Благовеста Касабова

Стихосбирката „Танц” на Мина Карагьозова съдържа двадесет и шест стихотворения, двадесет и шест изповеди - погледнато като цяло - онова, което съставлява или което априори влагаме в магичната дума живот. По оригинален начин поетесата съпоставя магията на живота с магията на танца. Творческото й хрумване е интересно, защото танцът - разнолик, разнотонален, разновидов - е като живота, с най-светлите и най-мрачните му страни, с най-вълнуващите и трагични преживявания, с най-динамичните му и латентни състояния. Поетесата го приема в многоликата му цялост, успоредявайки го с танца, т.е. с движението, стремейки се да го издигне над - често доминиращите - тъмни сили, като „танцува над болката, над скръбта и смъртта”, отправила поглед към върха.
Ако вникнем под първия - видимия, пласт на думите, ще усетим присъствието на два мотива - търсенето на житейския връх, мъничката спасена вселена и смъртта. И в двата случая Мина Карагьозова пристъпва към поетичното им пресътворяване с мекота и топлота, молитвено може би е по-точно. Молитвата, отправена към създателя, е изпълнена с надежда, че той ще погледне милостиво не само към света, в който трудно и мъчително живее неговото най-велико творение - човекът, но и към усилията на твореца - в случая песните на авторката - за да му въздействат те и да го доведат по пътя към доброто и красивото.

А може би в последните времена
живеем всички с мисълта за хляба.
Кому са нужни мойте писмена,
словата ми кому ли са притрябвали…
И в мигове, когато споделим насъщния,
отпием виното - сиреч кръвта Христова,
едва ли ще се сетим за могъщото
отритнато, презряно, прокълнато слово.
Като Исус не мога да ви утеша:
„Кръвта е вино, тялото ми хляба.”
Аз ви отдавам своята душа
и виждам, че тя също не ви трябва.
И днес молитвата ми е една,
молитва и детинска, и наивна:
„О, Боже, нека станат мойте писмена
и стиховете ми на хляб и вино!”

Молитвата за мъничката вселена, мъничката спасена вечност откриваме и в други стихотворения - „Благодаря ти, Господи”, „Пътят”, „Оптимистично”, „Лято” и други още. В мотива за смъртта, който в повечето случаи е подтекстов, няма да усетим мрачната потиснатост, съпътстваща нейното присъствие. От стиховете, в които тя е тема или идея, не лъха гробищен хлад. Смъртта и като образ, и като философия за поетесата е неотменна част от живота - другата му страна. Ако вникнем в съдържанието на стихотворението „Ледена приказка”, ще открием впечатляващо - със завладяващата образност - изведената авторска позиция. В тъжната есенна градина, където всичко вече е осъдено на смърт, две аленочервени рози храбро се сражават със смразяващото ледено дихание на зимата.

Но те едва ли знаеха
и искаха да знаят,
времето на тази екзекуция
до последната си слънчева секунда.
Стопанката с любов си мислеше за тях,
обичаше куража им и нежната
                                        им храброст.
Те бяха нейно крехко, мъничко оръжие,
с любов надвиващо смъртта.

В „Танц” Мина Карагьозова е споделила и емоционално-топлото си чувство към родината. За нея то е сакрално и толкова лично, колкото е любовта към любимия човек. Напоследък, след като ни признаха за европейци, да изразиш обичта си към родината, особено чрез писаното слово, не се приема за съвременно. Но тя знае, че истинският творец е родолюбец - нека си припомним най-великите имена на нашата литература - защото е осъзнал, че не може да се осъществи пълноценно, ако не черпи сокове от родната земя, от сътвореното преди него. Като емоционално състояние обичта към родината невинаги е постоянна величина и затова в някои от стиховете на Мина Карагьозова долавяме и иронични нотки, независимо от интимния им характер и интонация.

И мисля си - любимият, любимата
навярно са като родината -
все силно любени и все възпявани,
и все (накрая) изоставяни.
И мисля си (все още в бъдеще,
а не в сегашно време) дали
сме имали любов ще разберем,
ако за нея (някой ден) умрем.

Естествено, няма поезия без любовна изповед. И Мина Карагьозова не е устояла на изкушението да съпричасти читателя към емоционалните си вълнения, било то мрачни или светли. Чувствата си поетесата е облякла с малко думи, тъй като любовта не се нуждае от дълги словоизлияния и дитирамби. Вълшебната сила на чувството е способна да преодолява всякакви пространства и всякакви времена. Неподвластна е на каквито и да било правила, воля и разум. Подобно на поезията, тя е магия, а когато си омагьосан, можеш да постигнеш и непостижимото, и мечтаното.

Като лазерен лъч
мисълта ми разрязва пространството,
за да стигне до тебе…
Толкова те обичам.

Стихът на Мина Карагьозова в повечето случаи е по-дълъг, без обаче да е натоварен с излишен словесен товар. Поел е само толкова думи, колкото са му нужни, за да не се преекспонира емоцията. Структурната му постройка често характеризира поетичните й настроения или идейната им насоченост.
Стихотворенията в „Танц” са подчертано ритмични и, въпреки молитвеното настроение, някои от тях завладяват и с динамиката на изказа. Зная, че днес не е особено престижно да си поет или писател, дарбата и творческият труд не се оценяват по достойнство, не са доходоносна стока. Но аз, а вероятно и не само аз, не си спомням нито един ревностен поклонник на Мамона, който да е оставил следи във времето, но си спомням - и обичам - поети и писатели, художници и музиканти, които продължават да живеят от век на век. И с творчеството си продължават да спасяват човечеството от духовна смърт. Пожелавам на Мина Карагьозова да продължава да върви по „Пътя”, по който я води поетичната й душевност, колкото и труден и самотен да е той. Защото иначе ще обрече „мъничката си вселена” на гибел.

Мина Карагьозова, „Танц”, стихове, Изд. „Опонент”, 2007