Иванко Николов

ДЪРВО ОТ ДУМИ

Не зная за какво си мислиш,
но аз за тебе мисля и те чакам,
защото мрака иде да разлисти
над мен тревата си печална.
И думите към тебе непромълвени,
остават все сами във себе си
до оня миг, когато ще потънат
в земята топла под нозете ми.
И дойдеш ли случайно или някога,
дървото ми от думи закъснели
ще те посрещне кротко и в ръката ти
внезапно много тихо ще засвети
отронена от него дума закъсняла
за изцелителното опрощение
подобно на сълза от беден грешник,
когото никога не си познавала.

ВРАТА

Сънувах, че вратата на къщата ни е зазидана,
но не си отидох,
завърнах се след двадесет години и
сънят ми се оказа истина.
Печално подъбен сред двора,
дочух съседа зад плета да си говори,
добре вратата бил зазидал,
от где съм се изнизал.
Обърнах се, не вярвах на очите си
(защото знаех го отдавна за умрял),
сега внимателно се вглеждаше
нагоре към комина ни и може би си спомняше
за Филип Тотю.
Внезапно се вторачи в мен,
и подир миг изчезна зад вратата си,
поплювайки във пазва. Домиля ми и
се прекръстих, пътя си поел обратно.

***

Като златни пендари блестят слънчогледите,
като шарени черги се люшкат полетата,
като писани бъкли клокочат потоците,
като пъргави шаферки идат пътеките,
като сто окарини извиват тръстиките,
като весели тъпани думкат червените облаци
и тътнат дълбоко далече дъбравите
на зеленото в тъмното тайнство.

***

В шепата си мислено за малко
взема ли те цялата до глезените,
неусетно моята поезия
те превръща в райска ябълка.
Гледам те така и се наливат
устните ми със предчувствие
как след мъничко от сливането им
с теб, ще ми се случи чудо.
И като Адам, помислил си за Ева,
в тоя миг божествен ти прошепвам
искрено и ти се заклевам,
че си, господи, вълшебна.
Ти не казвай - в мойта библия,
че змията съм забравил,
по-добре без нея, мисля си,
за да си останем в рая.
Тихичко си стой така, не шавай
в шепата ми, да не чуя дявола,
или сбогом, ябълчице, и прощавай,
моя райска приказчице оживяла.

***

                       На Славчо Иванов

Прииждат сънищата и
до окарината ми лягат кротко,
ухае одъра на здравец,
а с шарена саксия на прозореца
мушкатото умира бавно.
Наоколо сега извират
покой и бяла далнина,
върхари горе до небето,
стада и сребърни звънци,
върби крайречни
и гласа на мома ветрокоса
в ливадите по сенокос.

***

Зелена пръстена паница,
нашарена от древен майстор,
забравих те върху софрата кръгла
и дъхава с погачата за всички ни.
А някога ти сухия ми залък си услаждала
в безплодното стърнище,
в крайречната дъбрава,
при топлото огнище.
А някога вълшебната торбичка
съм чакал в тебе да изсипе
вълшебни гозби
от царската трапеза.

***

Моя шарена стомна,
стоиш на празната полица
като невеста гиздосия,
снагата ти с вълшебни птици
в прашни друми се вие,
пее и се кипри.
И чакаш магесните извори
с жива вода да те налеят,
да наквасиш свехналите устни
на юнака с девет люти рани,
войвода на върли акрани.

***

Отсечен крушов клон за рало,
на тате третата ръка,
която е обръщала земята,
какво си търсило под тази пръст,
изтръпнала от черноломски вятър.
Тишината стиска с нокти гърлото ми,
а денят ми пак е изкласила нива ръжена,
от дъното на празната паница
върху софрата гледа тъжно
на тате потъмнялата зеница.

***

                         На Юлия Соранг

В градините едно щурче
далече някъде замира
и странно, струва ти се, че
покоя почва да извира.
И чакаш тихичко отвред
край тебе всичко да засрича
един вълшебнозвучен ред
от приказка на Каралийчев.
—-
Една бездънна тишина
като магесана е спряла
и в сребърната равнина
вечерна черга е постлала.
На чергата сега лежат
събрани всичките пътеки
и кротко стихнали, тъжат,
изгубили една навеки.

***

Снегът тревожнобял
танцува край стъклата
и светлото му самочувствие
тържествено и тихо пак звъни
с езика на снежинките.
Просторите притихват и полягат
пред зимата, която изковава
отново ледени ковчези.
……..
Примири се полето,
примири се небето,
примириха се къщите, хората,
тишината се примири.
Сняг, докосни се до мойто сърце,
моля те, сняг,
бъди православен.