КИЛЕРЪТ
КИЛЕРЪТ
Всяка работа има и гостна, и прашен килер,
в който само при нужда умът или тялото влизат…
…Там парцалът за пода е от волско търпение чер,
а метлите - неволи са просто до дръжка изгризани.
Но когато най-шумния, бляскаволачен паркет
много крачки парадни с ролетки от глъчка размерват,
и когато от радост е болен стопанинът блед,
в мен изплува бездънната делнична вис на килера…
В колко адски минути той бил е единствен другар,
колко тона съмнения е забърсал с гръдта си парцалът,
за да диша сега - с луд финес, елегантност и чар
съвършенството “божие” на сътвореното цяло!…
Затова; в оня миг, в който щракват светлинни слова,
а възторгът суетен и от завист внезапна трепери,
аз безшумно излизам - да здрависам със мъжка ръка
замърсената, жилеста длан
на килера.
РОДСТВО
Аз съм разумно сухоземно
от много хиляди години,
но някакъв инстинкт - прадревен -
към теб, море, ме тегли винаги.
И както бащината къща
за нас в безкрая е едничка,
така към теб, море, се връщаме,
защото пръв си дом на всички ни.
И голи - малко непохватно,
подобно боязливи лотоси,
здрависваме се със водата ти,
водата - майка на живота.
А после в древната ти люлка
без страх, на воля, се люлеем,
пияни от лъчи, от гмуркане,
докато пак със теб
се слеем…
Затуй, когато се разделя
плътта ни на вълни и тяло
настръхвам цял… И соленее
завинаги и в мен, и в теб раздялата.
ХИКС ПЛЮС ЕДНО
Вървя - с това се различавам
от камъка, звездата и дървото.
Вървя. С бастунчето на опознаването
внимателно почуквам по живота.
Вървя - и меря плоското пространство
със метъра несъвършен на сетивата,
а поривът ми - безстопанствен - странства
по вертикалата на светлината.
Вървя - двунога крачеща материя,
която може да обича.
Вървя. И удивлява ме феерията
на всичко.
Вървя. Ожесточено. Стръвно. Яростно.
Вървя. До срив. До умопомрачение.
И знам, и все не мога да повярвам,
че крачките са преброени.
АКВАРЕЛ
За пръв път тук - в това светло селце,
сребреещо като грош трит със сода
един мой прапрадядо - другоселец
повел биволите на народа…
И кой вятър го е довял точно тук
явно никога не ще узная -
а може - някой башибозук
да лежи на дъното на тази тайна.
…Тънък във кръста, висок, синеок,
разгърдил конопена риза,
привечер той като някакъв бог
полека към селото слизал…
И сигурно бъзов кавал - и нож
в пояса му са другарували:
катран и тамян - и добър, и - лош
бил този мой прадядо хубав.
И сигурно това: живот - и смърт
за него е било играчка,
и сигурно се случвало - не един път
плет и закон да прескача…
…И - няма начин - нехристовия май
на Христо - от седемдесет и шеста
с анджик барут и с една пушка кабзалийка
да не е на сред път пресрещнал…
И нищо, че само с едни тинени чорапи бил обут! -
на детелина от сърца бил чорбаджия
нехранимайкото рус, нехранимайкото - луд
и целувал - без вересия!…
Такъв бил, казват, този прадядо - свирец,
чиято селска кръв невъзможна
сега в мен подскача като щурец
по кална биволска кожа…
* * *
Когато стана само шепа думи
на лист от гризана таванска книга,
ти някой ден случайно ще нахлуеш
в сумрака като светлина, мой сине.
И, хванал лист за нещо да откъснеш,
ще духнеш тези две-три думи с устни.
И те - посред сумрака синкав - сиви -
в лъча на твойта мисъл уловени
ще станат куп варакови прашинки,
кръжащи в бездната от теб до мене.
Като прашец на пъстра пеперуда,
оронен в танц опиянен ще бъдат.
И точно в тази празнична секунда
ти, сине мой, с душа повзри се тихо -
тъй както всяка сутрин непринудено
сега на мама първо се усмихваш.
Тъй както с мен играта днес те грабва,
ти, сине мой, безмълвно се порадвай.
И нищо че прашецът и крилото
отдавна вече ще се разделени:
най-дългата секунда от живота ми
завинаги ще стане мост към тебе…
