ВЪРВЯ КЪМ ДЪЖДА
И все вървя на запад - към дъжда,
и все повече се заоблачава.
Защо е жива вечната вражда
между нощта и светлото начало?
В студени облаци пред мен
обречена потъва светлината.
И преполовил човешкия си ден
аз не вървя - летя към тъмнината
на дъжд, на студ… На моя път.
Ах, блян ли е, нагон или умора
това препускане към нашта смърт
или пък точно то ни прави хора?
И пак
вървя на запад - към дъжда,
и все повече се заоблачава.
И вече виждам тънката межда,
която може би е край… Или начало?
И спомен е зората на деня,
вълшебството на детството велико.
Сега пристрастно утрото ценя,
но вече властно вечерта ме вика.
… И чезнат най-щастливите сълзи,
и жестовете, и рисковете чезнат.
Дъждът, определен за мен, пълзи
и приближавам неговата бездна.
И в мен прониква тъмната ръжда,
която бавно ще ме заличава.
И все вървя на запад - към дъжда,
и все повече се заоблачава.
А там навярно вече бурята гърми,
изгарят дънери, градушка стене,
умират звяр и птица, и тръби
категоричната тръба за мене…
… Какво е опитът, животът, аз -
познание, което значи болка.
Не плащаме ли за минутна страст
с години от живота си… Със колко?
И пак към изпитания вървим
така отчаяно, така епично
макар да знаем, че ще изгорим
от тяхното докосване трагично.
Светкавица лицето ми бразди
и пада - птица - в тишина беззвездна.
Дъждът, определен за мен, пълзи
и приближавам тъмната му бездна.
Предчуствам го със цялата душа,
със ноздрите, със кожата си вече.
Събрал съм всички сили за дъжда,
защото виждам - той не е далече.
И наранен, и нараним вървя
към тоя дъжд, към моя дъжд,
момчета.
Не ми е лесно пред стената на дъжда,
но знам, че някога ще разберете…
Повярвайте ми, недобре живях
и много ми е страшно днес - не крия.
Но трябва да прекрача своя страх!
Заради вас.
Заради мен самия.
