РАЗМИСЪЛ
РАЗМИСЪЛ
Забравата - скучаещо чудовище -
погълна моя устрем и заспа…
Аз свойте нераздадени съкровища
във бездните на ада закопах.
Остана ми нощта на милионите -
и в общата надежда се смирих…
Вий, жажди мои, нима не ще догоните
на утринта прекрасните зари?
Но за какво все искаш да се върнеш ти,
поет и двойник и побратим луд,
и хлопаш, и смущаваш мойте сънища
след морния, за залък скъден труд?
Не те ли аз погребах - там, във бездните -
не пя ли мойта кирка върху теб?
Умри! Умри! Вий, блянове, изчезвайте,
и нека в бурен гроба обрасте!
Смири се ти, сърце, във кръв задавено,
със себе си аз носех нещо тук…
Какво бе то? …Аз може би забравих, но…
да, аз забравих, но не станах друг!
1928
ГОНИТБА
Ще заплаче старата ми майка
от тъга по първенеца скъп…
Вийте, сиви кучета, и лайте,
вийте и завийте мойта скръб!
Мигар съм живял живота нявга,
та ще трябва да го жаля днес?
Гоних го, а той ми все избягваше,
както бяга дивеча пред нас.
Все едно: преставам да го гоня.
Жаля и не жаля за това!
Вихър пее в оголели клони
упокой над моята глава.
В час уречен той и мен ще брулне
от отбруления вече клон -
глутниците ще настръхнат, чули
как далече цвили моя кон.
Затова там гарваните грачат -
грачат, но не ще да падна роб…
Коньо хубав, коньо кулест, скачай!
Скачай да прескочим моя гроб!
1928
ВЕЧЕРИ
Аз бях опако дете и не помня
нявга мама да ме е прегръщала,
ала цял живот ще си припомням
вечерите скръбни в нашта къща.
Сгушил съм се някъде във здрача,
братчето учудено погледва,
а сестрите плетат или плачат -
и една звезда, ранила, гледа…
Мама готви нещо за вечеря -
и говори - сълзите стаила:
“Ни ми се живее, ни вечеря -
ни да страдам вече имам сила!”
Аз я гледам със очи завзрени
някъде през тъмните й скърби…
Вечери като борци ранени -
леят кръв върху земята скръбна!
1929
НОЩНА ТРЕСКА
Да стана ли и тръгна към годините -
в застиналото минало - натам?
Не гаснете вий, рани мои, не стинете
вий, въглени в сърцето и в кръвта…
И тая болка, що задавя гърлото -
и тая глътка от кипящ пелин!
И вие, мъртви образи, потъвате -
и мен не може да не ме боли!
Аз имах младост, пълна с ярки устреми,
и вяра също, но със порив горд,
горяха като в сън пожарни утрини -
разплискания пееше простор.
И досега сърцето ми остана там,
залюшната сред мракове звезда -
и в пурпур водопаден бий камбаната
за идещата дивна свобода…
Ала какво оставих на годините
в настръхналата светеща гора?
Там вихрите летят и пеят линиите
на планините в тоя пусти край…
Умри, любов! Елате да приучите,
надежди, роба под камшика груб,
когато глутница от бесни кучета
се давят над изстиващия труп!
1933
РОДИНА
Ти си мъртва страна, ти си мъртво море -
мойта лодка разбита потъва;
и в дълбоките притони, като гръмнат орел,
мойте здрави весла - две крила - се огъват…
Далнините проекват и деветия талаз
иде пълен с любов, с мойта викаща гибел:
ветровете среднощни надуват гърла,
дъждовете ти ледни ме шибат.
В твойта кървава шир, в твоя кървав покой
със каква ме любов ти прегръщаш?…
Като от някакъв пир недостъпен, око
небесата стъмени извръщат.
Дълбините светкавици сини браздят,
мигновения бляскат, смъртта се кикоти.
Аз се нося напред и в замая редя
свойта песен без спомен и обет пред живота.
Там далече полъхва и нахлува простор -
и горят сред простора високи пожари;
рухват всякакви граници на човешки затвор
и свободно въздъхва сред труда пролетария.
Но ти дишаш жестокост, разтление, смрад,
ти отравяш, преди да приемеш борбата…
Вятър носи въздъха из твойта гора
на избити в засада другари и братя.
Ти си мъртва страна, ти си мъртво море,
мойта лодка разбита потъва;
и в дълбоките притони, като гръмнат орел,
мойте здрави крила - две весла - се огъват.
1933
ЗАВРЪЩАНЕ
До схлупения ъгъл чака просяк
и всеки ден ме гледа с поглед кух…
Уви, аз нищо нивга му не нося,
и влизам в къщи, на молбата глух.
Обзема ме незнаен, страшен шемет:
боли ли ме за нещо - аз не знам…
Вървя, пътувам в гибелното време
под черна и сирашка тишина.
Постигам ли аз вече свойте цели?
И спирам ли се нявга в този ад?
О, все едно - несмело или смело -
не се извръщам никога назад.
Аз слушам леден вятър, леден шепот -
той в дните и нощите ми ечи…
И нося безработни, празни шепи,
прострелял мрака с пламенни очи.
И викам гневно: нямам и не нося!
И не достиган сетния предел…
Един прегърбен и незнаен просяк
подлага длан и чака моя дел.
1935
ВЪЛК
Тогава бяхме двама гладни;
земя, земя, ти, майко моя!
И аз на скутите ти паднах
и дълго вих в нощта разбойна.
И после ядох пръст и станах,
и слушах, без да те събуждам:
как удря тежката камбана
на нашата безкрайна нужда.
Води ехтяха в доловете -
и вятър през горите литнал…
И долу, там, безбройни псета
ми бяха хванали следите.
Аз трепнах и оставих скоро:
камбаните, шумът дремотен
и се понесох все нагоре -
в гостоприемната страхотност.
И горе скоро аз припаднах
и дълго вих в нощта разбойна;
тогава бяхме двама гладни -
земя, земя, ти, майко моя!
КАКТО ТРЯБВАШЕ
Подгоненият враг изчезна
в седефната черта на вечерта:
потънаха там групите железни -
апостолите мрачни на смъртта.
И ето че пред марша ни съдбовен
изскокна зайче и замръзна в миг…
Посрещнахме го с усмех скрит, сурово,
изпратихме го после с весел вик.
Преметна се в замаяна боязън,
а после взе отправна линия в бяг,
а някъде далече там показа
ушички две при сипейния бряг…
Далече там низ валозите тъмни
изчезна вече без следа и шум,
и както трябваше - не гръмна
след него никакъв куршум.
