Велизар Велчев

ВЯРА

                       „Тя е бронирана 
                        драво в гърдите 
                        и бронебойни патрони
                        за нея
                        няма открити!”

                                   Н. Вапцаров

Не,
не ми е бронирана,
както е при Вапцаров.
Тази е нежна и малка,
ала маскирана като стара.

Гърдичките са дискретни -
толкова,
колкото да ги има.
Малко под деколтето
на ризката й поплинена.

И не ми е любовница,
а приятелка -
един начин Вярата
да ти бъде вярна.
Едно обещание
за делнична святост.
Едно отдалечаване
от коварностите.

Тя си има свои деца,
има свои любовници.
Има свои места,
които никога
не е напускала.

Има винаги в себе си
своя отровност.
Има неподозирано
силни мускули.

Ходи по улиците пеша.

Плува в морето с шапка -
сама и навътре, далеко.

Мие с езиче лапичките си,
не контактува с всеки.

Тази Вяра,
моята Вяра,
може да бъде опасна.
В смисъл,
че може да те накара
да се влюбиш в неясното.

Да се взираш в него
и да го търсиш.
Да го обичаш до пръсване,
а то да изчезва -
като избърсано,
да ти се хили -
както се скъсва.

Но аз я харесвам,
сънувам я и не мога без нея.
Не мога.

Даже когато тя ме напуска за малко.
Защото Вярата
не бива да съдим строго.

Когато прощаваме,
не изглеждаме жалки.

НАДЕЖДА

Неочаквано, сякаш са кални следи
от обуща недоизтрити, посивяха -
златисти и сини преди -
на предзимните месеци дните.

Чувах звук катарамен и шал
ме загръщаше по-нататък.
По ливадите смилът осъмваше бял,
беше бял и дъхът на сланата.

После звучно, тъй както от клен
се отчупва листото със пукот,
си отиваше някакъв миг - изцеден
и както бонбонче изсмукан.

А в реката се давеха късни пера.
А дъхтеше на шума горяла.
Аз не можех да избера.
Всичко мене ме беше избрало.

ЛЮБОВ

Най-късната любов
ме сполетя.

И то сега, когато нямам време!
Подобно алкохолстването тя
дойде.
Дойде
като незвана бременност.

Достатъчен си бях и сам -
с горчивите треви,
с щуреца щурав.
Със някакъв голям, забравен срам
под фонтанелата.
С безбурието.

…Но тя ме взема в нежния си плен,
отвежда ме
в драпираната вечер,
където вижда себе си до мен,
ала не вижда
колко съм далече…

И как непредсказуемо
си тръгвам -
мигът на чашата
не е в напиването,
а в бавното омекване на ръбовете й.

Отивам си, любов,
отивам си…

ПАЯЖИНА

                    На Пепа

Цял живот
се отбивах при теб,
моя обич.
От самото начало
при теб се отбивах съдбовно.

Виждах те и на дъното,
и на самата повърхност,
криех те в сънищата си,
денем не смогвах
да те прегръщам…

Цял живот
си отивах от теб,
неусетено -
някой подвикваше
подир мен,
че не светиш.

Но полето си беше широко,
водата ни мокреше,
планината се правеше на висока,
а огънят топлеше.

Цял живот.

Кротко викаше
несъзнатото и неназовимото.
А аз не успях да остана докрая.
До утре, до зимата.

Извинявай,
приятелко моя,
любовнице,
паяче…