Лиляна Славова

Георги Ангелов. Поетът от библейските зони на вечността. Творецът, който свидетелства за истината и безкомпромисно я защитава. Откривателят на тайни, които ще ни спасят във време на социален и нравствен разпад, каквото е днешното. Тук и сега. Където интелигенцията е забравена. Когато поетът може с лекота да изтъргува своята съвест и да продаде душата си. А човекът безвъзвратно да загуби детето и поета в себе си. Тъжно време…
В тази криза на растящо отчуждаване Георги Ангелов създава свой свят, израз на други желания и нагласи. За да се превърне в пастир на пеперудите. И чрез душата да говори за видимото и за невидимото. Открил ключа към пълнотата и истината. Защото душата никога не губи надежда и вярва, че пътят към смислеността на битието отново може да бъде намерен.
Стихосбирката утвърждава идеята, че силата, източникът на живота се намира в самия човек. Лирическият аз носи съзнанието за духовната връзка с Вселената. И чрез избора на свободата отстоява себе си. За разлика от онези, които следват модата и тълпата, но никога не стават водачи. Погледът му е отправен към настоящето, защото в него са всички истини и реалности на човешкото съществуване. Той е особено чувствителен към истината във всичките й социални измерения. Това е опората на поета в този свят на съмнения и конфликти. Изпълнен с любов към живота, той влага духовни истини и в на пръв поглед “дребните неща” от ежедневието: пътуването във влака, писмото до приятел, спомените, бурята в Тракия.
Щрих след щрих Георги Ангелов изгражда своя устойчив ценностен хоризонт. С очи, които улавят пъстротата на живота. С вяра, че човекът отново може да намери смисъла на битието и ключа към небесното. Така поетът разкъсва кръговрата на живота и излиза в орбитата на вечността. Защото пътят на зрелостта е път на приемане и осъзнаване значимостта на този свят. А той има митологични дълбочини, носи раните на спомнянето. Това е земята, която ни очаква, оцветена с белота и безмълвие. При тази среща с нея и със себе си той снема напрежението между временното и вечното. Поетът се е обърнал към ценности, белязани от самата вечност. Готов е най-ниската точка да изтърпи, без гордост да изкачва високото, готов за слизане, съзнавайки, че носи в себе си ритъма на Вселената.
Творбата “Какво ми каза едно дете” завладява със символичния център, където въображението на детето твори един нов, по – различен свят. Сякаш това е пътят да преодолеем нашата негодна за обитаване реалност и чрез загадката на преподреждането да открием мита на сътворението. Детството тук е спонтанна емоционалност, самата простота на живота и алтернатива на възрастта със закърнели сетива. Цветовете и формите на този свят далеч превъзхождат матрицата на изключилия всякаква фантазия човек от социалното време, чийто живот е с ограбено и разрушено детство. Стъпканата калинка в големия свят на Почтените хора носи символиката на фалшивия и пресметлив свят на възрастните. Преимущество на детското въображение са неподозираните Тайни.
В този свят, тук и сега, самотният бор край пътя става убежище за птици и очи. Ако имаш нужда от учител, трябва ти река, казва ни поетът. Стига да пожелае, човекът е в състояние да си възвърне първозданното. Живот след живот той трупа опит и разгръща своето съзнание, за да възкликне с удивление:

Ниагара
в капката
да опознаеш.

“Великият Звук/ приближава”…”Все по-навътре в тишината”. Интуитивно поетът се докосва до познанието за могъществото на звука, а оттук и за мълчанието: Звукът, Волята и Мълчанието като осъзнаване на Промисъла и виждането. Непоколебимо и неотклонно той влива своята воля във великото творене чрез могъществото на звука:

Вие, птици, камъни, животни,
крясъци, ухания и цветове,
коренища, дебри и мравуняци,
стволове, ухания и пукнатини,
съществувате

самодостатъчни.

Една частица в нас ви разпознава,
необсебена
от притежанието
и тъгата.

Поетът притежава способността да прониква в същности, да разпознава действителността и да се справя с ограниченията на времето. Духът изживява своето въздигане чрез светлината. Заедно с това той познава и кръстното разпятие на народа, разсипания живот с неговите противоречия, социално разнообразие и предизвикателства.
Текстовете носят и мотива за изтичащото човешко време. За живота зад зъбите и молитвата пред иконата. И болката: “Месец няма от мамината смърт,/ а вече бързаш да скверниш с разкривени пръсти/ гроба й,/ бездарен плевел.” А споменът за бащата е толкова дълбок и съкровен, че отеква в мирозданието, сред танца на съзвездия и корени, в сърцето на забравената Книга.
Поетът с мъдро спокойствие очаква онова вълшебно приключение при срещата със смъртта, което неизбежно един ден предстои.

Така текстът изгражда Лунния разказ за живота. Разказ, който не престава да тревожи ума и да разпалва сърцето на поета. Светът е видян в една емоционална взаимност: вик в нощта, чудото на изцелението, екстазното сливане с ЕДНОТО, проблясък от отвъдното, танца на Земята. Във финалния акорд на книгата триумфалният вик на петела ще възвести разсъмването, за да се “свери” написаното с истината. Но поетът е засадил малкото зрънце, което ще покълне. Той е дал яснота и завършеност на своята визия, проникнал е в духа на този свят, за да ни убеди за сетен път, че природата на истината е духовна.

Георги Ангелов “ЗАБРАВЕНАТА КНИГА”, стихове, 2008г., списание Литературен свят