Константин Константинов

ПРЕДГОВОР

Разтварям пожълтелите страници на старата книга - и изведнъж ме лъхва познат и скръбен мирис. И някакъв далечен хор прозвучава, като в сън. Оръфаната някогашна христоматия, с изядени корици, изподраскана: на която с разкривени букви е написано детското име на “ученик от І а клас”. Книга с извехтял шрифт, с друг правопис, с “разбор” след всяко четиво, старинна и мила, като ония шарени захарни петлета, с които се връщахме някога на Върбица, от черква…
И пред очите ми изплуват далечните прецъфтели дни…
…В обширния зашумен двор се сбират сенки: вечерта неусетно се спуска. Отсреща Балканът потъмнява. В тревата се заобаждат щурци. Вадичката до пътната врата по-ясно и надълго разправя нещо на калдъръма. През листата на овошките гасне модро-златното небе. Ангелът на Кротостта безшумно прелетява над глъхналата градинка… Седя на прага на трема, и прислонен до майчиния скут, мълча и слушам. Нещо неясно - и горчиво, и сладостно, и безименно, и познато изпълва гърдите ми. Иска ми се да плача: майка ми пее… Сложила ръка на малкото ми рамо, отпуснала клепачи, тя мерно, едва-едва, ме клати, в ритъма на песента. За стотен път, може би, слушаната моя люлчина песен:

От мене нищо ти недей чака,
живей, минувай, веч като знаш;
но недей тъжи, недей ти плака
и пред душмани дръж ти кураж

Люби, прегръщай мъжко си чедо,
сама надежда, син пеленак;
теши се с него, гордей се с него,
че той ще бъде добър юнак…

Сякаш отново чувам до себе си топлия, звънлив глас, в който се разтапя всичко наоколо и се превръща в сребро-синьо сияние…
…А ето, сега в тиха есенна сутрин почиваме под стария орех сред лозето - дядо и аз. Долу - далеч някъде се мяркат джамии, каваци, и сухото корито на реката. Отвъд тях - посърналото поле на Тракия. Отсреща из колибата лениво извиква пъдарят, и отново всичко замира в призрачна дрямка. Дядо сваля калпака си, изтрива с алена кърпа сбръчканото чело и после дълго свива дебела старческа цигара. Пуска кълбо дим, поглажда ме по главата и се усмихва под увисналите сиви мустаци. “Ех-ти, молодец! Хайде да си попеем!…” И в неподвижния есенен въздух се издигат сплетени дрезгавият старчески глас и трепетният детски.

Вятър ечи, Балкан стене,
сам юнак на коня…

“Тю-ю, пусто! Не мога веке!” - маха отчаяно ръка старецът…Млъква, свива очи, и после с въздишка добавя: “…А едно време, дядовото, на твоите години, кога тичахме из сокаците да гледаме Казак-Алай, вуйчо ти Добри - на баба ти вуйка й, сам ни е учил да ги пейми…Неговите песни…на даскал Добри Чинтулов - кой не ги е пял тях!…”
…Угасва, като комета, споменът и друг изплува. Окичена за годишния “акт” училищна сцена. Раздаване на свидетелства, песни и декламации. И насред сцената - мъничък човек, изправен смело, с единия крак малко напред, с пламнали очи, унесено нарежда:

…Какви е деца раждала,
раждала, ражда и днеска
българска майка юнашка;
хранила, храни и днеска
нашата земя хубава!…

И още…и още …и още…

Те се редят, възкресени, безкраен низ от образи и видения, лъчезарни и сякаш нетленни, извън времето и пространството.
Те звучат в ушите ни и днес, и сега са още по-мили, тия някогашни песни, с които бе изплетено нашето детинство. Че ние бяхме последното поколение, може би, отхранено от тях.
Те люлееха нашите току-що разцъфнали сърца в някакъв бял, благоуханен облак на безимен възторг, на всеотдайност и пламък. Ние не знаехме чии са те, кой ги е съчинил и кога. Те живееха ведно с нас, саморасли, като алените божури, като дъхавата мащерка, като босилека и шибоя, цъфнали на полето, в пазвите на Балкана, или в чимширените градинки.
Преди да чуем имената на Петка Славейков, на Добри Чинтулов, на Христо Ботьов - ние стопявахме нашите мънички души в огнения трепет на тяхната, която за нас, както и за всички тогава - бе душата на земята ни.
И днес, извърнат назад към светлите сенки, възправени на отвъдния синор, през цяло столетие, аз не зная по-вярна дума, и по-неувяхваща слава, от оная, която нашите детски души тогава подсъзнателно бяха доловили:
Те бяха изцяло в народа и целият народ е в тях.

ДЯДО ПЕТКО СЛАВЕЙКОВ

І.
Той не е бил винаги “дядо”, както днес всички го наричат.Той дори не е доживял и голяма старост, за да бъде истински дядо. Ала тая дума е израз на оная обич, с която народът обкръжава имената на най-скъпите свои синове, за да ги предаде на поколенията като безценно семейно наследство. Тъй и ще си остане той в историята на нашето племе: мъдрият и шеговит дядо, който е отхранил и възпитавал, през цял век почти, своя невръстен внук - народа.
и месторождение, и потекло у него са чисто български: старата столица Търново е роден негов град, а дедите му са селяни от с. Вишовград, Търновско, от рода на Бюлбюлците (Славееви) - чието име той взема по-късно, за да направи от него една радостна гордост на бащинията си.
Не радост, обаче, а грижа и скръб за близките му е било неговото явяване на тоя свят. На 17 (30) ноември 1827 год., в зимника на търновска къщурка, стопанката на рача Казанджията, уплашена от пиян делибашия, ражда преди време мъжка рожба и наскоро след това почива.
Сирак в сиромашко семейство, малкият Петко от първи дни усеща коравата ръка на живота. Усеща я като дете, вижда по-късно - като мъж - и самото лице на живота, насмешливо и заканително. Ала на се убоява от това - и на свой ред му отвръща с насмешка и упорита дързост. Сякаш рано прекършеният живот на майка му се прелива в неговото собствено съществувание, за да укрепи още повече стъпките му по света. Сякаш още от самото си раждане, дошло като нечакано нещастие за оная, която му е дала живота, той понася в душата си светата омраза към всички насилници, и волята да отмъсти един ден - и за родната земя, и за майка си едновременно. Не за себе си той, лишен от милувка в детинство, изпя по-късно една от най-хубавите български люлчени песни:

Къпи, кърми го, над люлка пей му;
расти, мил сине, и порасти;
чувство на мщене вдъхни ти нему
той зарад нази да отмъсти.

Не “чувството за мъст”, което живее у малките хора, породено от дребна злоба, поради лични сметки; а чувството за мъст, пламнало от неправдата, от наранената обич към света и хората. Оная свята мъст, която прави от своите рицари избрани от Бога люде, които вършат на земята Неговото дело, и която оставя имената им в историята на човечеството. Рицар в безукорна служба на своето племе, заклет враг на всички негови врагове - такъв е Петко Славейков до сетния си час тук - долу, такъв го виждаме още в първите дни на неговото детинство.
Невесело ще да е било това детинство, разделяно между казанджийския дюкян на баща му и “килиите’, дето се е учил върху “панакида” и пясък на българско четмо и писмо. Първите негови учители са били неизвестни даскали, които са умеели само да сричат псалтира и часослова. Ала по едно време сред тях се мярка едрата фигура на Неофит Бозвелията. Той, навярно, е раздухал още повече пламъка в душата на детето и е насочил неговите стъпки за по-нататък. И ето, че на 10 годишна възраст Петко Славейков вече усвоява всичката наука, която неговите български учители са раздавали на малките, и жаден за още знания, минава последователно - първом в гръцко, а след това в турско училище.
За да се очертае, обаче, по-пълно образът на тоя голям българин и историята н неговия живот, трябва да се припомни картината и общия дух на онова далечно време - времето на българското Възраждане. Угнетяван от две страни - политически от турците, и духовно - от гръцкото духовенство, което се мъчеше да претопи по-слабо просветения народ, тоя народ почваше да се пробужда. Бе прозвучал вече гласът на отец Паисий от Хилендарската обител. Софроний Врачански пишеше своите пламенни послания. “Рибният буквар” на д-р Берон обикаляше страната. Българите емигранти поддържаха с кураж и пари откриване на училища, църкви и читалища. А и отвън границите на българското отечество една вълна на свобода заливаше света; френската революция, освобождаването на Гърция, на Румъния, и първите опити на Русия за освобождението на балканските славяни. Ето, в тая кипяща, тревожна епоха, епоха, наситена с предчувствия за близки бури и с последните усилия на тираните да задушат свестяващото се племе, е раснал будният син на Рачо Казанджията от Търново.
Четири години прекарва Петко в гръцкото и турско училища. Докато един ден, уплашен да него потурчат, напуска училището. По това време му пада на ръка един препис от Паисиевата история, и юношата (тогава е бил само 14 годишен!) вижда ясно своя определен път в живота: “До сега - казва сам той, - аз мислех едностранчиво, само как да спася душата си, а след прочитането на тая история, аз си зададох за цел, как да спася народа, т.е. - да му вдъхна патриотизъм…)
Днес нам се вижда невероятно, като измислица, това съзнание, тая смелост и воля, които са се раждали дори у децата тогава. Ала това явление съвсем не е рядко в ония години, и то е, което прокужда надвисналия петвековен мрак на робството. Горе - долу на същата възраст, и по същото време, поема през Балкана малкия Добри Чинтулов от Сливен - тръгнал към Русия, наука да учи, само с една абичка на рамо и три гроша и половина в джоба. На 17 год. възраст Христо Ботьов напуска Калофер и тръгва за Одеса, затуй, че “не траял сиромашко тегло да гледа”…Нищо чудно, прочее, че двайсет години по-рано, Търново се вижда тясно на четиринадесетгодишния Петко Славейков и той потегля за Свищов, дето имало учители, по-учени от търновските. За изпроводяк от родния си град, той получава от църквата “Св. Спас” една плесница от псалта, загдето се осмелил да чете “Свети Боже” на български. Тая плесница от продадения на гърците българин, сякаш е била мощният тласък, който му е даден за цял живот, да се бори до сетни сили - с по-голяма ярост срещу гърците, отколкото срещу турците. Тая плесница, и една случка по-късно, за която ще споменем по-късно.
Две тежки години, в пълна оскъдица и усилено учение, (най-вече - четене на гръцки книги) прекарва Петко Славейков в Свищов. През 1834 г. се връща в Търново, дето, едва 16 годишен, се улавя учител. От това време почва неговата истинска народна, будителска дейност и първите му стъпки в книжовното творчество. Ала съдбата и тук му показва своя зъл зъб. Началото на това книжовно творчество се ознаменува не много щастливо за младия автор. За една сатира, разпространявана в преписи из града, той си спечелва омразата на тогавашния гръцки владика Неофит. По негова заповед бива арестуван и престоява една нощ в митрополитския курник.
(По онова време - чак до създаването на българската Екзархия - гръцките владици в България се ползвали с голямо влияние пред турците и по тоя начин сами са разполагали с власт. И не ще съмнение, че тая власт е била използвана, преди всичко, срещу събудените и смели българи, в чийто ум вече е зреел план за отделяне на българската черква.)
Тая нощ в курника е втората случка, която се врязва дълбоко, като лют шип, в паметта на юношата, и разгаря още по-силно неугасимата му ненавист към гърците. Когато си отивал вкъщи, след ареста, той срещнал владиката, който подигравателно го поздравил. И, години по-късно, когато благодарение на неговите усилия, владиката бил изгонен от Търново в Цариград, Славейков, за да си отплати за някогашната незаслужена обида, няколко дни по ред чакал близо до Цариград, за да срещне изгонения Неофит и сега той пък да си отвърне с насмешливия поздрав: “Добре дошъл, господин владико!…)
Това преспиване между владишките кокошки, обаче, имало и своята хубава страна. Наглеждайки го в курника, митрополитският слуга, стар българин, наставително му казал: “Да би мирно седяло, не би чудо видяло!” И тая “изразителна народна премъдрост, казва неговият син Р. Славейков, направила силно впечатление на баща ми, и му дала пръв подтик да се заинтересува от народните пословици и да ги събира.”
Ала и владиката Неофит, види се, усетил в юношата бъдещия заклет враг на гърците, не го оставя на мира. Войната помежду им се обявява с изпъждането на Славейкова от училището. Известно време той давал частни уроци в града. А след това отива в с. Килифарево. От тука почват неговите безкрайни странствувания из българската земя. Тия странствувания го накарват още по-беззаветно да я обикне и да опознае издълбоко живота на народа, неговите радости и жалби, неговите копнежи и потребности. И в същото време той укрепява младия си дух от вековната мъдрост на народа, подобно оня юнак из приказките, чиято сила ставала сто пъти по-голяма, щом се докосвал до родната земя.
Неофит изгонва даскал Петка и от Килифарево. Той отива в Кованлъка, после в Церова Курия, Лясковец. Учителства навсякъде само по няколко дни, преследван непрестанно от козните на владиката. Стига в Бяла. Там се повтаря същото. Отива пак в Свищов, дето го арестуват (пак по клевета на Неофит.) Най-после се връща отново в Търново.
Даскал Петко странствал така три години, само с една торбичка през рамо - а вътре в нея комат хляб, малко лук, две гръцки книги и тетрадка за пословици. Подвикван и гонен от чорбаджиите, обикнат от простите хора и от децата - той се прибира, укрепнал вече момък, в бащиния си дюкян. Ала не се свърта и тук за дълго. Един ден поема пътя за Севлиево, улавя се учител и остава там десет месеца. През това време се вдълбочава в четене на нови книги, които му изпращали учителите от Габрово. На следната година се премества в Ловеч, дето редом с учителстването си, почва по-усилено и книжовна работа. Тук написва първите си любовни песни и стихотворения на говоримия български език. По-късно, той сам не дава почти никаква художествена цена на тия свои песни и стихове. Но с тях той е искал само да отвикне българина от гръцката реч, и да му покаже, че българският език е годен за стихотворения, и дори по-богат и по-хубав от гръцкия. Писани с тая точно определена цел, тия негови песни и стихотворения свършват бляскаво работата, за която техният създател ги е пратил в света. Доказателство за това са многобройните песнопойки и безименни градски песни в народа, които са излезли изпод неговото перо.
Когато е бил в Ловеч, само по една случайност не става калугер в Троянския манастир.
Тоя мерак, обаче, веднъж за винаги изчезва у него.
Подгонен наново от Неофит Търновски, Славейков обикаля Плевен, Враца и спира в Берковица. Сега вече Софийският владика пък, до когото, навярно, са били стигнали слуховете за тоя безпокоен дух, се вдига чак от София, и кое със заплаха, кое с придумване, като му дава и 300 гроша пари - го махва от Берковица. забогатял така неочаквано, Славейков решава да отиде в чужбина да учи, и тръгва за Видин. Когато минавал р. Цибър, падат в реката дисагите му със сиромашкия му багаж, и той загубва половината си ръкописи. От Видин пък, вместо в чужбина, поради семейни разпри, трябвало да се върне в Търново. И при слизането си от Дунава в Никопол, пада от лодката и едва остава жив, като загубва, обаче, всичките си останали ръкописи.
Ала не се застоява той и тоя път в Търново. Знаейки, че в това време в Елена учителствал известният книжовник Никола Михайловски (баща на Стоян Михайловски и брат на Иларион Макариополски) той отива при него да продължи учението си. Тук той бил приет много добре. Михайловски му дал много нови книги, и за пръв път сега Славейков се запознава с руската литература, която му се открива като нов и огромен свят. Ала Неофит не го оставя и тука, и през 1849 г. той е трябвало да се премести в Трявна.
Сега вече настъпва за него един период на по-спокоен и уреден живот, който - с прекъсвания - продължава 6-7 години. Не че през това време любимият на тревненци даскал Петко забравя или изоставя своята служба за народа; тъкмо напротив; в това време се разгаря борбата около църковния въпрос, и в Трявна Славейков става център на будните граждани и на учителите от Габрово, с които системно подготвя разрешаването на духовната независимост. Само странствуванията се прекратяват временно, и той засилва отново своята книжовна работа: събира народни умотворения, праща дописки по народните работи до Одеса и Цариград.А през 1853 г. свива свое гнездо, като се оженва. Обкръжен с малка група приятели и сътрудници, вече по-опитен, самоуверен и зрял - той открито обявява война на гръцките владици. През 1862 г. три пъти ходи за това в Цариград, докато успява да махне Неофит Търновски. В това време вече Славейков е познато име и извън границите на България. В негово лице всички почват да виждат един от първите водачи на народното движение. След няколко месечно пребивание пак в Търново, Ески Джумая, Шумен и Варна, отново гонен от турци и гърци, той втори път се прибира в Трявна. Тук в 1863 г. го намира протестантския проповедник д-р Лонг - просветен американец, който знаел вече за Славейков, за неговите знания и дарби, и му предлага да сътрудничи в готвения превод на Библията - на новобългарски език. Славейков драговолно скланя на това предложение, знаейки какво голямо общополезно дело се върши. И неговото участие в издаването на чист български език на светата книга е, наистина, една от най-големите му заслуги в историята на духовното ни възраждане.
Той веднага заминава за Цариград. И сега почва бурен, изпълнен с всекидневни лишения и подвизи период от живота на Петко Славейков. Той оставя семейството си в Трявна, без да може да му помага материално - защото сам едва се прехранва - и цял потъва в кипяща обществена и културна работа. Цели 13 години остава той в Цариград. Тия години са наниз от крупни дела, от последователни успехи за народното дело, като се почне от връщането на тримата български владици (заточени по обвинение на Гръцката Патриаршия) и създаването на Екзархията, и се свърши с издаването на редица вестници - “Гайда”, “Македония”, “Звънчатий Глумчо” - които турската власт едно след друго е спирала. Той превежда Библията, учи децата на цариградските българи ( в онова време твърде голяма колония), предвожда манифестации до Високата Порта (Министерския съвет), издава вестници и притурки, обикаля Македония и събира пословици и песни, лежи по месеци в затворите на Стамбул и Одрин. И сякаш непомерната работа само удесеторява силите му, а теглата предизвикват ново упорство и неизчерпаеми шеги, с които той разведрява себе си и весели другите.
Нали той сам тъй хубаво е казал:

Силен е този, който е гонене,
в нужди и скръб има търпене,
и го не плашат хорски навети -
че в свойто сърце дири съвети.

А неговото сърце отдавна му е казало своя съвет:

На пътя си, макар че горестно, но честно
пак ще вървя, каквото съм вървял;
да дума кой що ще, да прави, що му й лесно,
да служа роду си - това е моя дял.

И той служи роду си - тъй както малцина днес и тогава са служили. като Любен Каравелов и Ботьов, той спи в студените стаи на печатницата, яде със своя син хляб и маслини, и когато теглото прелее - за да го отпъди - пише “Песен на паричката ми”"

Ах, моя парице,
сладка гълъбице!
Злочеста, горкана,
ти сама остана.
Твойто мило братче-
сетното петаче
сега преди малко
оплаках го жалко;
сама за сирмия
във празна кесия
вардиш ти стените,
смисляш дни честити!”

През 1874 г., след една нова разправия с властите и ново посещение в затвора, Славейков напуска окончателно Цариград и се настанява учител в Стара Загора. Прекарва тук две години в усилена книжовна дейност, прекъсната само от една разходка до Одринския затвор, понеже бил подозрян като деятел по въстанието. Освободен наскоро, той се връща пак в Стара Загора, дето - година по-късно - посреща възторжено руските освободителни войски. Сега петдесетгодишният вече мъж пламва от радостна бодрост, като млад момък. Той цял се поставя в услуга на освободителите. В същото време поема и грижата за безбройните бежанци, гонени от турските пълчища. Наново той забравя и себе си, и близките си - отдаден всецяло на дълга; и в историческото сражение при Стара Загора едва не загива от турски куршум, а семейството му бива извлечено из града от роднини. Ведно с отстъпващите на север руски войски - той с двете си дъщери тръгва към Балкана, а жена му и син му Пенчо - заедно с другите бежанци - стигат в Габрово, дето едва по-късно, бащата ги намира и прибира всички в Трявна.
Разбиването на руските войски при Стара Загора и изгарянето на тоя град от турците е най-тежката катастрофа в живота на Славейков. Не, разбира се, личните негови и на близките му несгоди; не - немотията, която наново го сподиря - не това е сломило неговия дух, кален в тегла и бедствия. Но в пожара на Стара Загора, който изпепелява всички къщи, изгарят и всичките му книжовни трудове - географски, исторически и литературни проучвания, сбирки пословици и песни - и сума негови поправени и нови стихотворения. “Никое нещастие в живота ми не е било тъй пагубно и не е падало тъй тежко на мене, както това, което се с лучи в Стара Загора” - пише сам той. Ала скоро той сподавя своята мъка, и потърсва в нова работа да осмисли живота си и да се ободри. той заема временна служба в Трявна - да се грижи за населението и да услужва на руските войски, които се готвели за зимен поход през Балкана. И когато Белият генерал - генерал Скобелев решава да се спусне през Балкана, до него е бил Петко Славейков, като най-предан помощник. Със Скобелев той стига до Цариградските стени, и чак след сключването на мира се връща в Търново.
И ето - в освободения вече роден град, дядо Петко Славейков се вижда тъй сиромах и несретен, както и преди петдесет години, когато въртял чука в дюкяна на баща си и учил “аз, буки, веди”. За да прехрани себе си и челядта си, той отваря писалище за прошения, а редом с това почва хумористичния вестник “Остен”. В първите дни на свободния живот, в онова шумно и неуредено време, той остава за малко настрана - сякаш затулван и забравен от всички. Но трябвало е само да се повдигнат големите въпроси за уредбата на младата държава, да се яви нуждата от ума и опита на племето, което тепърва само ще се управлява - за да се издигне наново дядо Славейков и да заеме своето заслужено място.Така в Учредителното събрание (І-то Велико народно събрание, което приготвя основния закон на страната), той се явява като народен представител и при изработването на българската конституция излива своята половин вековна мъдрост и опит на народен водач, за да даде н земята си всичко онова, за което цял живот се е борил.
“Това е неговият последен подвиг в живота” - казва синът му Пенчо Славейков. За лишен път той се проявява като самоотвержен борец за правда, светлина и напредък срещу някои от предишните чорбаджии, влезли кой знае как в Учредителното събрание без да забравят навиците си от турско време. Той излиза и сега победител в тая борба срещу тъмнината. Продължава я още няколко години - в обществения живот на Нова България. Последователно става председател н Народното събрание, три пъти - министър - веднъж на народното просвещение и два пъти на вътрешните работи, взема деятелно участие в Съединението на Северна България и Източна Румелия, помага, като делегат, на “Червения кръст” на ранените в Сръбско-българската война -винаги във всички събития на предна линия и всецяло отдаден. Ала силите на стареца неусетно за самия него намаляват, и, въпреки волята си, той е трябвало да ограничи дейността си само в книжовен труд. Тоя труд, за който той през целия си бурен живот, може би, е мечтал - сега, при залеза на дните му, остава единствена утеха. С последна ревност той се залавя за своите книги. Издава вестници и книги, почва да подрежда огромния материал от народни умотворения, събиран из всички покрайнини на българското отечество. Ала и последните години на уморения старец не минават спокойно; не веднъж той е бил огорчаван от неправдата и жестокостта, които не изчезнаха и свободното му вече отечество.
И без да стигне истинска старост, едва на 68 години, той угасва тихо на 1 юли 1895 г. в София, като оставя след себе си огромното дело, за което българският народ още не му се е достойно отплатил.

ІІ.

Какво е всъщност това дело и защо българският народ дължи безкрайна признателност към него и към светлия образ на дядо Петко Славейков?
Няколкото малки страници, които следват, не са достатъчни да се изтъкне пълното значение на Славейков. Големите събития и великите хора са подобни на великите планини. За да ги обгърне човек с поглед изцяло, трябва да ги погледне отдалеко. А за да стане още по-ясна тяхната истинска цена - трябва да си представим тяхното време, условията, при които те са работили и следите, които са оставили до днешния ден.
Пренесете се сега мислено сто години назад - в онова далечно време ( като помните, обаче, хубаво - че България е свободна само от петдесет години, т.е. само от половината на тоя срок). Представете си ония “тъмнини дълбоки”, които Вазов така хубаво възпя в “Епопея на забравените”. Онова сляпо и тежко време, когато българският народ, натиснат от двама насилника - турчин и грък , в своята по-голяма част приличаше на стадо, без свяст и без воля. Когато, за да му напомни, че името “българин” не е срамотно, а гордо име, отец Паисий трябваше да напише своята история и с укорите си да го сепне. Когато половината от градското население в страната е било полупогърчено, а селата са тънели в дълбок духовен мрак. Когато първата и последна своя молитва българинът е чел не на своя майчин, а на чужд език. Когато отровната упойка на двойното робство е карала дори по-будните хора да служат на чуждите и да враждуват срещу своите…
И ето сред тая тъмна мъгла, паднала над българското племе - блясват отначало слаби, отсетне все по-ярки и по-бодри пламенните образи на цяла дружина известни и безименни българи. Светлината на тия образи раздира полека-лека напластения мрак. Те заговорват на свой разбран, бащин език, те сочат на предишния живот и предишната слава на българското племе. Като гиганти - те раздрусват снагата на заспалия гигант-народ, хокат го - но не с омраза, а с обич и грижа, като по-стари братя, и - хокат го на свой български език. И когато той се сепва - разбуден - те му посочват в дрезгавините на утрото неговия път - пътят на съзнание, на истина и свобода! В полумрака на тая предутрина светят образите на Отец Паисий, на Софроний Врачански,на Неофит Бозвелията, на д-р Берон, на братя Миладинови, на Априлов и Палаузов, на д-р Селимински, на Петко Рачов Славейков, Добри Чинтулов, Любен Каравелов, Георги Раковски, хаджи Димитър и Караджата, на Васил Левски, на Ангел Кънчев, на Христо Ботьов.А по-късно, когато пламъкът, хвърлен от душите на тия българи, запалва пожара на Априлското въстание, в него изгарят редица още буйни сърца - също тъй известни или безименни - и от златната пепел на техните кости се съгради свободата на днешна България. Днес ние, родени и израсли в тая свобода, мъчно можем да си представим ония времена и ония подвизи.Но има още българи, вън от осакатеното ни отечество, за които и днес това е действителност; има още места, дето в наши дни българската реч е престъпление и българското име - грях, за който се наказва с куршум и бесило. И може би нашите поробени братя отвъд границите ни - на запад, север и юг най-добре днес биха усетили светото дело на българските будители.
Кое вдъхновяваше тия хора за тяхното огромно, мъченишко и лъчезарно дело? Нали и тогава, както сега, е имало - и не малцина - , люде, които са вървели по общата пътека, хрисими и доволни от своята лична орисия? Нали всеки от изброените по-горе можеше да се свие притулен в своето гнездо, охолен и спокоен, понеже е добре “и с Бога и с царя” , да доживее дълбоки старини и умре на свой одър, обиколен от земни почести и жалби. А те - изгниваха в тъмници, на бесилки, в бащината пазва на Балкана, угасваха самотни в ханищата на чужбина, - или горди сиромаси, дочакаха свободата, за да умрат и в сетния си час огорчени…
То беше оня дух, който през всички времена и във всички народи издига велики личности над общото равнище, и в тях, като в скъп кристал, събира всичко най-ценно и най-светло от цялото племе.
Хората, които не живеят за себе си, които съзнават, че най-висшето благо е да даваш на другите, а не да вземаш от тях. Души, вдъхновени от божествения пример на Христа, и като него преизпълнени само с обич към народа и към истината. Умове, просветени от съзнанието, че не родната земя трябва да украсява техния живот, а те са създадени да украсят живота на земята си, и за които висшата награда е:

“да каже нявга народа:
умря сиромах за правда,
за правда и за свобода…”

Един от най-личните мъже на онова време е дядо Петко Славейков. С пълни шепи съдбата е струпала в душата му богатства на мъдрост, поезия и дела - за да ги раздаде той после по своя жизнен път на всички с щедра и любеща ръка. Неговото истинско име е Учител в най-възвишеното значение на тя дума. Не сеячът на сухи знания, не смръщеният буквоед - а ласкавият учител на ума и сърцето, еднакво драг и на детето, и на стареца, защото към всички се обръща със своята щедра и шеговита усмивка. Че своята наука той не е чел само в книгите, а я е изсмукал от живота. А вярата, която е съгрявала сърцето му до сетния час, е бликала из глъбините на голямата народна душа. А обичал е той народа тъй както малцина са го обичали - защото малцина са го познавали като него. Самият негов живот е цяла приказка: от град на град, от село на село, едновременно и ученик, и учител, свикнал с всички тегла и затова още по-безстрашен по пътя си.Още тогава - преди цял век - невръстно чираче, той усеща безграничната сила на просветата - и без университети и дипломи, самоукият сирак се изкачва тъй високо, дето други и днес още не могат да стигнат. Но просветата не е била цел за самия него : чрез своето духовно богатство той е искал да просвети своя народ - и така най-добре да му служи. Защото е вярвал, че само чрез просвета, чрез духовно издигане един народ ще може най-успешно да добие своето пълно освобождение. В това отношение неговия път, както и пътят на неколцина други , се отделя от пътя на “младите”, по онова време - които, нетърпеливи и буйни, са решавали всички народни въпроси с пушка в Балкана. Ала Славейков, без да бъде съгласен с тях, ни веднъж не се е опълчвал срещу им, а, наопаки, винаги е бил духом с тях, защото е знаел, че и те, и той вървят към една и съща свята цел: делото на народа.
Убеден, че спасението на племето е в неговото духовно издигане, Славейков по всички начини е служил на това. Неговото едничко оръжие е била писалката и нея той не изпуска до край. Отрано още той усетил в себе си дарбата да излива в песен чувствата и мислите си. Ала в ония години, когато българският език е бил само черковно-славянски, той разбрал, че първом трябва да учи народа да чете и пише на своята жива реч, та после да му пее песни. И потушава временно в себе си пламъчето на душата си, за да бъде иначе по-полезен. Тъй както по-късно, забравя и дом и семейство, унесен в едничката си мисъл за дълга.

С идеали все боравих,
всичко друго смятах грях -
с тях и себе си забравих,
на света свят не видях.

Все за другите залагах,
т р я б в а казвах, тъй е р е д,
свойте работи отлагах -
чуждите все по-напред.

Вестници, превод на Библията, брошури, статии, календарчета, песнопойки, сборници от пословици и народни песни, прошения и протести до турските власти, по-късно бурна обществена дейност в Нова България, - всичко това е необхватимото дело на неговия живот за другите, проявено пред тия други. А скритата страна на тоя живот - това е теглото, сиромашията, постоянната опасност за живота му, повече от 40 посещения на затворите във всички градове и тайната, никому неповерявана болка, че не е могъл да изпее всичко, за което е копняло сърцето му.
Защото, наистина, от няколкото песни и стихотворения , които ни е оставил дядо Петко Славейков - днес е безспорно, че той е първият голям народен поет. И за това, че той си забрани да пее за своите лични жалби и радости и отдаде всецяло и ум, и дарба на друга служба - да бъде полезен по-бързо и по-пряко на народа си, - неговият подвиг става още по-велик и по-достоен за преклонение.
Като лъчезарен пример, изправен през цяло столетие, той се извисява днес над нас, все така над нас, все така спокоен, уверен и шеговито усмихнат. Животът не сломи, а закали неговия дух. Смъртта не го уплаши никога - че той от младини бе свикнал да я гледа в лицето. Обич и дълг към другите го водеха из пътя му тук долу на земята. А с тия другари нищо не е страшно - нито в живота, нито пред смъртта.
В едно от своите най-хубави стихотворения той остави своя завет на поколенията, които идеха след него. Повече от шейсет години минаха от тогава. Ала аз не зная до сега по-бодър и по-хубав зов към младите, излязъл из сърцето на български поет. И за святата памет на дядо Славейков не ще има по-голяма слава, ако тия думи днес поне бъдат чути от младите и въплътени в дело:

Мудно ходи нашто време;
мина вече наший ред…
Зрей отсега младо племе,
със надежди за напред.
Нас неволи надделяха -
вази те да не смутят…
Уморените заспаха,
живите - те нека бдят!

Почвата е веч готова,
сейте пролет, дорде грей -
семето на право слово
с време да класи и зрей!
Ето нови дни настаха,
те на смяна ви зоват…
Уморените заспаха,
живите - те нека бдят!

1927