ТАТКО МОЙ, ТИ, КОЙТО СИ НА НЕБЕТО!
ТАТКО МОЙ, ТИ,
КОЙТО СИ НА НЕБЕТО!
Къртиците пак преорават полето,
но само бодил и трева,
и бурени раснат наблизо, където
положил е татко глава.
На крачка от моите сиви панели,
оттатък полето е той.
Гостувам му честичко - всяка неделя
и даже сега, в този зной.
А слънцето сипе ли сипе жарава,
земята е с жадна уста.
Животът със своя инат прекалява,
когато те тегли пръстта.
Смъртта не е страшна, повярвай ми, никак,
аз знам, той се чувства добре.
Цветя посадих и цветенцата никнат.
А днес даже с радост се мре.
На татко си скоро ще стана връстница.
Той няма дори шестдесет.
Там - ангели бели, а тук - черни птици…
Е, знаете, че съм естет.
Къртиците пак преорават полето
и август върти те на шиш.
Мой татко, ти, който си там, на небето,
викни ме, когато решиш.
* * *
Мойте деди са дивите шопи със сопи.
АЗ СЪМ БЪЛГАРЧЕ беше моята твърдина.
Мойта страна винаги си е била в Европа.
Не, това не е мойта страна.
Всичко, казано от поети и философи
е мост, срутен от ледоход.
Моят народ не се ровеше в кофите.
Не, това не е моят народ.
Като пир на фурии, като сватба на вещици,
като някакъв тъп анекдот…
Само дето изобщо не ми е смешно.
Не, това не е моят живот.
Там, над облака иззад златния пушек
той ни гледа - висок, синеок,
но е чул по погрешка: „Глад наш насущний”…
Не, това не е моят бог.
Боже мили, тук сякаш е минала чума
и помляла е всичко наред!
Нямам сили, народе мой, нямам думи,
както… нямам и пистолет.
* * *
Постопли се. Народът е излязъл,
но сякаш не на слънце, а на лов.
Разбирам, хора, вашата омраза -
една добре забравена любов.
Дъх поеми, отпий от питието,
стисни юмруци, замижи с очи -
не е добър вкусът на битието,
или направо казано, горчи.
Това, че дишаш още, си е чудо,
с душа, навита плътно на руло.
Изнервен като нощна пеперуда
с чело разбиваш мътното стъкло.
Душата вече е строшен прозорец,
навсякъде се валят стъкълца.
Не преминавайте оттука, хора,
не тичайте наоколо, деца!
И да е вярно, че смъртта те вика,
ти вече своя ад си преживял.
Но Господ следва строга политика
кого да претвори обратно в кал.
А въздухът все по вони на сяра…
Цветя ще цъфнат, но ще радват друг.
Животът ще се състои, навярно,
когато вече няма да сме тук.
* * *
Такава пустота, така безлюдно!
И само сянка, силует, сако.
Градът отдавна трябва да е буден
или да спи нащрек - с едно око.
Наднича слънце, малко бутафорно,
та зъзне посред лунния пейзаж.
Едно дърво, изтръгнато из корен,
душа бере на мокрия паваж.
Луната после като бито куче
скимти със теб, но Бог е милостив -
какъвто ад отвъд да ти се случи
от делника ти ще е по-щастлив.
Нощта изпада в болна еуфория.
Вони като екарисаж градът.
С теб сякаш сме единствените хора,
забравили навреме да умрат.
ПТИЦА
„…ах, птици ли сте вий, или проклятие…”
Георги Борисов
Щом слънцето изпепели за миг
зениците ми кротки
и вятърът дъха ми вземе
и в мен го впие като нож,
и щом ми мине път животът
като ленива черна котка
и тихо ми приспи сърцето
във някоя задушна нощ,
ще тръгна долу край реката
с процесията на тополите,
пренесли с тънките си пръсти
отдавна мъртвите гнезда,
ще полежа със други риби
в зеленината на подмолите,
които звънко отразяват
помръкващата ми звезда.
Реката тича, криволичи,
не знае накъде да тръгне
и спънала се в хлъзгав камък,
под хълма пада по очи,
и жълтата луна потъва,
и дълго съска като въглен,
а после много дни водата
за мен ще има вкус тръпчив.
Накрая тихо ще прегърна
най-топлия крайречен камък
и дълго, дълго ще се вслушвам
в забързаното му сърце,
а после с вятъра ще тръгна,
коса развяла като знаме,
и той ще гали до премала
изтръпналото ми лице.
Сега да спрем да си отдъхнем,
да се облакътим на моста
над полуделите чинели
на шеметния водовърт.
Знай, няма да остана тука,
живея другаде. Аз просто
дойдох съвсем за малко само -
да разбера, че няма смърт.
По пясъчния бряг се спускам -
безумна прокълната птица.
Трева кълвах и клечорляци,
и пясъчни зърна кълвах -
до днес душата си събирам
така - трошица по трошица.
Не стреляйте по тази птица,
бездруго ще умре от страх.
