Борислав Гърдев

Захарий Стоянов е сред тези български писатели, от ранга на Ботев, Каравелов, Вазов и Алеко Константинов, формирани, изградени и употребени в обществено-политическите борби у нас през 70-те - 90-те години на 19 век.
Без да повтаряме учудването на проф. Александър Балабанов: “Абе, той, тоя Захари Стоянов, бил много голям, бе!”, ще се убедим в същото, ако внимателно прочетем обемното му литературно и публицистично творчество.
Като истински син на своето време Захарий Стоянов ще извърши гигантски преход от къшлите в Добруджа и първобитното съществуване в Медвен, през завършването на 4 клас в Сливен до попадането си в русенското читалище “Зора” в компанията на революционните дейци около Никола Обретенов.
Така от 1872-1873 г. той ще е постоянно сред тези щастливци, които ще бъдат на определеното място в точното време, сред мъчениците и героите, творящи националната история и градящи темелите на нова България.
Захарий Стоянов заедно със Стамболов е от тези малцина, белязани от съдбата, участвали в подготовката и провеждането на Старозагорското (1875) и Априлското (1876) въстание и оцелели след това. Той е душата на комитета, осъществил Съединението на 6 септември 1885 г. Той е “стражевото куче” на контрапреврата от 11 август 1886 г. и е човекът, написал и изпратил телеграмата за избора на княз Фердинанд за български владетел (25 юни 1887 г.), както и на прокламацията към българския народ, прочетена от Кобурга на 2 август 1887 г.
Захарий Стоянов е в основата на модели и подходи, възлови и значими за българската литература и за родния обществено-политически живот.
Той се формира като творец в горнилото на актуалните политически страсти и затова развитието му описва сложна парабола от левичарския вестник “Работник” (1881), през яростното противодействие на Гаврил Кръстевичевата източнорумелийска администрация и политика във вестник “Борба” (1885), с чийто 15 броя подготвя почвата на Съединението, до кореспонденциите в “Таймс” (”Генерал или сержант”, 1886, “Това е чиста измислица”, 1886) чрез Джеймс Бринсли Ричардс (1886-1887) и водещите статии в официоза “Свобода” (1886-1889), в които като ударен юмрук на Стамболовата либерална фракция раздава истини от последна инстанция и воюва на широк фронт със социалисти (”Социализмът в България”, 1887), каравеловисти (”Ние, долуподписаните!”, 1888), радославовисти (”На принципистите”, 1888, “Минутка търпение от страна на читателите”, 1888) и русофили (”Завиждате, бей!”, 1887) от всякакъв калибър.
Смятам, че това е резонно да бъде пътят не само на Захарий, но и на голяма част от дребнобуржоазната ни интелигенция в онези години, изживяла както драмата на разорението на водещите занаяти у нас, така и на грубата и брутална намеса на руската имперска политика във вътрешните ни работи, родила спонтанната реакция на дядо Драган Цанков: “Не ви ща меда, не ви ща жилото!” през 1881 г. и крайната русофобия, чийто флагмани в българската журналистика са Димитър Петков с “Независима България” и Захарий Стоянов със “Свобода”.
Вероятно това е въпрос колкото на характер, толкова и на лично убеждение, че правилният път за развитието на България е единствено свързаният с политиката на Стамболов. Но веднъж приел това верую, на стороника ще му се наложи не само да пише ехидни писма “до негово превъзходителство генерал Каулбарс” или да се подиграва с починалия Катков, но и да се разправя жестоко със средствата на писаното слово с довчерашни съмишленици (”Ситно, дребно фейлетонче” 1887), с бивши партийни лидери (”Славейковщина и Каравеловщина”, 1887, “Мъститото старче”, 1887, “Ние, долуподписаните!”, 1888) и чужди дипломати (”Фон Лепер и петте лева”, 1886)…
Ще трябва не само да се доказва несъстоятелността на социализма в България (”Социализмът в България”, 1887, “На катеричките”, 1887), но и да се пристъпва към административен произвол, довел до уволнението на 30 март 1888 г. на помощник-прокурора при Софийския апелативен съд Алеко Константинов, за това, че не е осъдил за обида на правителството редактора на вестник “Народни права” Риболовски.
Нарочно наблягам на подробностите, защото желая да видя не само светлите, но и тъмните страни в живота и делото на една толкова сложна и комплицирана личност, каквато е Захарий Стоянов.
Той не е фигура като Петко Каравелов и Стефан Стамболов.
Той е на втори план, комплексиран (няма висше образование, но знае добре френски, руски и турски и е масон от 1 февруари 1880 г. като попечител), не е сред водачите, но винаги е на линия, готов да помогне и с живо слово, преодолявайки пелтеченето си, и особено с темперамента си и огнената публицистика. А тя е вършела чудеса - подготвяла е Съединението (”Трябва ли да съществува Румелия?”, 1885) и е громяла противниците на официалната политика (”На принципистите”, 1888). Това се е знаело много добре от всички интелигентни и прозорливи хора в България - от Иречек и Благоев до Димитър Петков и Стефан Стамболов.
Достатъчно е да прочетем писмото на всесилния премиер до З. Стоянов от 22 март 1888 г.: “За това аз мисля да направиме “Свобода” ежедневен вестник. Но затова има нужда, освен Петкова, да дойдеш да живееш в София и ти, а още да намериме и един трети редактор - коректор.
Освен това, чрез издаването на ежедневна газета, ще се пребият крачищата и ще останат в тъмнината всички литературни паленца, които днес се мъчат да лаят на кервана ни.”
Знаел е добре Стамболов каква сила има Захариевото перо и затова прави всичко възможно да го прибере при себе си в столицата.
Успоредно с работата в пресата Захарий Стоянов става и депутат в 4 ОНС, в 3 ВНС и в 5 ОНС, на което е подпредседател (15 октомври - 14 декември 1887 г.) и председател (от 15 октомври 1888 до смъртта си на 2 септември 1889 г.).
Захарий Стоянов е вече официална и меродавна фигура, олицетворява нацията и държавата и като такъв е коронен съветник на Фердинанд, както и носител на орден “Свети Александър”, първа степен.
Помним какво пише за тази му дейност неговият сподвижник по Съединението Н. Касабов: “Презрение към вашата мизерна личност, която с “Ана на шею”, фрак и цилиндър, смуче народната пот и заедно с полицейщината тъпче и задушава честното в България.”
Това са наистина тежки думи за поборника за свобода и последователя на Любен Каравелов, Чернишевски, Белински и Лесинг, за човека, писал отворено писмо до правосъдния министър Димитър Греков за уволнението си на 27 август 1882 г. и сам предизвикал отстраняването на Алеко Константинов.
Всъщност, преображенията на Захарий Стоянов следват протуберансите и гърчовете на следосвобожденската ни действителност, в която, за съжаление, няма място за консенсус и съгласие по магистралните вътрешно и външнополитически въпроси и в която, ако не си либерал или консерватор, трябва да станеш такъв в някое от крилата им, за да очакваш житейска реализация. В противен случай следва да се задоволиш с присъствието си в масата на мълчаливото мнозинство.
Захарий не е такъв. Той не може да бъде анонимен и тъпкан човек.
Има съзнанието, че е допринесъл за раждането на свободна България и затова, прегръщайки либералните идеи, е чакал мига за осребряване на усилията си.
Той настъпва по време на Съединението и съвпада със сложната ситуация у нас, родила 10-годишната българо-руска крамола. В близо четири от тях З. Стоянов е една от водещите фигури в България, допринесла в най-голяма степен за всичките активи и пасиви на провежданата държавна политика.
На противниците на тази негова главоломна и на моменти нелицеприятна кариера ще напомня, че това е бил целенасочен избор.
Захарий е осъзнавал, че е партизанин в журналистиката (декларира го открито - “Последна дума”, 1885, във вестник “Борба”), че вестникарството е стъпка към политическата кариера и към място в националната литература. В този аспект развитието и израстването му са логични и са показателен пример за нашенските нрави.
Но така е постъпвал не само той. Ние не можем да си представим битието на Алеко Константинов без вестник “Знаме” и идеите на Демократическата партия на Петко Каравелов или Вазов извън страниците на “Мир” и кръга около Стоилов, Иван Евстратиев Гешов и Народната партия.

Година не достига за официалното честване 40-годишнината на Захарий Стоянов. Тя е била необходима и неизбежна дотолкова, че ранната му смърт и огромната омраза на голяма част на засегнатите от него влиятелни съвременници забавят интегрирането му в културния ни живот с 30 години.
От това се възползват народняците - те не само бляскаво отбелязват 25-годишния творчески юбилей на Вазов, налагайки го като национален творец, но и след това използват авторитета му като министър. Тази традиция ще продължи и при комунистите, и в годините на демокрацията. Затова смятам, че превъплъщението на някогашния апостол във властник и коронен приятел (”Пътуването на Негово царско Височество Фердинанд I до Рилския манастир и по планините Рила и Родопите”, 1889) е следване гримасите на епохата и на желанието за лично осъществяване.
Захарий става име в обществото чрез своята публицистика. Тя натежава при избора му за депутат, тя му отваря и вратите към голямата литература. В нея той е колкото следовник на Каравелов и Ботев, но и на Теофраст Ренодо и Еужен Атен, толкова и оригинален и самобитен талант, майстор-полемист, блестящ анализатор, поднасящ вещо и непосредствено своите идеи на език емоционално въздействащ и разбираем за всеки негов читател.
Такъв е той и в Народното събрание - оформен политик, човек с авторитет и влияние, знаещ кога да вземе думата, за да направи запомнящо се и ярко изказване. Споменавам само две - първото, с което пледира отпускането на пенсия от 6000 лева годишно на Александър Екзарх, което е прието, но с горчивата констатация-коментар: “Съжелявам, че имаме и такива депутати, които не знаят нито от история, нито от минало, нито от нищо и мерят всичко с адвокатско мерило. Говоря за господин Станева…” (5 декември 1887 г.) и най-вече второто - прението при отпускането на месечна пенсия от 100 лева на севлиевския поборник Димитър Багрянов, участвал в национално-освободителните борби от 1862 до 1876 г. с прословутия д-р Минчо Цачев, желаещ прекратяване на дебатите и прехвърляне на прошението към Вътрешното министерство.
Много показателна е реакцията на председателя Захарий Стоянов: “Когато Христо Ботев се биеше с неприятеля, в това време доктор Цачев беше кольааси в турския аскер и когато той говори за такива хора, като Ботев, трябва да седне на колене вън в калта на стълбите.” (Гласове: “Позор!”, 12 ноември 1888 г.).
Много точен е Вазов в оценката си за Захарий в “Нова земя” (1896): “С една дума той убиваше една репутация, с един етикет една партия…
Българският език в неговата история, полемика, памфлет, издаде секрета си, доби рядка дотогава сатанинска сила.
Захариевата - образна и богата - а при това тъй проста - фразеология, идеше на грубия вкус на българина, затова стигаше сърцето му.”
И това е характерно не само за публичните му изяви, но и за интимни и съкровени текстове, каквито са антологията с афоризми “Обскуранти и мистици в литературата”, 1886, в която разкрива учителите и образците в творческото си поприще и своите широки културни интереси, и дневникът му от 1882-1886 г., лаборатория за повечето от статиите и книгите, с които след това ще изненадва своите почитатели и критици.
Всъщност, писателят се ражда успоредно и едновременно с журналиста Захарий Стоянов. След фейлетоните във “Варненски вестник”, 24 юли 1880 г., “Преосвященому отцу” и “Знаеш ли ти кои сме?” (”Независимост”, 16 ноември и 24 декември 1880 г.) се появява “Имената на българските въстаници, които са посегнали сами на живота си” (”Работник”, 29 април 1881 г.), първообраз на “Записките” и на “Васил Левски”, а статиите му, групирани в раздела “В памет и защита на борци за свобода” са подготовка за бъдещите му по-обемни изяви в мемоарно-документалната ни летопис на литература, в която регистрира безспорни успехи с “Васил Левски (Дяконът). Черти из живота му” (1883), “Черти из живота и списателската деятелност на Любен С. Каравелов” (1885), “Четите в България на Филип Тотя, Хаджи Димитър и Стефан Караджа” (1885) и “Христо Ботйов. Опит за биография” (1888), и които са брънки от амбициозния му омировски замисъл, почти осъществен напълно, за обхватно отразяване на революционните “бурни двадесет години на века” - 1866-1886 г.
Злободневната политическа действителност стимулира писателската активност към една по същество репортажно-публицистична насоченост - “Заробването на Гаврил паша, 6 септември” (1885), “Любен Каравелов и неговите клеветници” (1885), “Превратът през 1881 година” (1886), “Чардафон Велики” (1887), ражда блестящите фейлетони “Кандидат за министър” (1886), “60 000 лева икономии в държавния бюджет” (1886), “Стефан Стамболов и каприциозната Аделина Патти” (1886), както и показателните за времето си брошури, написани с чисто утилитарна цел - “Не му беше времето” (1886), “Какво направихме в Търново?” (1886), “Коронованите нихилисти в България” (1886), “Кои са виновниците на 9-ий август?” (1886) и “Документи по преврата на Девети август” (1887) с негово предисловие.
Захарий Стоянов има основна заслуга за издаването - заедно с Наталия Каравелова - на 8-те тома от съчиненията на Любен Каравелов (1886-1887) с негов предговор, както и на съчиненията на Христо Ботев (1888) под негова редакция и с негово въведение.
И досега се спори дали това е художествена литература или компилация от разкази и преразкази на очевидци, дали посочените заглавия са произведения на изящната словесност или историографски очерци, писани “по вкуса на тълпата” (Григор Начович) и партизанска публицистика, дали са плод на прибързана небрежност или на съзнателно налаган авторски стил.
Както във всички подобни случаи, истината е по средата.
Захарий Стоянов като самобитен Нестор не може да надскочи откритите факти и нивото на времето си, в което тепърва се изграждат институции и учебни заведения, а традицията е представена от пристрастни спомени, вестникарски изяви и устни легендарни разкази. От това най-вече куца биографията му за Левски, докато в “Четите в България” откриваме един обработен сюжет, трасиращ пътя към документалната повест и опит за усложнено монтажно-полифонично мислене, както чрез съпоставка на Филип Тотю и на Стефан Караджа и Хаджи Димитър, така и чрез сблъсъка на гледните точки - на привърженика на освободителната кауза Бачо Киро Петров и на официозната колаборационистка позиция на вестник “Дунав”.
Пътят към съвършенството води до създаването на българския биографичен роман “Христо Ботйов” и до сътворяването на великолепния национален епос “Записки по българските въстания” (1884 - 1889 - 1892).
Безспорно е, че това е големият му литературен паметник, синтез между мемоар, хроника, роман и епопея, сагата нон финито, в която без излишна скромност разкрива одисеята по формирането и израстването си като личност, участието си в двете знаменити въстания и борбата за оцеляване след убийството на войводата Бенковски.
“Записките” затвърждават литературната слава на Захарий Стоянов.
Те предизвикват възторга като на обикновените читатели, така и на самия владетел (Телеграма №100 от март 1888 г.), подтикват Стоян Заимов да напише своите етюди “Миналото” (1895), в които набляга на психологическите зарисовки и обобщения, липсващи в “Записките”.

Отношенията Вазов - Захарий Стоянов са отделна важна тема, но бих посочил, че в тях преобладава достолепното съперничество и съобразяване с таланта на противника.
Захарий точно и безпощадно критикува Вазовите слабости в “Неотдавна”, “Михалаки чорбаджи”, “Руска” и “Митрофан и Дормидолски”.
Иван Вазов осъзнава грешките си и след това в значителна степен ги поправя.
Статията на Захарий Стоянов “Имената на българските въстаници, които са посегнали сами на живота си” (1881) го стимулира да напише “Епопея на забравените” (1883), а “Записките” - да създаде в Одеса “Под игото” (1889), тъй като е имал мотив не само като литературен съперник, но и като патриот-русофил, като творец, желаещ художествено проникновено да претвори епохата на възторг и погром, която живее в първичната си непосредственост и грубост в Захариевите “Записки”.
З. Стоянов пише книгите си с много любов и амбиция. Вярно е, че те са поднесени на читателите в синкретична форма между циклизирания разказ, хрониката и биографичния очерк (роман), но смятам, че това е по-скоро белег на творческия натюрел на автора им, отколкото слабост.
Не случайно този модел се оказа в по-ново време плодотворен с ерзац-усилията на Хайтов (”Хайдути”, 1960-1971) и Веселин Андреев (”Умираха безсмъртни”,1973-1982).
Захариевите книги са се радвали на голям успех, но те не са паралитература.
Те са по-скоро първите образци на литературата за широката публика, съобразена с изискванията, потребностите и възможностите й, като е необходимо уточнението, че и тогава, както и сега, тя се е пласирала трудно, при финансова оскъдица и с търсене помощта на отговорни държавници - премиерът Петко Каравелов и просветните министри Димитър Моллов и Стоян Чомаков през 1885 г.
Истината е и, че със своите “Записки” Захарий Стоянов доказва, че е сред най-даровитите ни имена, но и полага основите на либералната историографска традиция, дарила българската история и литература с “Дневник” на Стефан Стамболов (1887), “Стефан Стамболов и новейшата ни история” (1909) на ДимитърМаринов, “Строителите на съвременна България” (1911-2009) и “Македония и българското възраждане през XIX век” (1918) на Симеон Радев, “Политика и съюзи” (1917) на Димо Кьорчев и “България и световната криза” (1923) на Васил Радославов.
Пишейки за Захарий Стоянов, не бива да забравяме, че той влиза дръзко и скандално в литературата с много популярния памфлет “Искендер бей” (1882), изпълнен с жлъч и подигравки към тогавашния му враг и бъдещ приятел Александър Батенберг, че същата година по аналогичен начин си разчиства сметките и с един от вдъхновителите на преврата на 27 април 1881 г., д-р Константин Стоилов, в другия, непечатан приживе памфлет “Българският Кавур”.
Капризите на времето раждат и втората му дисидентска творба, писана за по-добри години - “Превратът през 1881 г.” (1886), в която привърженикът на правителството и князът изпада в парадоксална, двусмислена и конфузна ситуация, да ги критикува със задна дата за прегрешенията им при суспендирането на Търновската конституция на 27 април 1881 г.
И вероятно знаейки какво ще последва (”Никаква служба”), Захарий Стоянов предпочита да напише честно и пристрастно хрониката на онези трагикомични, налудничави дни от забавачницата на българската демокрация за своето чекмедже.
Геният на Захарий ражда и най-ведрата и оптимистична апология на българския национализъм “Чардафон Велики” (1887), явяваща се до голяма степен и автопортрет, и съответник на неговата съдба и същност, и прекрасния роман за Ботйов - додатък към “Записките”, и ескизите към ненаписаната биография на Любен Каравелов (1885-1886), и брошурите, с които се разправя постфактум с противниците на Съединението и Александър Батенберг.
Той защитава темпераментно и неистово своите позиции (след като е преживял благополучно бурята в братска Румъния), напада и обвинява от позиция на силата (”Не му беше времето”, “Кои са виновниците на 9-ий август?”), громи и разобличава враговете си, слизайки до площадното ниво на жълтата преса…
Хубаво е, че след тези партизански писания следва биографичният роман за Ботйов, ведрият пътепис за разходката с Фердинанд до Рила и Родопите и работата по третия том на “Записки по българските въстания”.
Вероятно тогава Захарий е разбрал, че не бива да се отдава на прекалено политиканстване (след сондажа с Димитър Петков при екзарх Йосиф Първи на 11 април 1889 г. за изглаждане на отношенията с църквата и при подхлъзването си с предложението за премиерско кресло в ущърб на Стамболов на 2-3 август 1889 г.), че е опасно да се рушат мостове, човешки взаимоотношения и литературни контакти.
Може би и затова е бързал през последната година от живота си да пише не само злободневни статии, но и да издава Ботйов, да присъства на пазара с първия си роман, да се помири с Вазов на Костенецкия водопад на 17 август 1889 г., да публикува ведри пътеписи - “До Злати мостове и Черни връх”, 1889 г., и да се опита да завърши третия том на своите “Записки”.
Смъртта му в Париж на 2 септември 1889 г. в ръцете на бъдещия депутат, шеф на парламента и на МС от Народнолибералната партия д-р Петър Гудев е неочаквана и поражда слухове за отравяне както от Стамболов, така и от руския Азиатски департамент, но е факт, че парижките лекари Пино и Пошер констатират болестта задънване на червата, при което смъртта е била неизбежна.
Така Захарий Стоянов умира в разцвета на своите сили и способности, на върха на литературния успех и на държавната йерархия.
В близките години е можел да продължи катеренето нагоре по стълбата, която води надолу, но е било вероятно и в един момент да се стъписа и оттегли по примера на учителя си по демокрация П. Р. Славейков, до когото изпраща силно и достойно критично писмо от 10 април 1885 г. в защита на вестника на Георги Кърджиев “Напред”, едно от най-представителните в богатото му епистоларно наследство.
Със сигурност е щял да преживее болезнено агонията на Стамболовото управление и неговата оставка и ако Господ за пореден път го бе запазил от преследване, съд и атентати, вероятно е щял да напише поредния си опит за биография - за живота и делото на политическия си кумир Стефан Стамболов.
И си мисля, че все пак Съдбата е постъпила по най-мъдрия начин - предпазила го е от нови изкушения и падения, поставяйки на изпитание качеството на сътвореното от него пред съда на читателската аудитория.
Захарий Стоянов търпи забрава до 1922 г., когато е преоткрит от проф. Александър Балабанов с фундаменталната му статия “Един класик на българската проза”, поместена в списание “Пролом” на 30 юни с.г.
След това настъпва голямото му завръщане в българската литература, преосмислянето и дооценяването му и като продуктивност, и като ниво, и по достойнство - редом до Каравелов, Ботев, П. Р. Славейков, Вазов и Алеко Константинов.
Сред първенците и класиците на художественото ни слово.
Завинаги!