Александър Гочев

Когато започнах работа, ми назначиха за треньор един индиец, от брамините, т.е. от военната каста. Той си беше много мързелив човек и, както в впоследствие разбрах, абсолютен мародер по отношение на качеството на работата. Иначе е единственият индиец със замах, когото съм срещал, и поради тази причина все още сме нещо като приятели.

След около година, т.е. през 1990, започнах да помагам на един колега македонец, друг един мародер, да си прави генерален ремонт на BMW-то. Той е мародер в малко по-друг смисъл - роден използвач, 150% чиста генетика. Точно беше изхарчил около $2000 за поправка на купето и му гръмна мотора. При това положение можеше да продаде колата най-много за $100, така че се очертаваше голяма загуба. Аз, напълно по пионерски, му казах, че няма нищо страшно, колко му е да сменим буталата, и той напълно рефлекторно прие. Цял месец ходех регулярно у тях вечер, след работа, да разглобяваме и сглобяваме - бяхме заприличали на омазани маймуни. Той е ужасно разпилян човек, нетърпелив, каквото вземе, не го оставя на мястото му. Та 30% от времето ми беше ангажирано само да подреждам гаечни ключове - те не бяха никак малко, защото за повече от 20 години пребиваване в САЩ беше успял да накупи какво ли не. После ми стана ясна механиката - нямало е кой да му подрежда инструментите и, след като не можел да намери каквото му трябва, отивал и си купувал липсващото. В резултат на тази сериозна авторемонтна тренировка реших и аз да си купя подобно BMW 733, на старо, за около $3000, което направих веднага. То ми служи достойно 3-4 години, после мина в ръцете на сина ми, после в ръцете на негов приятел, помощник-готвач, който пък го прехвърли на готвача, негов шеф, за около $700. Описаната щафета взе около година - нормално за кола, която повече стои за фасон, отколкото върви.

Сега отново се връщаме към индиеца. След като останахме с впечатлението, че ни бива да поправяме стари коли, на македонеца му дойде на ум идиотската идея да печелим пари по този начин и аз, нали съм си хайванче научено първо да действа и после да мисли, се съгласих. Но сега, както казва жена ми, има шанс да се пооправя и да мина в следващата, по-горна категория, в която първо се действа, а после изобщо не се мисли.

Първият клиент се оказа моят треньор, който, въпреки че е червив с пари, си умира да спести един долар. Мисли, мисли и реши, че е най-добре да ни плаща на час - да поправяме колата на сина му, доста стар и препатил Ford Fairmont. Колата се оказа абсолютна гробница, където бутнеш - проблем. Та той на третия ден започна да става ужасно нервен, защото се навъртяха 15 работни часа, а колата беше минала само начална инспекция. За да предотвратя негов неминуем сърдечен удар най-великодушно му предложих да се спрем на една фиксирана цена за целия ремонт, без да броим часовете. Цената определихме като намалихме двойно сумата, която би платил за същия ремонт на професионален механик. Той се усмихна невероятно щастлив, а аз въздъхнах облекчен, че съм спасил един човешки живот и че вече съм си осигурил място в рая. По всяка вероятност в гаража на ангелите.

Ремонтът се проточи. Македонецът ставаше все по-мрачен и по-мрачен и започна видимо да губи желание за работа. Тогава предприех следващия си гениален ход. Прочетох една лекция на индиеца, че най-важното е приятелството и че, по принцип, не е добре да имаш за клиенти свои колеги. Казах, че цялата вина е моя, защото съм пристъпил такъв един фундаментален принцип (този за колегите), но че не мога да гарантирам за степента на колегиалност на македонеца. Ето защо, му казах, поемам сам целия останал ремонт срещу 100% морално заплащане, от които 50% са залог за нашето приятелство, а другите 50% - божие наказание за интелектуална недостатъчност. Стиснахме си ръцете, македонецът получи цялата уговорена сума, а при мене се проточи една върволица от индийци за безплатни консултации относно ремонти на коли, която не е спряла и до днес, малко поразредена от руски евреи, с които поне пием водка заедно. Е, не трябва да си кривя душата, индиецът им беше казал, че не правя ремонтни услуги на колеги срещу заплащане, а че само консултирам. Обяснил им също, че той е изключение. Защото ми бил приятел. За компенсация винаги мога да вземам от него пари назаем срещу 10% лихва и даже без разписка. Последната ситуация ще ми се зачете евентуално на оня свят, а тук на земята е нещо като диплома за малоумност. По това време имах да му давам $4000, което си беше доста рисковано от негова страна, тъй като имах три деца и безработна жена.

През лятото на 1994 ми дойде на гости един мой приятел, не прототипът, а самият Митю Мустака от пиесите ми «Доларама» и «Далечни светлини», които все чакат някой балък режисьор да ги постави. Пристигна пиян-залян, доставен като багаж през Ню Йорк до аеропорт Columbus, Ohio - не знаеше бъкел английски. Пристигна с 20 кила по-тежък от нормата си на състезател по колоездене, вдигане на тежести и борба, със зачервено лице, мъкнейки два големи сака, в които имаше 2 ризи, 2 смени бельо и поне 50 бутилки концентрат (при митничарска норма 1 литър). Следващите 6 месеца (толкова беше разрешеният му престой), по негови изявления, са били може би най-трудните в живота му и време, когато водката му се е услаждала неимоверно (само 100 грама след работа!).

Посрещаше ме още на улицата и веднага ме водеше в мазето (там беше най-хладно). Пред телевизора на малка масичка бяха сложени грижливо подредени купа със салата, две чинийки, две вилици и две чаши с водка, напълнени малко над самия ръб, колкото позволяваше повърхностното напрежение на течността, ефект открит от него в Америка (неволята учи човека даже на физикохимия!). Представям си треперещите му ръце докато е наливал чашите около 4 часа след обед - нетърпима гледка, от която е бягал на улицата да ме чака. За награда след вечерята (практически само салата и водка) - ковбойски филм, който му превеждах. Няма как, духовният живот се оказа важна алтернатива при наличие само на 100 грама релаксиращо.

Бях му уредил да работи нелегално като мияч в един френски ресторант, вечер, а през деня да помага на собственика, Алекс, мой добър познат, по ремонта на къщата му. Когато Алекс беше зает през деня, Митю опъваше другаде, за което аз имах грижата. В резултат на тази програма, след само 6 месеца, като си тръгваше, беше с нормално тегло, ръцете му не трепереха като държеше чашата със стоте грама, беше почернял, сякаш е бил във Флорида с месеци, и беше в такава форма, че даже започна да ми посяга, както тогава, през 1960, когато и двамата бяхме новобранци в поделение 65040 в Шумен и когато станахме приятели след едва избегнато сбиване по нищо и никакъв повод. Прибирах му всички пари на влог в банката и му давах само за цигари. Още на първия месец ме нарече изрод и ми каза, че не знаел за съществуването на концлагери в Америка. И още, само след първия месец каза, че иска да си ходи обратно във Варна. Аз, обаче, му бях прибрал и паспорта. На прощаване, вечерта преди тръгване, наредил 40 стотачки във ветрило на кухненската маса, чистата му печалба за половин година, ми заяви, че такава красива картина не е виждал през живота си. Повярвах му, не защото пари не са идвали в ръцете му, а защото знам, че са заминавали във всевъзможни посоки със същата, че и с по-голяма скорост - приятели, жени, пиене, приключения… Не съм чувал, а мисля че и той не е, за идиотско дълги шестмесечни спестявания.

За около месец едно от подразделенията на концлагера беше дворното място на индиеца, около 4 декара. Жена му, тъмничка и тантуреста индийка, си беше наумила да шашне съседите си и другите мързеливи йоги с градината си. И Митю започна да се поти на слънцето като кон от сутрин до вечер. Тя носеше някакви дълги и широки индийски панталони от тънък памучен плат, доста стеснени в глезените, които бяха веднага обявени от Митю за шалвари. За да ви стане ясна цялата картинка само ще добавя, че, израсъл в чисто българско село, той едва търпеше турците (да не говорим за циганите!), и то само ако съвсем прецизно спазваха неговия собствен, сложен и ненаписан код на поведение, който при всички случаи напълно изключваше говоренето на чужди езици. Останалите нямаха никакъв шанс - или надалеч, или с бърза помощ. Тази, ми каза, си е направо Айше, и по гримасите му разбрах, че става дума за специфичен вид сериозни душевни страдания на чужда земя.

След третия или четвъртия ден нашият се прибира градоносно тъмен и надига направо от бутилката. Отмених съчувствено нормата (и аз съм човек!) и след второто сто ми заяви, че не иска да ходи повече на работа при дебеланата (негов израз). Сумти, прави само изявления, но не дава никакви обяснения. След още двеста (бях отменил и втората норма поради явни психологически проблеми) каза следното: «Защото ме вика с мръсния си пръст!» Показва ми картинно (имам предвид зверската му физиономия в този момент) - протяга дясна ръка напред, свивайки и разгъвайки показалец. «Такова нещо не се е случвало в живота ми - някой да ме вика с пръст!»

Абе, казвам му, не знаеш дума английски, как да ти обясни дебеланата какво да правиш? Не приема лингвистичен резон, само маха с глава като кон през юли. «Ако още веднъж го направи, ще я ударя с кирката!» - и свирепо гаврътва поредната доза лекарство.

След големи пазарлъци си призна, че, всъщност, като го е викала с мръсния си пръст, винаги е била усмихната и че ако увелича дажбата му с още 50 грама (от чисто хуманитарни съображения за дебеланата) ще се върне на работа да копае. При едно условие: всяка сутрин да разговарям с нея и да му казвам съвсем подробно какво има да се прави през деня, точно и без промени, за да намали броя на повикванията с пръст до абсолютния минимум. Обяснението за пред «Айшето» беше, че незнанието на английски го правело нервен в «разговорите» и после почвал да копае много дълбоко.

Още го виждам гол до кръста, потен, с пръст по косматите гърди, диша тежко, със свирепо настръхнали мустаци. Една жила пулсира на челото му, а големият вертикален белег от нож над лявото му око е побелял и си личи още повече. Като ме види да идвам да го прибирам белите му зъби без нито една пломба светват, захвърля кирката, полива се обилно с маркуча, запалва цигара и, още мокър, полупрегърнал я, великодушно потупва дебеланата по рамото, гледайки ме победоносно - с една дума, няма нищо страшно, все още си е жива и здрава. После се мятаме на BMW-то и отпрашваме към нас, където първата му работа е да почне да реже салатата.

Вечер го прибирах от ресторанта около десет и половина, единадесет. Почти без изключения го намирах седнал на бара, заобиколен от разведени и овдовели поклоннички от най-богатия квартал, преминали петдесетте, на които само се усмихваше с разбиране, повдигайки скъпернически чашата с безплатна водка, която по някакви причини му беше сервирана редовно от бармана след като приключи с чиниите. Успехът му беше по-голям от този на холивудска звезда, най-вероятно защото винаги беше на разположение след 9.30-10 вечерта, но пък странно недостижим (косвени наблюдение на Алекс по нараснал оборот от бара). С още една малка корекция - много холивудски звезди биха му завидели на белега и погледа, да не говорим за блестящата му усмивка и за многозначителното и твърдо като скала мълчание.

Една вечер Алекс ме вика в офиса си и ме пита дали знам какво се е случило в негово отсъствие (нямаше го два дни). За какво става дума, питам. Ами, казва, всички келнери ходят като балерини, отварят вратите пред него и само го черпят. Обещах му да проверя и да докладвам. След като се прибрахме, му отпуснах сто грама повече и започнах да го разпитвам за келнерите като му казах, че Алекс се безпокои малко. Повдига доволно допълнителното и ми казва, че Алекс е о’кей и че няма за какво да се безпокои, всичко си било вече тип-топ. Както той го е искал. На въпроса ми какво точно е тип-топ, ми отговори: «Тавите с чиниите и приборите.»

Алекс му бил казал, че келнерите са длъжни да отделят мръсните чинии от приборите и да ги слагат в отделна тава. Те, обаче, винаги изсипвали на куп всичко заедно, защото, имитира ги, «Ръш ауър, но тайм!» Митю не го правел на въпрос, но преди три дни имали наистина голяма навалица, много «Ръш ауър, но тайм!» и не успявал с миенето, главно защото губел много време да разделя чинии и прибори. Алекс, известен че не си поплюва в такива моменти, му се разкрещял да не се мотае. Добавя свирепо: «Обвини ме, че не си върша работата! Мене! Аз дето за него… И защо? Заради тези копелдии!» После било добре дошло, че Алекс изчезнал за два дни. Издебнал кога келнерите са в кухнята, показал им на една пълна и една празна тава как да отделят чиниите, получил стереотипния отговор “Ръш ауър, но тайм!», на което изревал «Аааа!», вдигнал пълната тава над главата си, стоварил я с все сила в краката на келнерите и разритал отделно чинии и отделно прибори. Проговорил и английски, зверски: «О кей?». Тишина. «О кей?». Тишина. «О кей?». Получил накрая няколко хорови отговора «О кей!», «О кей!», след което всички с балетни стъпки напуснали кухнята. На въпроса ми дали това е всичко, ми отговори, че да, и да се благодарели, че не говорел английски. На въпроса ми дали е забелязал, че имат малко променено поведение, ми каза, че отделяли много внимателно чинии от прибори, били малко по-необичайно вежливи с всички клиенти и се придвижвали по-тихо, без да ритат кухненската врата, която се отваря като на бар от Дивия Запад, дизайнирана да се хласва с крак. На въпроса дали го черпят, ми каза, че се случвало да му носят в кухнята, въобще, били учтиви момчетата, не били иначе лоши.

На следната вечер докладвах на Алекс какво е станало в кухнята. Той остана много доволен, че Митю е смръзнал пикнята на «тези капризни нахалници» и със злорада усмивка се юрна да го черпи. След като се върна, му казах, че ако Митю говореше английски, ресторантът му щеше да работи като часовник Омега и че не бих изключил възможността да види някой от келнерите да помага на Митю да мие чиниите. И да счита това за привилегия, за която, разбира се, трябва да почерпи.

През дните, в които нямаше работа, Митю се мотаеше из напълно отворения ми гараж и все си намираше какво да майстори. Не можеше да стои без работа - механик с най-висок разряд в различни специалности, работил дълги години като шеф на ремонтна бригада към един от девненските заводи. Пред гаража през целия ден минаваха като на ревю много съседи, деца, поздравяваха го, махаха му сърдечно като на стар познат и от минаващите коли. След известно време неочаквано ме попита: «Що за изроди са това бе? Никой не се спира да ти каже една дума!» Обясних му, че хората са чувствителни, не искат да прекъсват заниманията му, че вероятно бързат за работа, че, например, може да усещат, че не знае английски и т.н. «Изроди!», повтаря, дълбоко замислен за нещо свое.

Когато си тръгваше, преди да се качим на колата за летището, дойде да си вземе довиждане Чанг, малък китайски затворник, който всеки ден, прекъсвайки периодично уроците си или свиренето на пиано, се провикваше през зарешетените прозорци «Митьо!» и му махаше радостно. Нашият му отговаряше «Чанг!», пляскайки с вдигнати ръце. Така станаха много близки. От разстояние. Единствено с него от всички съседи. Толкова близки, че аз за първи път видях да се стичат сълзи по мустаците на Митю, когато, прегърнал Чанг, му казваше на български, че няма да го забрави, че ще му изпрати картичка от България. На английски!