Петър Манолов

ПЪТУВАНЕ

Така е важно да успеем да излезем от това пристанище
на мидите, затворени във себе си,
на водораслите, обвиващи телата ни,
на корабостроителницата на дървоядите
и на петната нефт, наподобяващи
характера на толкова познати!

Така е важно да успеем да излезем по навреме от самите себе си
и на открито да сме видими за своите звезди.
Останалото да зависи от кръвта на родовете ни!
Аз може и да съм дошъл в разгара на вечерята,
изпил съм нещо остро на тезгяха и съм казал: “Време е!”
Не ме е еня за онези, дето ще останат с къс месо в устата.
Такава е съдбата им. Да дъвчат. Аз не съм орисник.
Знам само, че е време. Естествено е да останат тук,
за да се отбележи нашето движение.
Аз идвам и ти казвам: “Време е!”
Уверен, че това съвпада с твойте намерения,
но ако нещо се е променило във реда на мислите,
ще раздвоя пространството с ръка!
“Ако има вятър”! - някой добродушен
може своя глас да прати.
Ако има! Щил не помня. Случи ли се, ще направя нещо.
Може да извия земните посоки или свойта шия,
за да духам във гърба си и да продължа нататък.

“Тъмнина е!” - някой глътнал вече, може по-далече своя глас да прати.
Заслужава повече да се помисли върху светлото, което притежавам!
Фосфорът навярно е от костите ми, неогънати от хляба и от суетата.
Може да се събере във шепи и дари на ветровете - за да светят.

Има време още да помислиш, докато вървим към кея;
заедно ли ще преминем през страни, забрани и събития,
или ще се завърнеш пак при свойта чаша
- пълна със трагикомизъм и със скука.
Аз не мога много да ти обещая, освен простотата, че ще съм до тебе
винаги, когато нещо в пътя се опитва да ни смаже и отмие.

Време е! За друго не ме е еня. Ти решавай!
Пътят ми се отклонява от онези,
дето критикуват съвършенствата на рая.
Килът ми добре оре над тъмните въртопи.
Нещо шепне в мене тъй, че оглушавам.

Ти разбираш,
може да се случи всичко!
Никой не е застрахован. В тази променливост
всеки сам на себе си се уповава!
След като човек е сторил всичко,
цялостен да се премества в пътя до безкрая,
винаги ще е заплашен да остане краен в края.

Очите ми се договарят със очите на една шестнадесетгодишна Ема
да избягаме далеч зад хълмовете на водите.
Където насаме със слънцето, помежду фееричните чадъри на медузите,
телата ни ще са заченали мълва, понесена покрай ушите на делфините…
Ще се завърнем чак когато си отиде и последният летовник (за есенния риболов).

Ти, вече със походка на жена и натежала от достойнство,
ще седнеш пак под старата смоковница, помежду слънцето и мрежите,
за да лекуваш техните очи, разкъсани от ужаса на хищните лефери,
докато аз кроя платно за мойте ветрове и пощя мисълта за думата, която
от много дни невидимо ме хапе, но още не приляга в песента. Зареял
очите си зелени над луните от дърво - поклащащи се в здрача.
При тях - разправят старите - се срещат вечер светещите духове на рибите
за разговор със сенките на незавърналите се рибари…

Така е хубаво, че сме си нужни в тази стара, стара, стара Аполония.
Един във друг опрени - камъни зелени във зида на вълнолома.
И нека да си пожелаем за ръцете труд и за очите радост,
и да разсичат носовете ни по перпендикуляр това, което идва.
Животът ни да мине просто и с достойнство,
да няма от какво да се червим пред своите деца
и да не бъдем мятани от ветровете на деня, теченията и вълните,
от думите, от тяхната подредба…
Очите ни да не ламтят за чуждите пристанища,
едно от друго по-красиви, но създавани,
защото някой е излизал и се е завръщал в тях,
ловял е риба, любел е жена си, после тя го е събуждала,
шумял е вятърът във сънените и поли и във платното…
Завръщал се е този някой гладен пак за хляба и за тялото окъпано
от светлината на люлеещите се фенери…

От това съм. Всред това съм.
Чувството ми може да превърне Аполония във остров.
Нищо чудно да потъне островът!
И да остана само аз от Аполония. Тогава,
ако искаш да живееш и след договора на очите,
тръгвай с мене за към хълмовете на водите!