ГЕОРГИ АНГЕЛОВ - ЗАБРАВЕНАТА КНИГА
(Електронна книга)
ПОЕЗИЯ
Ниагара
в капката
да опознаеш.
***
Гарата бе отдалечена от града,
бях млад и бодър,
напразно ангелът от ляво се надвикваше
с циганките, свирката на влака
и синигерите
пощръклели.
Стоварих се в купето и запуших.
Влакът със кандилкане потегли.
И чак след часове научих –
едно дете се е претрепало да тичa,
да маха с кърпа.
Видели го и, слава Богу, влакът спря.
Изсипахме се всички, за да гледаме
обърнатия тир на релсите,
пияния шофьор
и проститутката шалвареста край него –
уплашена, но с подвига си
горда.
***
- Разсипаха България. – мърмори шофьорът. –
Този бар е на еди кой си
и ей онзи хотел е негов,
ама и той не видя добро -
сина му отвлякоха, майка му се обеси.
- Ние не сме свои. – правя опит да се пошегувам. –
И кротките ще наследят земята.
Той изругава, дава газ, а аз се свивам
между кашоните
на задната седалка
и гледам отдалечаващите се ята,
и изтърбушените къщици
край пътя.
***
Вън от селището непознато
на автостоп…
Колите подминават.
Светят слънчогледовите ниви.
Магистралата
е нажежена.
***
Край пътя,
в жегата непоносима,
работи гладен, изтерзан народ
и няма кой
да го свали
от кръста.
***
на Валери Станков
Не знам как се случи, но бях там.
Не е за завиждане:
местни стърчиопашки,
яки момчета с микрофони в ушите,
любезностите можеха да залеят залата
и да тръгнат по улиците.
Президентът се усмихваше с онази усмивка,
която можеше да означава всичко.
Един поет тъпчеше фъстъци в устата си,
тъпчеше банани в шлифера си и те стърчаха от там –
никой не забеляза.
- Виж – каза ми един приятел – да се махаме.
И отидохме в хотела,
пихме вино, чух новите му стихове,
от които ставаше ясно
как той маха
от люка
на една несъществуваща подводница
към малкия си син
за сбогом.
***
Не вярвах на очите си :
този беше докарал инфаркт на поета,
бе го удавил в капка.
Пак остроумничеше,
гледаше отвисоко,
раздаваше автографи
върху книгата си за другия.
В нея обясняваше
какви приятели са били.
Не падна гръм. Не се отвориха небесата.
Публиката учтиво аплодираше.
***
Във влака
малчуган играеше с калинка
под неодобрителните погледи на майка си.
Накрая тя незабелязано я стъпка.
След минута
детето нададе праисторически рев.
- Каква калинка? – рече мило тя. –
Я виж навън каква кола пътува!
Но момчето дълго, дълго хълцаше.
Когато влакът спря
тя грижливо го причеса
и внимателно го поведе навън,
към големия свят
на Почтените хора.
КАКВО МИ КАЗА ЕДНО ДЕТЕ
Ако много дълго гледаш врана
тя ще се превърне във вихрушка
от листа, а после в неподвижна
фигура, която не познаваш.
След това ще видиш мургав облак,
облакът ще се превърне в камък,
камъкът – във куче или сянка,
сянката – във зърно и тогава
идва враната и тъй нататък…
Само трябва малко да почакаш
и на никого да не разказваш.
Иначе и теб ще те затворят
и ще те натъпчат със лекарства,
докато накрая обещаеш:
- Никакви фантазии от днеска.
***
Как това се случи, не разбираше –
по пътищата да осъмва, да замръква,
да се валя в толкова постели.
Но помнеше и други времена.
Цирк дойде в градчето,
беше малка.
Внезапно се развикаха: – Лъва изпуснаха!
А циркът бе до къщата им.
Тя трепереше.
- Не се страхувай! – дядо й я взе
на коленете си,
а после с чиста риза се запъти
да гони царя на животните.
Често мислеше за своя мъртъв дядо
и за това, че онзи лъв избягал
от цирка на живота
обикаля
все още
в опустелите градини.
***
На ъгъла
жена превита
час по час поглежда към завоя.
Автобусът спира.
Прах и пушек.
Старата жена
не си отива.
***
Да вади очите си с уравнения,
да шие и да копае,
да чака сина си несмислен,
да стиска живота зад зъбите,
пред иконата да се моли,
баща ми да не прежали,
внуци да не дочака
и накрая с усмивка
оттука да си отиде -
ето това бе
мама.
***
Месец няма от мамината смърт,
а вече бързаш да скверниш
с разкривени пръсти
гроба й,
бездарен плевел.
***
Не мога да напиша просто: бяха…
онези жизнерадостни лета.
Баща ми прекопаваше годините,
за всеки кълн се грижеше с внимание,
за всяка рана от махленските ми епопеи,
за всички изрисувани стени
на детството,
които той измазваше напролет.
Бащите вече нямат време за децата си,
но татко няма да ме изостави.
Щом времето ми дойде, ще изпрати
дебелия, усмихнат, тромав Карлсон –
с перка на гърба,
в ръката с кифличка.
Ще каже Карлсон:
- Вълшебно приключение ни чака!
Перката му няма да откаже този път.
Ще ме отнесе.
И ще заспя.
И както в детството, когато се събуждах –
отворя ли очи отвъд,
ще видя татко.
БАЩА МИ
Сред ниви
си го спомням,
край скали,
под дъждове
с разноезично потекло,
сред танца
на съзвездия и корени,
в сърцето
на забравената
Книга.
ПИСМО ДО ПРИЯТЕЛ
Светът се промени.
Човекът си остана тъжен.
Не откри във себе си поет или дете.
И хленчейки потъва в тъмнината,
с боровете не говори,
безмълвните си братя не обича –
какво остава пък за враговете…
***
Едно дете на пръсти се протяга
към ябълката
сведена от плод.
От най-високото
най-хубавата
тупва.
Възторгът сменя плач.
Така
до края.
***
С поредната раздрънкана кола
към село –
край гората, водоема,
през поляните,
по стария коларски път,
покрай пастирчето, което майстори
покривала за кравите и се усмихва,
край чешмата
с режеща вода,
най-после и край таралежа –
неуспял да се спаси от смога,
от шума в града или навярно
от колело
на друг автомобил…
***
Неописуем
в свойто съвършенство,
един самотен бор
край пътя грее –
убежище за птици и очи,
преценящи
дали за сеч е годен.
РЕКА
Ако имаш нужда от учител,
трябва ти река във планината,
непреминавана надлъж от други.
В началото е кротка, но внимавай –
меандрите нататък са убийствени
за този, който е на вие с планината.
Трябват още остър нож и раница,
русенско варено и търпение.
Трябват и очи за водопадите,
камъните остри и дълбокото,
както и за онова дърво,
пораснало
на самия ръб на пропастта.
Реката си е там и те очаква.
ПРЕДСТАВА ЗА СВОБОДА
Бяг
на течаща вода.
Кръжене на птица.
Тропот,
цвилене на коне.
И Руфинкината
в планината.
ПРИПИСКА – XІX ВЕК
Не бързайте да идвате насам –
гибелни препятствия ви чакат.
Дойдох в планината с египтяни
и много злато.
Египтяните прокопаха тунели,
туриха смъртоносни капани,
пренесоха златото вътре.
После ги избих.
Императорът на Русия щеше да получи
всичко
само да освободи земята ми,
ама си умря напразно.
Много са се юрвали насам.
Не ви пожелавам края им.
Ако ти си достойният –
Вълчан те чака,
но инак…
***
Онази земя
те очаква
от твоето раждане.
Винаги е била и ще бъде
сред непостижима белота
и безмълвие.
Срещу тебе пристъпва някой
и в усмивката му си спомняш,
че си…
***
В най-ниската точка –
да изтърпиш.
При изкачването –
без гордост.
На високото –
готов за слизане.
***
Великият Звук
приближава.
Тътен
след тътен.
Живот
след живот.
Все по-навътре
във Тишината.
***
Вие, птици, камъни, животни,
крясъци, ухания и цветове,
коренища, дебри и мравуняци,
стволове, ухания и пукнатини,
съществувате
самодостатъчни.
Една частица в нас ви разпознава,
необсебена
от притежанието
и тъгата.
***
Първозданното
да си възвърнеш –
свободен
и танцуващ.
Викът
сред белотата
да те води.
***
По пътеката
на маранята
слизам.
Един лалугер изненадан хуква.
Димят стърнища
в летния следобед.
Виолетов дъх на лавандула.
***
Разперил ръце
си почивам.
Земята е топла.
Ясно е времето.
Чайки докосват водата.
Песът ми спира на стръмния бряг
и се чуди –
толкова много вода до сега
не е виждал.
***
Изпуква съчка.
Сянка се прокрадва.
Птица някъде в далечината.
Стволовете есенно ухаят.
Аз вървя
необяснимо
радостен…
***
Все по-навътре
във гората…
Приседнал на бодливата трева,
в разгара на есенното царство.
Керваните от мравки
са тревожни.
Враната високо известява:
“Дъжд!”
***
Широка ивица от светлина.
Над нея –
потъмнялото небе.
Под нея –
земята притаена.
С широки махове
във светлината –
птица.
***
Дъждът плющи сурово зад прозореца.
За корените мислиш,
за тревата –
как ще се изправи утре сутрин,
и за пътя, който ще се вие
между селца, скали
към вълнолома,
от чудаци посещаван
и от чайки.
БУРЯ В ТРАКИЯ
Небе,
променяш своя цвят
като морето.
След пороя
стига леко да подухне вятърът
и морският шум
се завръща в листата.
***
Бяха преди малко гръм и мълнии.
Беше зъл потоп,
море
и бедствие.
После спря.
Земята си отдъхна.
Помнят само корените
всичко.
***
Внимателно
и непрекъснато
вървиш,
от устието тръгнал.
Наслаждаваш се на вечерта
с всичките си уморени кости.
Струва си
гледката на две реки
съединени.
***
Очертанията
на къщите,
сред ръждивочервени листа
и кучешки лай,
постепенно се губят.
Едва
докосвам ръката ти –
порталът на здрача е открехнат,
но след малко
затварят.
***
Някой вика
посред нощ
високо.
Инвалид, проходил
неочаквано?
Аскет, познал
в екстаза си
Едното?
От друг живот
споходил ме
проблясък?
Танцува някой
танца на Земята
и вика, вика
под дъжда
високо.
***
Триумфалният вик на петела
на разсъмване
се вмъква под кожата,
плъзва по вените,
достига сърцето,
сънувало цяла нощ
лисичите стъпки на неприятели.
***
В кристалния сутрешен въздух
слушам
клокоченето на водата.
Тя продължава
лунния разказ
нататък.
***
Каква загадка е да срещаш утрото,
да вдишваш слънце
и да слушаш птиците,
които все едно не са заспивали
и все едно
нощта
не е била.
***
Докато пишех стихове,
зората
дошла полека.
Подреждам листовете,
писалката прибирам
и излизам под небето
да се сверя
с написаното.
Литературен свят, 2008
