ШЕПОТ
ШЕПОТ
Аз идвам из корените на един народ,
за да ви кажа, че са много цветовете.
Тез, дето бухат покрай ствола ми с мотики
и удължават пътя на дъжда - стареят!
Аз идвам из сърцевината на един народ,
за да ви кажа, че ме гложде червей,
и от ковачницата на съдбата чувам
загрижен шепот между точила и брадви!
Аз идвам из листата на един народ,
за да ви кажа, че Земята се върти
благодарение и на платната ми зелени,
но са бродирани от паразити!
Аз идвам да ви кажа като плод,
че мога да реша да бъда костелив,
щом ядките за моите копачи
се губят помежду софрата и устата!
***
Какво му става на света!
До лани всичко беше в ред.
Съставен от вода, от огън, от земя и въздух…
Човекът знаеше какво е труд, почивка, радост,
смърт и скръб.
Човекът знаеше кога е делник и кога е празник.
Живееше при здравите неща.
Изпращаше голямото светило и подир любовта
отскачаше до третите петли по другите планети.
На злото отговаряше със зло.
Убиваше. Когато трябва - биваше убиван.
Порядъкът бе прост като летящо копие,
като замахнат нож,
като стрела, запътена да занесе звъна
на тетивото до сърцето на злосторника.
Човекът ходеше върху земята прав
и много трудно го огъваха лъстиви думи.
Орачът беше зад воловете, войникът - подир меча си.
Хлебарят и грънчарят месеха навреме месивата.
Палячото бе вечер на мегдана, а звездоброецът - на покрива.
Премъдрите прекарваха във пост и във мълчание.
Законите се раждаха, за да живеят век.
Какво му стана на света?
Орачът се качи на покрива.
Войникът вечер зъзне на мегдана.
Палячото върви зад меч,
а мъдрите преяждат и дърдорят в надпревара.
Добре си се въртяха електроните,
ядрото беше за порядъка като баща.
Човекът пъхна прът във подредената система.
И какво зачена?
ГНОМА
(вместо реквием)*
През тези кротки времена
мъжът не се завръща вече със победен вик
или недоубит,
не чака мрака, за да прибере срама си.
В онези кротки времена
жена пресече лятото ни с тяло като лък
под тежестта на лъв,
а бръснещите се
припяваха край прясната му кожа.
_______________
* През 2009-а, допълвам: Тази гнома е посветена на Л. Живкова.
НАДПЯВАНЕ
На Орлин Дянков*
Ти още ли си жив, защото покрай мене доста мрат
- особено онези, дето някъде са драснали кръщелното ми име!
Застигат ги преди петляно време вдъхновени влъхви с тел
и стискат - със изскочили очи - додето жертвата притихне…
Ти гледаш, че за празника си словото го няма!
И влъхвите го търсят на мегдана, то лежи в треви.
На пот дъхти, на гнойна кръв, червиви думи и живот без вълк!
Не го познавам словото, не се е любило със мене
и не съм го лъгал
- домогванията към тялото му все са били всуе.
Затуй и се надпявам с тебе, със надежда да се случи
да изплюеш покрай чаша вино - кой си!
О, блудник е певецът, щом за слава стане дума
- така е и не е така, а със поета как е?
Април 2007
____________
* Това стихотворение е писано като за жив, когато вечно младият поет вече е бил в други селения.
ЧЕРНО НА БЯЛО
В деня на зимното слънце стоене 2012-та (или януари-февруари 2013-та) планетата ни щяла да смени магнитните си полюси и човечеството изгуби паметта си (чуто по Интернет седенки и раздумки).
Докато помня да издумам и се запише на хартия;
че никой до сега е нямал китап владален за Земята.
Така е и така ще бъде до свършека на времената!
Св. Урбань-Иракли,12.8.2009 г.
