Борис Величков

В родното ми село имаше един левент, който се беше пазарил говедар. И от сутрин до вечер, всяко лято пасеше селските крави. Цялото семейство се беше преселило заради пашата от с. Забърдо и беше дошло тук, в китното балканско селце Дедево. Не беше лошо селцето. Тук от местността “Равнища”, се виждаше целият Пловдив.
Пасеше кравите говедарят и се грижеше за тях като за свои. Тучни пасища имаше около селото, но Салих - така се казваше пастирят - най-много обичаше да ги пасе по Друмът, защото от там се виждаше селото, пък и имаше дарбата да свири на кларинет, а и пееше много хубаво. Беше ушил кожена чанта и в нея слагаше свирката, та като му дойдеше наум, посвирваше. Вечер, след като докараше добитъка в селото, викаха го чорбаджиите в кръчмата и свиреше до среднощ.
Беше пролет. Селяните бяха излезли по нивите и сяваха картофи. Откъм Друмът се изви бавна и тъжна мелодия от кларинет. Селяните, като чуха, изправиха се, подпрени на мотиките и приказваха:
- Чуйте, мари, Салих пак засвири!
Дядо Михалаки жадно смучеше тютюня и само се тюхкаше:
- Ей, шекер момче е нашият Салих! Га го чуя да свири, мед ми пада на душицата! Тю-ю-ю, де да можех и я тъй да свиря. Господ да те поживи, синко, и да ти даде сто години живот!
Мръкна. Кравите от баира уморено се клатушкаха към село. Пред кръчмата беше седнал дядо Михалаки и като видя Салих, го извика:
- Ела, дядовата, да ти кажа нещо. Когато пръснеш кравите, ела в кръчмата да ударим по едно.
- Бива, дядо, бива, ще дойда - отговори говедарят.
Беше съвсем тъмно, когато Салих влезе в пълната вече кръчма.
Дядо Михалаки стана и рече:
- Салих, изкарай ми тая песен, дето днес я караше на Друмът. Ако я изкараш, я ще черпя цялата кръчма.
И говедарят си попиваше, но беше запомнил от баща си думите: “Салих, чашката и добитъкът не се галят!” Затова думите на дядо Михалаки не го трогнаха за ракията, колкото за песента. Пастирят разкопча кожената си чанта и оттам изкара кларинета, който беше обвит с шарен месал. Изправи се и тихо подхвана родопската стара песен

“Бекиро, либе, Бекиро,
от севдьо са либе не умира,
ам са само сохне и вехне…”

Плясна с ръце старецът и извика на кръчмаря:
- Дай на всички по една ракия!
След това бръкна в пояса с едната си ръка и запя песента. След него се понесе и глас от другите маси. Цялата кръчма кънтеше и отвън плахо гледаха дечурлига и жени, които бяха дошли да си поприказват след шетнята. Пастирят така кършеше мелодията, че скоро завладя сърцата на всички селяни. На моменти извисяваше звука като вихрушка, на моменти като топъл южен вятър. Младо и пъргаво момче беше пастирят и цялото село го обичаше и уважаваше.
Но един ден излезе посърнал и унил. Дядо Михалаки забеляза това и сутринта го изпрати с добитъка чак до Калена вода. Умен беше старецът и го захвана отдалеч.
- Кажи ми, дядовата, защо от скоро нещо карченееш? Не ти се говори? Кажи ми, аз те уважавам като мой син. Анджак, ще кажа аз, е за някаква престилка, а?
Салих леко помръдна устни и се позасмя, па рече:
- Как позна, дядо Михалаки?
- Е, синко, тая брада не е на пръч! Тя е побеляла от мераци и дертове.
- Дядо, голям мерак ми е паднал по едно момиче от Шейтан кьой. Само да го видиш, ще ти заиграе сърцето. Невяста и половина. Като върви в път, гюся хи играе като две копи сено, га ги качиш на каруца и върви по калдаръм. Вечер я санувам и като стана от сън, целият съм вир-вода - говедарят въздъхна и продължи. - Ах, дядо, дядо, тия черни очи всеки ден са ми пред погледа. Навсякъде ме следят.
- Сега почувствах, че ми олекна малко. Ти, както ми каза, тя е като ангел?! - каза дядо Михалаки.
- Ангел не съм виждал, но ако го има - това е тя! - каза говедарят.
- Хайде бе, холан, немой са кахъри. Довечера ще дойда у вас и ще поговорим с вашите, да видим каква ще я скроим? - каза старецът.
Речено - сторено. Вечерта дядо Михалаки отиде право у Салих. Седнаха, поговориха, но Салих от срам излезе на двора. Дядо Михалаки подхвана отдалече разговора и се обърна към бащата на Салих.
- Слушай, мижо1 Сюлеймане, момчето са е ударило на кахър! И ти, и аз сме били на такъв хал; дай да видим да оправим тая работа, че момчето ще се поболее. Днеска съм думал с него. Меракът е лоша работа. Аз, когато се бех меракландисал за моя Тана, една месечина не хванах мулето, да ида на колибата. Татко, бог да го прости, гледа, гледа, че ме ожени. Немой си имайте майтап с тая работа. Колкото ти е мил на теб, толкова и на мен. Това е златно момче. Дай да го задомим, та и вие да сте рахат, и добитъка да е напасен.
- Нека овършеем и да приберем берекета, и ще се заемем с тоя зор - завърши Сюлейман.
- А така, това искам да чуя! - каза дядо Михалаки.
Гората смени своята премяна, появи се златното халище, което покриваше цялата гора от Бабин комин до Равнища и от Буча до Гарванско пладнище. Напълниха се хамбарите с жито, плевните пукаха със сено, като коприна, избите - с картофи, ябълки и орехи. Кравите отегнаха и лениво се клатеха по окосените ливади.
Мижо Сюлейман и неговата баба отидоха една сутрин към Бяла черква и от там - към Шейтан кьой. Тръгнаха да разнищят мерака на Салих. Лека-полека стигнаха селото, поразпитаха людете къде живее Чучуран - така викаха на момичето бащата. Показаха им къщата. Влязоха ябанджиите и ги посрещнаха като гости.
- Добре дошли! Как се измамихте да дойдете?
Майката на Салих продума:
- Не мой ма питайте, ами чакайте да ровна огъня, че ни е студено. - Според обичая това беше знак, че са дошли за невяста.
Старата Чучуранка възкликна:
- Бре, каква била работата! Ще кажете тогава, но първо да хапнем, че идвате от път.
Софрата донесе младото момиче, което Салих беше видял и гореше по нея. Ядоха, пиха, вдигна се софрата и старият Чучуран каза:
- Кажите гости, какво ви носи към моята къща? Кажите си болката.
Мижо Сюлейман бръкна в силяхлъка си и изкара кутията с тютюня. Сви цигара и рече:
- Слушай, аратлик, дошли сме за един дерт и то не какъв да е, а е дерт, от който се ражда животът. Къде е видял моя Салих твоята дъщеря, къде са подумали, но меракът го е надвил и се е закахърил, та затова сме дошли! Искам и друго да кажа, че няма да се жени твоята щерка за цар, а за говедар.
Настъпи гробна тишина. След това старият Чучуран се поизкашля, па рече:
- Хубаво сте решили, аратлик, ама това не е закърпа - махни я и туряй друга. Това е, както рече ти, работа, от която се ражда живота. Затова, ще подумаме насаме. Ще поумуваме и ще видим от тая хвойна какъв заек ще рипне! Я съм го виждал твоето момче, бая си посвирва, чул съм го горе на Друмът. По свиренето се познава, че е патошен чиляк.
- Може, ако е късмет, да ти посвири и у вас! - рече Сюлейман.
- Аллах ще каже! - рече стар Чучуран.
След тези приказки се застягаха гостите и поеха към пътя за селото. Надвечер се показаха къщите и влязоха в селото. След като пооправиха добитъка и къщната работа, излязоха на двора и забелязаха, че дядо Михалаки се клатеше бавно към тях. Седна на дървената скамейка и изпъшка. Изпъшкването приличаше на диня, която се пука от студена вода. Изкара тютюня, изкашля се и се провикна:
- Бря, че тютюн, то не е тютюн, ами е на млада булка косицата.
Чу го мижо Сюлейман и го наближи.
- Е-е, казвай, аратлик, съшихте ли чувалите? - попита старецът.
- Какво да ти кажа, комшу? Нито съшит, нито скъсан. Чурук работа! Ще му найдем друга, та дано я забрави. Нема да го оставим да кърченее.
Речено-сторено, още на другата неделя отидоха да искат невяста у аго Хакъ от Чепеларе. Много момичета имаше той и само едно момче. Набързо стегнаха годежа и още същия ден я отведоха към Дедево. “Харесаха” се горе-долу с говедарчето, но огънят си остана в гърдите му да си гори по онова девойче, което често виждаше в сънищата си. Вместо да се радва, Салих стана мълчалив и по-рядко се слушаше свирката по Друмът. Една вечер, като докара кравите, хвърли тоягата на двора и пое към кръчмата. Пи, пи до насита, кандърдисаха го, та наду и кларинета, но в песента имаше много мъка и сълзи. Две сълзи се търкулнаха по брадясалите му бузи. Всички го изгледаха учудени. Остави кларинета на масата и тропна чело върху масата. Всички млъкнаха. Дядо Михалаки го прегърна и тихо му запя:

“Бекиро, либе Бекиро,
от севдьо са, либе, не умира,
ам са само сохне и вехне.”

На другия ден пусна кравите, но главата му тежеше като олово. Заспа край реката, където беше Гарваново пладнище. Вечерта се върна като пребит. Тръшна се и се разболя. Цялото село се извървя да го види. Дойде и попа. Сложи ръка върху челото му и промълви:
- Ангеле, стягай камиона. Ще го караме в Пловдив. Много е зле.
Настаниха го в държавната болница. Лекарите започнаха да го лекуват. Тежко му беше положението. Беше оставил булка в къщи и момченце на една годинка, които бяха постоянно пред очите му. Минаваха дните, но нищо добро, беше в напреднал стадий на воден плеврит. Един ден влезе главният лекар при него и го попита как е. Салих се обърна и го помоли:
- Докторе, искам нещо да те помоля.
- Кажи, Салих!
- Имаме една местност Друмът. Много те моля, пусни ма да ида там да изсвиря една песен, но до мен да бъде моя Сюлейманчо, беки запомни баща си, та и той да ходи там.
В това време на вратата се показа неговата булка с детенцето.
- Ето го, докторе, идва!
Салих подаде ръце и го взе. Гали го по детската главица и му се радва. Дишаше тежко. Обърна се към жена си и каза:
- Слушай добре, какво ще ти кажа! Чановете в мусандрата, дрехите в обкования сандък и тоягата, саркесовия часовник, да ги криеш за него.
- Какво си решил да правиш, та даваш такива заръки.
- Няма да ме бива. Нищо няма да ти сторя халал, ако не изпълниш желанието ми.
Жена му скърши пръсти и заплака. Хвана Салих за ръката и промълви:
- Салих, никога не съм обичала друг, освен теб. - Докотрът стоеше и слушаше. - Израснах в нищета. Баща ми пиеше и ни пращаше да работим с другите сестри. Това, което припечелвахме, го вземаше и по цяла нощ се наливаше с ракия. След като се върнеше, биеше майка ми и ние по цяла нощ не спяхме. На другия ден хем работехме, хем дремехме по чуждите ниви. Така че, ти се появи като ангел-спасител. За това така бързо тръгнах с теб. Нека аллах ти дава късмет да преживееш, че ако… Къде ще ида после?!
За първи път Салих видя в разплаканите й очи кошутата, която беше търсил. Много кошути беше видял в живота си говедарят, но всички ридаеха за малкото си, а тази - за истинския мъжкар, с когото искаше да бъде и в пек, и в страшна зима. Двамата се прегърнаха и между тях остана детенцето. Салих бавно запя: “Бекиро, либе Бекиро”. След това прекара едрата си длан по разплаканата буза на своята жена. Отпусна се изведнъж на възглавницата, хвана детето за ръчичката и либето си и издъхна.
Това бе краят на песента. Мълвата за смъртта на говедаря обиколи всички негови съселяни, които се стекоха с разбити сърца на гроба му. След тази случка докторът един ден стегна раницата си и пое нагоре към Друмът. Искаше да види къде се е родила песента. И още нещо - искаше да види разплакана кошута.

1 мижо (тур.) - чичо