Владимир Янев

Стихотворенията от първите книги на Андрей Германов са непосредствен израз на дълбоката връзка на поета със селския живот и трудовото битие. Самите заглавия на стихосбирките насочват към съдържателната същност на художествените послания – “Кълнове”, “Работнически влак”, “Родов герб”. Тук внушенията за човешкото се извеждат от естествения ритъм на делника в неговите общопознати измерения. Лишени от стилнообразна ексцентричност и романтическа патетика, тези творби са лирически разкази за битовото всекидневие, в което дори грубо примитивното притежава свой чар и характерологична отличителност. Това може да се види в добилите някога известност стихотворения “Най-добрият човек”, “Приказка за одъра”, “Селските гостилнички”, в изпълнените със съкровена носталгичност “У дома”, “Стари майки”, “Нощ в балканско село”. В същото време ранната поезия на Андрей Германов изразява промените в народната душевност под напора на съвременността. Показателни са тези стихове:

Друго време сега от дедите отделя ни,
на бащите от свидния кът –
и сме селяни уж,
и не сме вече селяни –
друг е нашият път.

И в по-нататъшното си развитие поетът се връща към видяното и почувстваното в живота на село, но вече осмислено от прозрението за трайното в народностния характер. Поетически свидетелства за подобен подход са “Диканя”, “Чираче”, “След харман”. Сред тези творби със своя драматизъм и пластична изразителност се отличава “Изсичането на Лонгоза”.
Така още в средата на 60-те години Андрей Германов е автор с определена физиономичност. Характерно за него е трезвото вглеждане в реалността – без лирически крясък и публицистична императивност. Без сантименталната лиризация се подчертава основното – естественото само по себе си е ярко и драматично, в него е истинската поезия. Изобразявайки бита в неговата вечност и изменчивост, Андрей Германов открива в него битийните характеристики на човешкото и ги пресъздава с любов и дискретен оптимизъм.
С навлизането в творческата си зрелост, белязана от неспирен литературен труд – преводи, публицистика, пътеписи и множество стихоосбирки – поетът навлиза и в пространствата на горчивия размисъл. В лириката му доминира мотивът за равносметката, която е твърде неутешителна и води до трагическото внушение за крах на илюзиите за щастие:

Безсъние. И пълни с пушек дробове.
И невролакс по джобчета и джобове.
Безсилие. Погнуса. Бяс. И срам…
И в тоя свят си сам.
Жестоко сам.

Усещането за обществен и индивидуален фалш все по-натрапчиво присъства в поезията на Андрей Германов. В нея се засилва лирическата сентенциозност, присъствала и преди, но като поанта на творбите му. Сега тя пронизва цялостната организация на стихотворенията, изразява мъдростта, изкупена с печал и отчаяние. “Посмачкан оптимизъм” – определя състоянието си лирическият герой, изпълнен не с радостното, а с тъжното усещане – “проработих живота си”. Той сънува “атавистични сънища”, предусеща смъртта и забравата. Така се налага мотивът за творчеството не като създаване и връзка с другите, а като саморазрушаване.
В късната поезия на Андрей Германов обективното лирическо пресъздаване отстъпва на трагическата изповедност. Героят се вглежда безпощадно в себе си, открива пораженията на духа си, своята психическа и физическа амортизираност. Това се отразява върху строежа на стихотворенията – те са освободени от характерната сюжетност, избягват се общите места, акцентува се върху индивидуалната драма. Констатацията “Това е така!” се заменя от въпроса “Защо е така?”. Внушенията – “Такъв е животът!” се разпадат под напора на тревожните питания защо животът е такъв, защо го няма щастието:

И ако някой ме попита добре ли съм живял,
ще му отвърна с въпрос:
а нима това беше животът?…

Дори и темите за природата и любовта се интерпретират в болезнено стоически аспект, все по-редки са моментите на съкровена възторженост, пресъздадени великолепно в “Големите снегове”. Всичко се разкрива не в своята пленяваща вечност, а в краткотрайността на съществуването си: “една любов като въздишка кратка, // един живот като въздишка къс”. Нарастват и гневните саркастични отрицания на бездуховното:

Полулюбов и полукриене,
полулежане, полупот,
полукултура, полупиене
и въобще – полуживот.

Съмнението, болката, гневът, трагическото усещане на “късния” Андрей Германов се отливат в трескавата изповедност на поемата “Глътка витошки въздух”. Между живота и смъртта е пресъздадено психологическото напрежение на един герой, уморен от житейските битки, но изкрещяващ себе си, за да приключи с твърдата решимост:

Ще живеем въпреки кал,
въпреки калтаци,
въпреки живеещи за чужда сметка,
въпреки работещи по на четири места,
въпреки!
И пак – самоотдадено,
самоотвъргнато,
самоубийствено!

Това са редки за Андрей Германов заклинателни интонации. Поетът, създал мъжествената и горчива формула “Самоубийствено живеене е животът”, хвърля своето гордо и презрително “въпреки!” срещу тържествуващата пошлост.
Към края на живота си Андрей Германов упорито работи и върху своите четиристишия. Написани под влиянието на персийско-арабските рубаи, най-известният автор на които е Омар Хаям, те обогатяват българската поезия. В четиристишията на Андрей Германов липсва опияняващата радост от света. Изразяващи неговия морален стоицизъм, те са заредени с печал. Няма ги юношеските възторзи, налице е зрелостта на мъдрото и твърде често мрачно отношение към света и човека. Творби на равносметката, четиристишията обхващат изключително широк кръг от проблеми и житейски проявления. В тях се размишлява върху красотата, любовта, изкуството, човешките взаимоотношения, смъртта… Тук лаконичният изказ разкрива широките пространства на вгорчената от познание смисъл:

Младежът силен е! Със сила той всяка пречка отстранява.
Но посивее – вече всичко по-зле и по-полека става.
Тогава впряга своя ум. Че изворът на всяка мъдрост е слабостта…
А му завиждат, че почнал бил да омъдрява.

Често в четиристишията се проявява съзнанието за напразност на усилията и обреченост на човешките пориви, но това не води до разрушаване на етичните критерии. Дори в отчаянието си поетът не е склонен да прости проявленията на самодоволната посредственост:

Ти си прохладен като риба. И си доволен. Туй е страшно.
Ти се усмихваш като гибел. И си доволен. Туй е страшно.
Огледай се, човеко, малко, ти нещо сигурно си сбъркал:
събаряш храм, строиш колиба. И си доволен. Туй е страшно.

Твърде често сентенциозно звучащата мисъл достига до емоционалното избухване на пълното отрицание:

Нямаш вече думата ти. Ти обиди един поет.
Това никой не ще ти прости. Ти обиди един поет.
Все едно че дете си обидил. И на гроба ти черен
няма цвете да разцъфти. Ти обиди един поет.

Тези цитирани творби разкриват една съвсем малка част от мисловното и емоционалното богатство на Андрей Германовите четиристишия. Тук са дадени отговори на много въпроси, измъчващи съзнанието на поета, но липсва доктринерската убеденост в пълната правота и валидност на изразеното. Затова и редица творби са пропити от съмнение, недоумение и болезнено разбиране, че не всичко може да се разбере. И все пак остава впечатлението за мъдро и спокойно тържество на моралната личност, която и пред лицето на смъртта отстоява себе си:

Не, силата не е в това да победиш достойно злото.
Това се случва (на слова) или (по-рядко) във живота.
А силата е във това - от имане да се откажеш,
и към доброто податлив, по-силен да си от доброто.