Борислав Гърдев

За 115 г. от смъртта на големия български държавник Стойо Тетевенски се е напънал и е написал роман.
Публикува го изд. къща „Труд”, а във встъпителна бележка авторът благодари на семейството си, на община Антон и на редакторката си Иглика Дионисиева за помощта по оформлението и издаването на книгата.
Благодарният читател бърза да купи романа, очаквайки най - малкото нов, нетрадиционен поглед към личността и делото на Стефан Стамболов, а след прочитането на опуса остава огорчен и безкрайно недоволен.
Защо?
Стойо Тетевенски се е заел с благородна, но много трудна задача.
За която, уви, няма капацитет, нито пък креативни способности.
Епохата на Стамболов, достатъчно драматична и взривоопасна, е добре позната и осмислена, та е много трудно след фон Мах, Симеон Радев, Димитър Маринов и Константин Терзиев да кажеш нещо различно и ценно.
В интерес на истината Тетевенски е положил минимум усилия, но те са се оказали недостатъчни и непълноценни.
Той например не засяга революционното минало на героя си, появата на Стефан Стамболов е направо при започването на Сръбско - българската война на 2 ноември1885 г., като в увлечението си писателят дори вменява на героя си авторство на писмо до княз Батенберг за придвижването на сръбските войски към София и Видин от същата дата 2 ноември , каквото в действителност той никога не е писал!
Мъчи се да навлезе в сложния му душевен мир, да разкрие корените на характера, патриотизма и неподражаемия му държавнически гений.
Тези опити се оказват ялови, тъй като кръжат в сферата на познатото и известното.
Личността на Стефан Стамболов се оказва непосилна за обхващане и интерпертиране по ефективен съвременен начин от Тетевенски.
Оставаме си с пикантните подробности, че родителите на Стамболов са от Трявна, че телефоните по негово време са били двуцифрени, а сватбата на Мария Луиза и Фердинанд, с която той се завръща в София на 11 юни 1893 г. като негова съпруга, струвала на хазната 2 млн.златни лева. ( Стивън Констант във „Фердинанд лисицата” , 1992, спометнава по - реалистичната цифра от 300 000 лева).
Липсва средата, съратниците му - Христо Белчев - финансовият министър, е убит при опит за преврат (?), Димитър Петков - дясната му ръка - отцепва своя партия и дори лежи в затвора като опасен негов враг през 1892 - 1894 г.(?!), а Захарий Стоянов само се мярка за осъществяване на Съединението …
Няма и следа от усилие за изграждане на пълноценна психологическа характеристика, а за капак убийстовото на Стамболов е преразказано точно по „Из българските бурни времена”(1929) на фон Мах, тъй като е ясно, че никой друг не може да го пресъздаде по такъв потресаващо - автентичен начин.
Стойо Тетевенски като истински неофит се е заел с още една по - непосилна задача.
Да създаде полифоничен роман.
Мислел си е, че като проследи паралелно съдбата на тримата си основни герои, свързани със съдбата на България - Стамболов, Фердинанд и Петър Червенаков от село Чорул, ще успее да обхване в едри контури представителната извадка на българското общество от края на XIX век, нанасяйки своите очаквани корекции и обобщения.
И в тази насока резултатът е плачевен - романът му се разпада на фрагменти - часта за Стамболов не кореспондира с тази за Червенаков, а развитието на Фердинанд по никакъв начин не се свързва с това на Петър Червенаков, независимо че момчето от Чорул става офицер в неговата свита!
За капак третата част на сагата му завършва с осма глава „Добрият княз, лошият княз”, която вместо да бъде послеслов, става поредното доказателство за писателското неумение да изгражда образ - а в случая става дума за сложната, протирворечива и нееднозначно пласирана в обещественото пространство фигура на владетеля ни Фердинанд Сакс Кобургготски.
Тетевенски пропуска великолепната възможност да се съсредоточи само върху съдбата на Петър Червенаков от село Чорул , а именно там наблюденията върху характера му и драмите на неговия личен живот, свързани с ранната загуба на съпругата Мария, са най - убедителни, смислени и плодоносни.
Най-много дразнят в повествованието грубите фактологични грешки - Михаил Маджаров и Константин Величков, русофили и противници на Стамболов са едновременно министри на обществените сгради, пътищата и съобщенията (!?) в неговото правителство, сформирано на 20 август 1887 г., волните интерпретации на някои факти - напр.желанието на Фердинанд на всяка цена да подражава на Батенберг и да се харесва на простолюдието, както и неумението на Тетевенски да борави с дати, които пласира ту по Грегоринския, ту по Юлианския календар.
Толкова ли е било трудно да направи (той или редакторката му) справка и да разбере, че до 1 април 1916 г. сме живели по стария, Юлиански стил, а този календар е напълно адекватен за епохата, която описва, че е трябвало постояно да бърка дати и да става смешен с гафовете си?
Като цяло четенето на „Стамболов” носи преимуществено отрицателни емоции.
Това е определен провал за своя автор и книга, която не внася нищо ново към разкриване облика на може би най - талантливия ни властник след Освобождението от османско робство.
Оставам с тръпчивото усещане за гешефт, осъществен от автор и издателство, решили безпрепятствено да спечелят лесни пари на гърба на Стефан Стамболов и разчитайки на нашата лековерност.
Тъжно и недостойно.

Стойо Тетевенски, „Стамболов”, 2010, изд.къща „Труд”, ред. Иглика Дионисиева