РАНА
РАНА
Поливам болката
със страх
и си отглеждам рана.
ЩЕ ЛЕЖА ПОД ТРЕВАТА НА МОЯ ГРАД
Бера от медените круши
на градските площади.
По устните ми ронеща се вар
от челата на къщите.
Срещам пазарите неделно празни
да зреят в залеза
на дългия ден.
Укротени сред стада автомобили
от моста беззъбите лъвове
меланхолично гледат реката.
Уморих се насън да си тръгвам,
със слънцето да се връщам.
В парка лягам до корен трева.
От сърцето ми пролетно
дърво ще порасне.
ЕЗИК МОЙ
Изваяни от вековете гласове и думи -
вкаменелости горещи от паметта ни родова,
пулсират, парят като сърце на длан.
Извор, жива вода,
пробила път
на вековете през канарите високи.
Пълноводна, бистра река
благоговейно нагазвам
в ласкавото ти ухание.
Иманяр сякаш, ловец на бисери,
все по-дълбоко се спускам.
Омаяно, смутено бие сърцето до спукване.
НЕ, НЕ Е ИСТИНА
Не, не е истина.
Годините носталгията не заглушават.
Живеем, дишаме. Тялото
жестове всекидневни повтаря.
Плодове знойни в ръцете ни греят,
деца обични в деня, който догаря.
Но все по-често нощем,
в просъница
някой към дома ни повежда.
Нали по незатворения кръг вървим
и приближаваме до точката начална…
Просто е. Към тебе се стремим
както стареещото дърво
с годините
все по-ниско
към корените се свежда.
КРЕХКА СТЕНА
Къде ли отива времето,
загаснат ли на миговете светлините
и своята опашка щом задърпа
миналото,
наречено живот.
Като лъчи невидими,
трептения ласкави
пресича то стената крехка,
там дето дъхът ни
се смразява.
И после се подрежда
по ред,
величие
и болка
и чака ни да го настигнем.
ЛЮБОВНО
Спускам се
в зелената пещера на съня.
Потеглям по течението
на подземната река.
Плувам безшумно и трескаво
по червената река към сърцето.
НАДЕЖДА
Като облаче бяло
из нажеженото лятно небе
в сърцето ми прелетя
надеждата.
Че ще се скрия
в ласкавата сянка
на погледа ти.
СУХАТА РАВНИНА
Сухата равнина
събра всички свои въздишки.
Влагата от гърдите си изстиска
до последна капка.
По лицето си бръчките докосна
на старостта натрапена.
А после засънува тихо
зеленото роене на листата.
И ето чудото: из пустоша кафяв
потегля златната колона на тръстиките.
ОТЛОЖЕН ЖИВОТ
На родителите ми
Те отложиха живота си
до следващото поколение.
Отдадоха телата си
на вечния огън
на всекидневието.
Шият крилата на мечтите си
с бели конци
върху плещите на децата си.
Пречертават за тях
с ръка несигурна
линията на хоризонта
и вървят напред,
натежали от земното притегляне.
Услаждат им се
хлябът и нощният им сън дълбок.
И само песента по празник
разтърсва на дните пластовете отежнели.
Като перце витае
в прозрачния въздух
на нетленното.
И от вълните топли
на времето раздвижено
като отражение
изплува детското им,
тогава необречено лице.
* * *
Всяка сутрин тълпата побягва
по улиците на този град,
подгонена от огромните черни махала
на часовниците.
Ударите отекват
в тревожното сърце на тълпата.
Те бързат да влязат.
Пред вратите остават да чакат
една грейнала камбанария,
няколко гълъба,
един млад вятър,
някакви разговори
и хиляди стъпки по белите павета.
Вратите се затварят.
Очакващите започват да стареят.
Кой е този човек, който спаси улицата
от нейната дълга самота?
Той върви и носи от извора на тревогата
в две шепи вкуса на утрото.
