ПРИСЪДАТА
ПРИСЪДАТА
Тъй както в сетните минути
осъденият на разстрел
сънува сребърни кошути
да бягат през бодлива тел,
а през шпионката под вежда
го гледа надзирател строг
и няма никаква надежда,
че може да го види Бог,
тъй както във приют за луди -
не арестуван във куплет,
поетът мачка пеперуди
със всеки ненаписан ред,
тъй както сребърният ибис
над мъртвите блата лети,
а аз сънувам златни риби
с отвити на студа пети,
тъй както аргонавтът звездни
пространства дипли - черен креп,
така и аз прескачам бездни -
да стигна някой ден до теб.
Животе мой, прекрасен гъдел,
не знам с какво да си платя
за ужаса, че съм осъден
във вечна обич
да летя.
SMS ОТ ДРУГИ ВРЕМЕНА
Какво пък, нека бъде самота.
Да висне тежка зима помежду ни.
Ще шепна с вкочанясали уста
за тебе най-прекрасните си думи.
Изтръгнах ти ги от душа и гръд,
редих ги - тихи нанизи от песни.
И като тръгнеш някой ден на път,
аз ще топя пред теб с дъха си преспи.
Да вихри снеговеят дрипав креп.
Да вие вълчи вятър - да е зима.
Върви! И нека Бог да бъде с теб,
когато мене няма да ме има.
Без тебе моят свят е пещера,
в която аз се блъскам като прилеп.
И попът - някой ден като умра -
ще ме наръси с мокрия босилек.
Без мен ще се търкалят векове.
И ери ще се сриват на лавини.
А моят есемес ще си снове
епохи през галактиките сини.
Защо не свърша нейде в пущинак
и да не ме намерят девет века?
Ти да си мислиш, че излязох пак
да купя вестник - и ще дойда в петък.
А аз да съм секунда - даже миг
от времето, което все не стига.
Животът ни е къс вселенски клик
и аз го пиша в бялата си книга.
Ще прочетеш ли моя есемес
от тъжните ми пещерни галерии?
Ела - да те целуна, мила, днес,
за да ни има в следващите ери.
МЪЖЪТ, КОЙТО СИ ИЗХВЪРЛИ ТЕЛЕВИЗОРА
Навярно ще изгубя звук,
а сетне цвят, светлик и говор -
и ще мълча - акула чук,
и ще хриптя - закъсал „Роувър”,
ще бъда тъжен аргонавт,
с ракета спрял в девета глуха,
живот ли е - на овърдрафт -
да спя и супата да духам,
а ти да лягаш всяка нощ
до мъж, когото не обичаш,
да гладиш панталони клош,
да чистиш пяна след бръснича,
да режеш лук за мусака,
да топлиш спомени на фурна…
Замахна ли във миг с ръка,
аз този свят ще го катурна.
Ще бъда твой - и, ако ще,
светът ми да се срине с трясък,
и вятърът да ме смете -
една лопатка лунен блясък,
ще бъда твой - елен в гора,
с предсмъртен скок въпрос изписал -
изгубих ли те? Ще умра -
мъж, от когото
няма смисъл.
ПОЛЕТ ПРЕЗ КОМПЮТЪРНАТА ПЛАЗМА
Моля те, речи ми, че светът
просто не е истина без тебе.
Че Живот и Истина и Път
са делириум на луд в молебен.
Моят комп по цяла нощ гори
в разни виртуални камасутри.
А денят не чини пет пари,
щом до мен не се събуждаш сутрин.
Дишам осквернени небеса.
И пропадам в безлюбовни бездни.
Как, кажи ми, да те пренеса
жива през вселените беззвездни?
Да те скрия - в кратер на Сатурн?
Под чадър - от град астероиди?
Пиша по небесния пилюр,
но за теб съм все така невидим.
В полет през незнайни висоти
аз за теб на Господа разказвам.
И лети душата ми!… Лети
с пранги през компютърната плазма.
7 МИНУТИ ПАДА КАПКАТА ДЪЖД ОТ КОРНИЗА
Пия си бира, кадя си тютюнец с пройдохите,
в залеза хълтам и спя на креват вкочанен,
мога да мисля за теб векове, ери, епохи,
ала ми стигат и тия седем минути на ден,
седем минути - когато ти в банята влизаш,
бяла и чиста излизаш, вариш си кафе,
чатиш из нета, сърфираш в каналите на телевизора
и си мечтаеш да идеш на остров Капри, Санта Фе,
седем минути - за точност на очната линия,
три задължителни съм притурил към тях - за грима,
Господи - казвам си, ето, животът замина, а
трън - се търкалям и влача - самин у дома,
смуча ракия - приказвам си с древните паяци,
седем минути - букетче от седем цветя,
и ми е ясно, че както върви, тъй ще дочакам края си -
седем минути, в които към теб ще летя,
седем минути на ден съм богат като Лизимах -
мъкна коприна в сандъци, платина, злата, кадифе,
ако си клъцна брадата и си огладя и ризата,
щях да те черпя на главната улица кола и паста парфе,
седем минути се свлича капката дъжд от корниза -
океан - в който Терра инкогнита са Маршалите и Санта Фе.
ПАН
Ако помислиш, че съм луд,
ако решиш, че съм за рая,
ще си направя тоя труд -
ще си отида най-накрая.
Животът ми сега лежи -
тревичка в топлата ти шепа.
И цял живот ще ти тежи
че ти не чу какво ти шепна.
Обичам те - нима е свян?
Нима е казън от небето?
Поет - Чудовище и Пан -
живеят в мен, момиче светло.
Аз пях. Дори надсвирих Феб.
Редих ти звездните вселени,
където някой ден със теб
ще хлътнем, може би блажени.
Когато нашите души
се съберат из необята,
о, нека Господ Бог реши
какво да прави с нас нататък.
ДА ЖИВЕЕШ С ПОЕТ
Неподслонени нийде стихове из теб мълчат - и как ги носиш?
Не ти ли иде да крещиш? Не ти ли иде да си взрив, кълбо въпроси?
Из непрочетените твои небеса нима авлигите летят посърнали?
Къде, кажи ми, да те отнеса? Живея сам в гнездо от мълнии и гърмели.
Отдавна океани от любов не съществуват - пустините са вред.
Не виждам път, пустинен кръг, трептят пред мен абсурдните миражи.
Тръгни, защото истина си струва - прекрасно е да се живее със поет,
макар да знаеш колко е опасно -
като живот на остров
със прокажен.
МОНОЛОГ ПРЕЗ РЕШЕТКИТЕ НА ГРАДСКАТА ЛУДНИЦА
Подире ти съвсем ошантавях -
към небесата името ти викам.
Къде да ида? В Индия монах?
В Тибет? В Тайван? В Нагорни Карабах?
Басейни да строя във Коста Рика?
Да се цаня на село каруцар?
Шофьор в ЮАР? Или хлебар на фурна?
За тая болка още няма цяр.
Гадая си на карти и на зар -
кога във твоя поглед ще се гмурна.
И в непреодолима тишина
горчи денят ми - йодова тинктура.
Премине ли с походка на сърна
край мен жена, политам настрана -
като отсечен падам на бордюра.
Светът ми е така разполовен -
на нощ и ден, в които теб те няма.
Изляза - и градът, вторачен в мен,
със пръст ме сочи, вика ми кретен.
Не смея вече да припаря в храма.
Дори да си в Канада, в Бангладеш,
на всичките възможни Ривиери,
за мен пални една горчива свещ,
погледай кротко пламъка горещ
и прекръсти безумеца Валери.
Той прекосява градския площад.
Викът му сякаш кърти керемиди.
В света, разполовен на Рай и Ад,
дано поне - поне на онзи свят -
за по-щастлив живот със теб да идем.
ОДАТА НА ЕСЕНТА
Лятното слънце се срина зад рида -
скри се зад девет - в десети земи.
Аз си отидох - и ти си отиде.
Зъзнем далечни - и все по-сами.
Вятър ми вее из вехтия шлифер -
дъха на преспи и студ от Сибир.
И като перки на стар калорифер
гарвани дращят небето безспир.
Мракове стелят ми звездния хребет.
Някой светулките мои затри.
Кой път да хвана, речи ми, към тебе?
Мъртви шосета - и мъртви гори.
Много не вярвай на моите вопли,
спастрих ти спомен за зимния ден -
нека ти грее - и нека те топли,
ако понякога мислиш за мен.
Пращам ти припече, звън на пчеличка,
жълъдче, шалче от вятър в листа -
аз съм момчето, което с тревичка
свири ти одата на есента.
ПОКАНА ЗА РИБЯ ЧОРБА ВЪВ ВАРНА
Светулка да бях, да ти грейна из тежкия мрак,
панели да къртя, с глава да разбивам бетона,
цунами да бях, да се сривам на пустия бряг,
базалт вулканичен, потеглил на лави по склона,
а аз съм рибарче от Варна - и нямам си дом -
един вълнолом ми остана - и синята пустош,
към тебе вървя - нахълтвам в безкрая със взлом -
и живея така - накъдето ми тръгнат обущата,
и седя и те мисля - или пия кафе след кафе,
къде си, с кого си, дали си добре - и ще дойдеш ли -
и пламтя, и изгарям в невидимо аутодафе -
в листопадите тъна и чезна, смален, във фотьойлите,
купувам си бира - и смуча пред някой гараж,
и сякаш из страшни безмълвия пуснал съм корени,
и без теб се замъквам - скиталец на пустия плаж -
да гледам зловещият изгрев как кърти просторите,
рисувам портрета ти с клечка на пясъка риж
и стих ти написах - морето изгълта ми строфите.
Така ще умра - неизвестен художник в Париж,
непоканен от теб - да докара морето до София.
И ловя ти сафриди - и с последните зимни каи
върху ледните камъни зъзнем и чакаме изгрева,
всяка нощ те рисувам по стената със спрей и бои,
че поне да съм сигурен - ето те, тъй си ми близо,
невъзможно е, мила, да съм с теб - и се късам от яд,
че светът е направен така нечовешки и глупаво -
3 милиарда мъже канят 3 милиарда жени на обяд,
моля те, мила, ела - ще ти сипя рибена супица.
ПРИКАЗКА ОТ 1002-ТА НОЩ
Дали в иглу, или вигвам,
дали в палат, или в колибка,
аз някой ден ще ти се дам -
ще бъда твоя златна рибка.
С теб на вълшебния килим
ще литнем нейде надалече
и с приказки на Братя Грим
ще те приспивам всяка вечер.
Ще ти чета „О писменех”.
И хайку - по ще ти отива.
А сутрин ще ти казвам - ех,
момиче, много си красива!
Светулчица в светулков рой,
росица на дъбрава росна,
аз в нощите ще бъда твой,
защото тъй поиска Господ.
На прости радости благат,
не искам нищо друго вече -
да бъде ласка този свят,
във който днес си тъй далече…
ПОДИР КОЗИТЕ В КУЛСКИТЕ ГОРИ
Из Горнокулските санджаци
и Видинските каази,
през есенните треволяци
пасях си лудите кози.
Не щеш ли, зърнах в храсталака
девойка бяла и добра,
и мигом светлината с мрака
на топка в мене се събра.
Тя рече тихо - добра стига,
в косите й се вплете лист.
Дорде петел изкукурига,
ме стори тих, блажен и чист.
Аз й накъсах маргаритки -
не помня две ли, или три.
Тя подир мен разтресе плитки
и я отведох вдън гори.
Щом слънчице небето сряза,
клепачи отлепих едвам.
А моите кози в боаза
къде изчезнаха - не знам.
МОМИЧЕ С ХВЪРЧИЛО
Момиче ме гледа щастливо със езерно сини очи -
кобилка, развеяла грива - към мене момиче хвърчи,
нехае за тихия залез в плешивото мое небе -
посочва ме то с показалец - в нозете ми пали фламбе,
земята под мене ли пари - или се въззех в небеса,
и аз - пепелен от пожари - отново си чувам гласа -
аз пея - за светлото време, в което най-сетне ще съм
отново на кон и на стреме - и вятър на дългия хълм.
С лулица, прахан и огниво не старец смален в мен мълчи -
момиче си имам щастливо - хвърчилце, което хвърчи.
ЖЕНАТА, КОЯТО Е НИЧИЯ
Тя върви - и мъжете се шашкат.
Тя върви - в мен вселени кънтят.
Не парфюм, а лисича опашка
вие вятър по нейната гръд.
Не жена - устрем, мисъл и тяло.
Със раздвижени - сипей - коси.
И жените я гледат със бялото -
онова бяло, което мърси.
Ах, по нея въздиша - и страда
стадион със мъже - Колизей.
И се свлича в несвяст листопадът
подир нейния шеметен шлейф.
Векове и дворци - и величия
смете вятър безжалостно тих.
Запомнете - тя просто е ничия -
тя - мой сън,
тиха песен
и стих.
УТРО В ГОРАТА
Призори гората си доспива
като плаха утринна сърна.
Светлината шава колеблива
с мокри от сланата колена.
Паяче заплита ситни мрежи.
Глухо тупне в храста таралеж.
Птича сянка въздуха ли среже,
ти, безкрил, под нея ще се спреш.
Иде ден - и ден си тръгва свиден -
дар от Бога - беше ти блазе.
Миг живя - дойде и си отиде.
И какво от този свят си взе?
Тръгваш си с отворени зеници -
вятър в осланените цветя,
шепа светлинка в небе за птици,
из което тъй не полетя.
ЕСЕНТА НИ КРОТНА В ТИШИНИ
Есента ни кротна в тишини.
Зимата без жал ще ни затрупа.
Моля те, ела - и остани
в изкорубената ми хралупа.
Листопади в нея ти постлах.
Щом завият зимните вихрулки,
ще ти светят - сипнал звезден прах -
от снега спасените светулки.
Върху топли борови игли
вечер ще ти казвам блага дума -
лека нощ, обичам те - или
ще те кича с лист от ланшна шума.
Ще ти свиря с крушово листо.
Песен ще редя под снеговея.
И ще бъдеш хубава като,
не като - направо горска фея.
Господи, не ща чували злато -
нека грее в сетните ми дни
онзи миг тъй прелестен, когато
есента ни кротна в тишини.
АКО НЯКОГА ОСТАРЕЯ
Ако някога остарея
и натрупам за пенсийка стаж,
ще ловя цял ден рибка на кея,
а през юли ще ходим на плаж.
Аз ще бъда щастливо старче,
ти край мене - щастливо бабе.
Все така ще ти свалям квазарчета
от бездънното нощно небе.
Ще ти казвам - обичам те, бабче,
ще те кича с глухарче и цвят.
И - по-тихи от котешки лапички -
времената през нас ще летят.
Ще живеем в къщица изкорубена
в тихини - на ръба на света.
И ще бъдеш тъй хубава, хубава -
както в нашите млади лета.
Нека иде към нас снеговеят.
Ще те пея аз - вятър из степ.
Ако някога остарея,
много ща да е нейде край теб.
