се отпуснаха, Вълко леко се търкулна зад една хвойна и хвана дерето за Кабата. Веднага опъна за Заград да предупреди съселяните си. Когато турците се окопитиха, се развикаха:

- Избягал е неверникът. Сигурно и шейтанинът му е помогнал.

Побеснял, пашата веднага даде заповед за тръгване. Таборът тутакси пое нагоре към крепостта. Започна се великата епопея за защита на Забърдовската крепост. И тук се дописваше една история с много трагични страници, но моралните победители си останаха тези, които бяха родени тук. След няколко дена отпор крепостните порти пропукаха. Вечерта, тайно хората поеха към тъмния вход на пещерата, която имаше отвесно отвърстие и вода. Само Вълко не ги последва. Той не искаше да посрещне смъртта в дупка, той искаше да умре виждайки планината за последен път и да вземе прошка от нея. Последва го и неговата изгора, а така и невръстното му момченце, което беше на три годинки. След като хората се изтеглиха от тайния вход, той беше замаскиран, така че турците като влязоха в крепостта, останаха учудени къде са се скрили защитниците. След няколко дни хванаха един селянин, идващ от друго село с детето си. Заплашиха го, че ще убият детето, ако не каже къде са се скрили хората. Той знаеше всичко за тези хора, защото имаше рода и често идваше тъдява. Уплаши се човекът и каза:

- Ей там, в темната дупка.

Бяха изтърсени няколко чувала с чалми и бяха помохамеданчени. А пред непокорните заприщиха входа със слама и я запалиха. След няколко дена двама турци обикаляха имота и в далечината съзряха мъж и жена, които бягаха, носеха и дете. Те търтиха в галоп след бегълците. Това беше Вълко. Турците се развикаха и дойдоха още трима. Семейството побягна към мочурливата ливада, а от там към шилестия камък на билото. Турците, като минаха през мочурището, конете затънаха и те се търкулнаха от конете си. Другите трима заобиколиха и поеха право към бегълците. Вълко беше бая далече, но виждаше, че краят е дошъл. Хвана жена си за ръцете и рече:

- Сбогом, Гюрго! Не ще та оставя на тез поганци. Готова ли си да умреш?

- Ами Момчил?

- Ще го оставим тук! Той ще порасне и беки планината един ден ще му разкаже всичко. Трябва да оставим семе, то ще израсне такова, каквото сме го посяли.

Вълко погледна детето, целуна го, това стори и Гюрга. После погледна от край до край планината и както бяха хванати за ръце, се хвърлиха в пропастта.

В отсрещния скат отекнаха две думи: “Сбогом, планино” и “Момчиле-е-е”. Селяните чуха виковете и започнаха да свалят чалмите, други се кръстеха скришно.

Турците гледаха от пропастта като смаяни. Взеха детенцето, понесоха го към Али Джадид паша, като армаган.

На другия ден лумнаха зурни и тъпани. Доволен, пашата се радваше, че е взел “зестра” от неверника, който му избяга при Ер кюпрюсю. И за награда го изпрати в Цариград, където Момчил щеше да стане най-страшното оръжие на турците - еничарин.

¹ сюлюк (тур.) - пиявица