Георги Н. Николов

Позабравен днес, Димитър Попов с псевдоним “Осинин” остави за литературната ни история сборници с народни песни и други фолклорни изследвания, пътеписи, художествено творчество. В него се синее и маринистиката му - ранна любов на автора. Тя солено се плиска в сбирката “Морски ветрила”, 1934 г. и бегло по страниците на “Тихи пристанища” от същата година. Добавяме, че и двете книги са издадени във Варна… С какво безкрайната тема за морето е привлякла автор с интереси в други, доста различни творчески полета?
Трудно ще изброим лицата-символи, с които природният феномен е вплетен в поезията ни от различни времена и години. Той е изповеден олтар, разгневена стихия, тихо шепнеща безкрайност и мамещ хоризонт за неспокойните човешки души. А още е вечност, посрещаща нови лица, за да ги прати след други поколения в нетрайния кивот на спомените. Тук, в тази неспокойна материя от импресии, експресивно форматиране, социални мотиви и лична отдаденост търсим мястото на младия тогава поет Димитър Осинин…

Стоех на морский бряг в захлас,
замислен името си пишех
на пясъка - дойде талаз,
и буквите заля с въздишка.
Така е времето море,
а дните ни са ситен пясък,
живей човек, живей - умре -
следите, смисъла къде са?
И само време-океан
от век до век отмерва ритъм,
и всек живее луд-пиян,
за мрътви не жалей, не пита.
И всеки сам на своя ред
изчезва без следа и спомен:
остава само пясък-свет
накрай на океан огромен.

                                   “Преходност”

Лириката на Попов-Осинин представя автора си като одухотворена личност, която се вълнува от нееднозначни теми. Зад докоснат от перото конкретен повод в раждането на сини стихове прозира въпросът за смисъла на човешкия живот. Защо природата обрича морето на вечност, а нас на мимолетно присъствие? Защо феноменът “море” се превръща в изповеден олтар за чувства тогава, когато сме най-нещастни, или много щастливи? Защо всяко поколение, родено край бреговете му, или далеч от шума на вълните, неизменно търси неговото приятелство? С какво ни мами линията на хоризонта? И защо, гледайки я, тръпнем в нетърпеливо очакване да я прекосим? Как лирата на поета вярно да изпее химните, стоварвани с грохот на пясъчния пулт?
Тези въпроси оформят силуета на иначе скромната по обем маринистика в творчеството на Димитър Осинин. Лирическият му герой прекосява тема след тема, наблюдава, споделя. Примирява се с величието на морето и с радост му дарява човешката си идентичност. Авторът носи скрито разочарование от пребиваването сред хорска гмеж. Но без да бяга от грубата гълчава на тълпата, предпочита усамотение. Търси закрилата на водния пристан, даряващ примиреност с душевните терзания, които иначе съпътстват Осинин. Той съзнава, че като поет е длъжен да носи и защитава ясна гражданска позиция в негативните краски на делника. Като човек пък желае да се дистанцира и извиси над тях. Да преглътне горчивините и да се слее с морето, разтваряйки ги в неговата всеопрощаваща същност:

Ако на този бряг умра,
не жаля: все в земя ще бъда!
Но тук с немлъкваща игра
ще ме люлей морето будно.

Родина стана то за мен,
възлюбих пулса му отмерен -
отвред печално отчужден,
тук пристан радостен намерих.

                                             “Скитнишко желание”

И признанието-благодарност на изтерзаната мисъл не закъснява:

Като изкъпване целебно
ми действаш ти, море,
кога от китний бряг
се понеса по тебе.

Като с ръка вълшебна
душата ми очистваш ти,
забравям злоби, теготи,
забравям черен жребий.

                                     “В морето”

Внимателният прочит на стиховете показва, че Димитър Осинин не индивидуализира присъствието си в маринистичната палитра. Той е наблюдател, анализатор, бард, духовен пътешественик. Но има взор и за грубата реалност. За рядко отгръщана делнична страница. По редовете на която соленият поминък трудно засища и не носи веселие в сърцата. Хората край морето в написаното от редица автори са идеализирани, защото са съзрени от другата страна на социалното разделение. Приемат се за статични образи върху привидно динамичен, но еднообразен пейзаж - край лодката с кърпените мрежи, до колене в среброто на уловена риба, горди в привидната си грубост. Успех за Осинин е надникването му зад тези повтарящи се декори. Заедно с Магда Петканова, Стефан Станчев, Люба Касърова, Крум Кънчев, Никола Вапцаров и пр. имена той извежда от задкулисието друг тип маринистика. Тази на професионализма над вълните с цялата му нелицеприятна достоверност. С борбата за оцеляване, която всъщност обезличава морския труженик. Вместо образ с романтичен ореол и аромат на далечни страни, перото на Осинин създава сива, уморена чайка, равнодушно люляна от житейските прищевки. Без горд стремеж да се рее високо над кипнали вълни и без желание за двубой със стихии. А с молба за малко почивка от тегобите в монотонното повтаряне на безцветни дни:

Тук всеки е покорен раб
на нуждата за късче хляб -
вълните, волността, мечтата
зад вълнолома са оттатък.
……………………………………..
А тук е сиво, без простор,
надолу гледа всеки взор
и всеки движи се покорно
и мрътво спи от преумора.

Прииждат кораби отвред,
разказват за далечен свет,-
но тук без навик са душите
в мечти да пламват и възлитат.

                                              “Пристанище”

Все пак тази мрачна констатация има своя коректив - пейзажа. Не е възможна лирика за морето без духовно потапяне в неговата разнолика гама. Която поразително прилича на душевните състояния, често тласкащи личността от бунт до меко доволство и от гневни изблици срещу моментен дразнител до преклонение пред синевата. Тя е наблюдавана от брега на Варна и взаимно допълва наситеността си с оставеното ни от Никола Ракитин и други автори. Споили късче от местности, импресии и настроения в мозайки с трайно звучене и познавателна стойност. При Осинин те са “Свети Константин”, “Варненско лято”, “Над Карантината”, “На Галата”, “Варна”… В тях, както въобще в стиховете-картини на поета, се срещат откровен натурализъм и философска интерпретация на истинската природа. Такава, каквато е изваяна под ласкавите, понякога нетърпеливи длани на Създателя. Или осмислена в историческия план на човешко присъствие и на митологеми. А понякога сама за себе си - като откъснато от стеблото синьо цвете, продължаващо да ухае на водорасли, сол, нетленност. Пейзажът на Димитър Осинин присъства в границите на човешкото световъзприемане. И едновременно ги разчупва, защото поетът разбира, че отделната личност и стихията са несъизмерими. Внушава ни, че човекът е само вълна от съкровищницата на природния феномен. Мярка се в житейския калейдоскоп и се оттегля назад. В лоното, което го е родило. Същото, което праща сините гриви да целунат брега и отново да се слеят в общо дихание:

Вълна се блъсна в скалний бряг,
изохка - и се пръсна.
А беше устремила бяг
подир мечта далечна:
“Ще плавам вечно,
ще откъсна
пламтящото далечно цвете!”
Но ето:
разбита е сега могъщата,
сломена,
и в морни лъкатушки свръща,
в пяна -
люлеят се и вият
зелени мрътви змии
и в бездната
изчезват.
Веч няма я вълната.
Но ражда глъбината
все нови, нови, нови!
Умрелите се в други
зараждат, заживяват.
Спасителна забрава
за прежни несполуки
скръбта е изличила.
Тъй старото е ново,
умрялото е живо -
живота е безсмъртен.

                              “Вечното махало”

Маринистиката заема скромно място в творчеството на Димитър Попов-Осинин. Можем да я оприличим като извървян по вълните друм към следващи страници от съвремието на автора. И като шепа синя вода в историята на българската литература. Стиховете на Осинин са достъпни за всяко съзнание и са актуални в наши дни, защото вълненията, които носят, са традиционни за човешката същност. Те са фрагменти от размисъл, звучаща различно в различните сезони на художествено настроение. Горещината и студът на чувствата взаимно се привличат, уравновесят, отблъскват… за да застинат отново чрез същността си в обща поетична сплав. Но творбите подканват за взаимност ненатрапчиво, без декларации и готови житейски постулати. Трудно в редовете ще открием гръмки фрази, а в мъдростта на казаното - мимолетност. Отсъстват случайни преживявания, театрални любовни драми, монолози, с които морето плахо “признава” властта на героя. Тук шуми сърцето на стихията. Човешката фигура над разпенени скали му поднася признателността си, уважението си, преклонението си. Води разговор с отрудените си съвременници, съчувства им. Това е и маринистиката на Димитър Осинин - безкрайна човешка доброта, крачеща по вълните. Която не ще потъне в дълбоката прегръдка на забравата именно заради добротата. С която и морето се отнася към автори, доказали с творчество че са капка от безкрайната му синева…