Паруш Парушев

БОЛНИЦА

I.

Това е граница - черта неуловима,
отвъд която почва свят до днеска невидян.
Наблизо с тихи стъпки преминава някой
и вее хлад…
Щом вратата се отвори,
трескаво очите гледат - кой ще влезе?
Пропит е въздухът с надежда,
но силите, които те задържат тук,
                                 дали ще стигнат?
Една река - животът - глъхне
и тръгват мислите нататък…
Отишъл толкова далече,
назад не ще съгледаш много:
пробягват спомени за хиляди неща обикновени,
че би могъл живота си да събереш в мига.
Заслушан във това, което вече
единствен ти успяваш да дочуеш,
къде отиваш? И кой те вика там?

Зад кръста на прозореца небето избледнява,
но ти си още тук.
                    Отсам чертата.

II.

Когато болката премине
и във стъклата звънне
светъл лъч:”Ще оживееш!” -
дочуваш със душа смутена
как с тежки стъпки
в тебе се завръщат,
като в запустяла къша,
пак предишните амбиции, надежди
и насъщни грижи…
Усещаш ги - праха избърсват,
пият чай, почиват на дивана,

а някой в теб разгръща
тефтер със стари сметки.

ЕКСПРЕС

                                  На Иван Цанев

Дървета, хукнали в премала,
гора, поле след нея… и човек
като топлийка в хоризонт далечен -
докато видиш как ти маха, отминаваш.

И пак: кантон, селце и вир, отдето
голото ти детство се усмихва.
Някъде в овразите дими мъглица,
по-горе слънце грее и белее сняг…

Така отлитат с бясна скорост
всичките пропуснати минути.
Така в рискован миг през паметта ти бягат
най-скъпи спомени.

В купето сладко дремят, вяло спорят,
играят на белот, мълчат и пушат.
Стринката плете пуловер,
до нея чичото надига дамаджана, черпи.

Отде са тръгнали - не помнят вече,
но знаят ли къде отиват?
Сега са пленници на скоростта, която
все по-далече ги отнася.

Ти би могъл да слезеш тук и да закрачиш
по пътечката, която в храстите се крие
и сигурно към щастието води.
Но отгърмяват колелата по железен мост
и се завъртат телеграфни стълбове покрай очите.