ЕТИКЕТИ ЗА РИБНИ КОНСЕРВИ
(СОЗОПОЛ, МОНТЪРЕЙ, ДЖОН, ДОК И ДРУГИТЕ)
Dedicated to the memory of Kalisa Moor,
The Queen of Cannery Row
(January 31, 1926 - October 14, 2009) who
passed away before the completion of this story.
«Нощем те чуваха музиката, долитаща откъм лабораторията, и следяха с поглед Док, който прекосяваше улицата и отиваше до Ли Чун за бира. Веднъж Мак рече: - Тоя Док е чудесна особа. Трябва да направим нещо за него.»
(Джон Стайнбек, Улица Консервна, Глава 1)
Малката тъмнозелена Хонда-джип на Андре отмина Вентура, после Санта Барбара и по шосе 101 навлезе между хълмовете, избродирани изцяло с безкрайните, чисти, паралелни редове на нови лозя, прекарани без съмнение от някаква гигантска компютъризирана лозарска машина «Сингер». Свършената работа беше огромна, тази, която оставаше, беше още повече, а жив човек така и не се видя. И плевели нямаше. Последното беше наистина биологична загадка, защото в моя двор те растяха и по камъните, навсякъде където поискат, не се влияеха нито от суша, нито от скубане и търгане, нито от отровите, създадени в лабораториите на Монсанто, Дюпон или други техни роднини. Обърнах се с надежда към Док, разположил се с Виолета на задната седалка, да даде някакво забравено обяснение, но и той не можа да препоръча нищо повече от мотиката на баба си. Подхвърли, че може да е работа на нашия Кристо, което можело да обясни всички детайли на видяното. Андре, спец по органична химия и най-странни материали, необходими, да кажем, за полета на «Касини» до Сатурн, каза, че най-добрият пример, който може да докаже безсилието на науката след Айнщайн и безапелационната победа на гените, са плевелите. Сюрреалистичната обстановка само се засили от безлюдната плевня, която предлагаше на самообслужване пресни ягоди, зеленчуци и селски изделия на изкуството. Бяхме се отбили за малка почивка по страничен път и влязохме, водени от смесица на учтивост с неудобство, присъща на единствени клиенти. На някои единствени клиенти.
След като се вляхме отново в главния път, естествено се смени и темата на разговор. Помолих Док да ми разкаже накратко за Юлия, какво точно стана тогава. Казах му какво знам, че за да я назначи се е изпокарал с доста важни хора, в резултат на което остана без лаборатория. Оказа се, в известен смисъл, обратното. След прекалено разхлабеното й поведение в кулоарите на IV Международен Биофизичен Конгрес в Москва (август 1972) по отношение на изтъкнат американски учен в присъствието на Док и в немалка степен за негова сметка, той заема абсолютно категоричната позиция «само през трупа ми». Така и стана. Директорският му труп беше изхвърлен не само от лабораторията, но и от академията. Док си бил явно въобразил, че може да се саморазправя безнаказано с една много близка приятелка на Людмила, воден от доста елементарната логика, че няма нищо страшно, след като баща й лично му беше дал зелен семафор за създаването на Централната лаборатория по биофизика.
А ето и куриозния начин, по който научава за уволнението си. При периодичните си срещи с Лев Петрович Каюшин, тогава замдиректор на Института по биофизика на съветската академия, Док го запалва по Стайнбек и неговите истории за Улица Консервна. Когато по време на командировката си до САЩ през 1974 година Док отива да види още веднъж Улицата, с най-голяма изненада различава на пристанището силуета на Каюшин, оказал се в Монтърей със същата цел. Може би за благодарност, Каюшин му съобщава, че е свален като директор на ЦЛБФ-БАН. Нищо странно в това, при тогавашната обстановка по-важните новини от София минаваха първо през Москва, завърши Док, и очите му светнаха. По-късно Виолета му предала по телефона малко повече подробности, че е не само свален като директор, но и че е уволнен от БАН. Друго си е да научиш, докато си в Америка, че си станал напълно свободен човек, но не знам дали съжалява за пропуснатия момент. Не исках и да го питам - на неговата възраст, а и на моята, гледайки назад, винаги можеш да намериш за какво да съжаляваш.
В живота има известна симетрия, обаче, само трябва да се почака достатъчно. След като Людмила се пресели в небитието, а съпругът на Юлия влезе в затвора, тя беше пред изхвърляне от академията. Академик Христо Христов, директорът на Института за ядрени изследвания, беше известен със слабостта си да събира академични корабокрушенци и, за втори път, си спомни за мене - помоли ме да взема Юлия в нашата група по биофизика, защото сме се били справили без проблеми с един друг случай. Док не знаеше тази история и аз продължих да излагам симетрията. Та, Юлия пристигна да разкаже за научната си работа по биофизика пред съвместен семинар на нашата група и тази на академик Христов по теоретична физика. Спецификата на теоретиците е, че имат нулева толерантност към недефинирани понятия и след два-три въпроса, оставени без отговор, започват най-учтиво да напускат. Аз, като домакин и главен предполагаем потърпевш, водех семинара и се опитах да смекча коравосърдечните теоретици като успях няколко пъти да обясня за какво става дума. Те си замълчаха тактически за да ми дадат възможност да се убедя сам, че прекалено много приказвам, след което ми напомниха, че семинарът не се изнася от мене и че ще трябва да се огранича до предписаните ми права - да давам думата на този или онзи, да задавам въпроси, по възможност последен, а изказванията - после. Ситуацията беше неспасяема.
Периодично поглеждах към задната седалка на Хондата, очите на Док се присвиваха от удоволствие с доста задна дата, както се случва обикновено, когато провидението или случаят се намесят.
След като теоретиците напуснаха, семинарът се обърна на говорилня с една единствена цел - запазване на лице, както казват японците. На всички ни беше ясно, че Юлия може да си намери работа където и да е, само не и в нашата група. Тя не се обади повече, а и не съм срещал даже случайно тази одиозна личност, издигнала се до директор на Лаборатория по био-приборостроене след като разцепи ЦЛБФ и окупира работата по бързия спектрофотометър. За нейните подвизи, главно извън лабораторията, други могат да разкажат много, много интересни истории, илюстриращи защо някои твърдяха, че не САЩ, а социалистическа България е страната на неограничените възможности.
Не му беше лесно на Док тогава. Загуби всичко. Казваше ни, че академик Христов, спасителят на корабокрушенците, ни наричал «мускетарите», «Дечев и мускетарите му», когато тръгнахме доброволно с него към Атомния център. Док не ни наричаше «мускетари», за него бяхме «момчетата», «Мак и момчетата». Благодарение на една книга. Дълга история, продължаваща вече доста години, а краят й все още не се вижда. Ето защо и Хондата на Андре летеше към Монтърей, където трябваше да бъдем утре, 17 април 2009, точно в 12 на обяд, пред лабораторията на другия, истинския Док, от «Улица Консервна».
СОЗОПОЛ - 1970
1.
Бях обявен за Мак и трябваше да направя и невъзможното. Такава беше устната заповед на Док, моят шеф. По конкретно, да направя годен за лагеруване изоставен талян на Малките фиорди под Созопол. Без пари, защото нямало как да се оформят. Получих командировъчни за десетина дни, един телефонен номер на човек от риболова в Созопол и заедно с Веско и Стоил, мои колеги, потеглихме.
Обектът, взет под наем от ДСП “Рибен Център”, Бургас, за 120 лева на година, състоящ се от малка стая, вероятно кухня, и друга, 5-6 пъти по-голяма, беше крайно запуснат, осеян с пълен традиционен спектър остатъци от биологично и небиологично естество, без прозорци, с увиснала на една панта врата, предлагаше безметежна гледка и неопределим брой дни за ремонт. Телефонът ми каза, че материали мога да получа, но транспорт няма. Впрочем, метла, лопата, кирка и четири кофи купих. Двама мият, един носи вода и тръгва обратно с вече празните към морето. Като на заседнал пиратски кораб, минус рома. В една от почивките обиколих района за да определя място за неотложни постоянни нужди. На около петдесетина метра, до самия ръб на стръмния склон към морето, някаква ентусиазирана рота беше копала траншея, вече полузасипана на места, но екологично перфектна за целта. Право пред таляна, тридесетина метра по-долу, на малкия каменен плаж, до скритото изворче с прясна вода се търкаляха четири траверси. Мислено добавих четири кола, чаршаф и конструкцията на тоалетна с три платнени «стени», напълно отворена към и недостъпна откъм морето, беше готова. Името се пръкна автоматично - кенеф «Американ», подсказано от материала на най-евтиния възможен чаршаф. После, по време на експлоатационния период, се оказа, че ако станеш рано, при изгрев, от вратата на таляна може да се види проектиран на чаршафа застинал силует, навяващ кой знае защо мисли за йоги, медитации и вечност. Вероятно поради езерното спокойствие на морето, накъдряно само от пъркането на невидима рибарска лодка.
Сеченски, икономическият директор на лабораторията, в шантунгов панталон и тънка бяла риза, придружен от две дами, окуражително заяви при първата си визита на втория ден, че така или иначе нищо няма да излезе и е най-добре да тръгваме обратно за София. Бяхме разквартирувани заедно в една къща на Харманите, зад ресторант «Черно Море» - беше заел единствената стая с отделна тоалетна, първото и необходимо условие за цивилизована почивка, както ни заяви с назидателно презрителен тон. Панорамата, разкриваща се от нашия Американ, не му направи никакво впечатление - поредният пример за победа на цивилизацията над красотата. Казах му, че ние не сме на почивка, а в командировка и че ни трябват пари за транспорт на материали. Той ехидно и членоразделно подчерта, че много съжалява, но е на почивка и просто няма как формално да уреди въпроса.
Вечерта видях хазаина подпрян на вратата пред къщата, с блуждаещ поглед, в който се четеше безнадеждно очакване на нещо интересно. По телевизията вървяха новините, леко фалшифицирано копие на вчерашните. Знаех, че има средна по размер магарешка каруца и започнах предпазливо да излагам сценарий в стил Остап Бендер. Като начало го попитах дали може да предостави максимален брой стаи за целия сезон и даже удължен с по един месец отпред и отзад. Изумлението му беше толкова неподправено, че забрави да ми отговори. Започнах светкавична фактологична атака. Етап първи: ремонт на таляна. Не ремонт, а нещо като ремонт, повърхностен, минимален, трябва да привърши колкото може по-скоро. Етап втори: пристига Док. След две седмици, с антураж, достатъчен да запълни стаите му. Ние даже трябва да се местим другаде и, между другото, не знае ли някъде квартира, но наблизо. Етап трети: установяване на лабораторията на Док в таляна, имагинерно копие на «Западна Биологична» от «Улица Консервна» на Стайнбек (Не е чувал за Стайнбек? Странно!). Името вече го бях измислил, «Източна Биофизична», което, по моите сметки, би трябвало да ми донесе съществени служебни облаги даже в случай на провал с ремонта. Идеите преди всичко! Етап четвърти: разгръщане на научна дейност с перспектива за международно участие (На всеки му се ходи на море на държавни разноски, даже на чужденците). С една дума, всичко зависи от него, от първото домино - ако не падне, всичко спира. Аналогията с доминото беше тактическа грешка, видях го, че започва да се разсейва, готов да ми каже, че не играе домино. Веднага го фокусирах като му казах, че на сутринта ми трябва каручката му за един курс от пристанището до таляна. Трябва да се закарат малко строителни материали: пясък, вар и тухли, не много, само да се зазида един прозорец (източния, в момента е ужасен ветрилник) и пет-шест талпи за маса и за пейки, повдигнати на тухли. Всичко е изчислено, казах, няма да се преумори магаренцето и, понеже успя да вклини в монолога ми «стръмното», веднага го пресякох, че ще стоварим всичко горе на шосето, няма да се спускаме по изровения от пороите стръмен чер път до таляна. Ако не дадеш, казвам, каручката - всичко пропада. Аз заминавам за София, Док не идва, риболовът си прибира таляна и ти ще трябва да обикаляш Созопол за квартиранти. По-дълга пауза. Съгласи се!
Оттук нататък беше по-лесно. Телефонът обеща да ни прати зидар за половин ден след като пренесем материалите, обаче, всичко да е готово. Ефтим живееше срещу «Черно Море». Гледам го докато пиша - на една чернобяла снимка - беше симпатичен млад човек с благ характер. Къде ли се е запилял сега? За пренасянето бях взел три двойни щайги и здрава тел. Пълним щайгите (за пясъка слагахме вътре кашон) и влачим надолу по тревата към таляна. Бурлаки! Курс след курс, само по гащета, изгоряхме до обед на слънцето и трябваше да продължим в бели лабораторни престилки, предвидливо взети от София точно за тази цел. Друго си е добрата планировка!
«Бурлаки» на дребно: С Веско Колчев, нашият математик, влачим стройматериали за ремонт на таляна.
Зидари само за снимка: Със Стоил Донев и майстор Ефтим зазиждаме източния прозорец. Черчевето вероятно е било изгорено.
Обявяване на «Източна Биофизична» за открита - със Стоил Донев заковаваме табелата. Централна Лаборатория по Биофизика вече има «филиал» в Созопол.
Ефтим зазида прозореца, аз модифицирах полуразрушеното огнище да пасва на намерена край пристанището голяма скара и кухнята беше готова. В средата на голямата стая монтирахме на тухли маса от две дълги талпи, а от двете страни с още две направихме пейки. Разчертахме на пода с тебешир места за легла на всеки (идея на Мак по Стайнбек), от обратната страна на дъска от сандък, изхвърлен от морето, на която се четеше «Santa Fe», написахме «Източна биофизична», заковахме я високо до вратата и решихме вечерта да има официално откриване на базата. Тебеширените квадрати и табелата щяхме да докладваме на Док точно преди да поискаме още командировъчни, надявайки се на морална награда с известно монетарно покритие. От останалата неизползувана талпа направих макевара - закопах я вертикално и на височина на главата ми завързах сноп изсъхнала жълта трева. Да се знае, че не сме село без кучета. Стоил, мой приятел от детинство, знаеше за какво е, а Веско започна да задава въпроси. Показах му няколко удара с ръце и крака и го оставих дълбоко заинтригуван да тренира. Скоро се върна с обелени кокалчета, нормално следствие от емоционални нефокусирани отплесващи се удари, и предложи да се замени сламата с дунапрен. Научен работник!
Всеки получи свобода на действие за обзавеждане на своя тебеширен парцел в рамките на закона или малко извън него. Аз имах само две одеала и реших да използвам едното да покрия дюшек, направен от дребна вършина, каквато имаше в изобилие. Другото беше достатъчно голямо да завие двама души, ако спят полупрегърнати. За сега се очертаваше да спя нашироко, но си имах скрити планове. Оказа се, че са с големи последствия - три деца и пет внука, тридесет и девет години по-късно.
След обед започнахме да изнасяме багажа си от квартирата пред изумения поглед на хазаина, на когото дадох десет лева за превоза на материалите. Не бях наясно дали е достатъчно, но за собствено успокоение се поставих в ролята на предприемач, който плаща десетачка за цял ден робска работа на строеж на вила в Драгалевци. Няколко пъти бях освобождаван неофициално от Док за да изкарвам по вилите пари за наем докато си намерих съквартирант, Будака, математик, бургазлия, стар приятел от студентските години, тогава соло китара в бийтълс състава «Епсилон», единствен конкурент на «Бандараците» (преименуван по-късно в «Щурците»). Стоил беше на акомп китарата, а аз, като най-слаб китарист, бях на барабаните. Това музикално отклонение има връзка с основната линия особено по вечерно време, около запален навън огън. Та, Стоил си носеше китарата, а после се появи отнякъде и още една за мене. Док имаше магнетофон, на който редовно се въртяха няколко ролки с прецизно избрани мелодии, резултат от много безсънни нощи на селекция на тавана на Кольо Протопопов, член на малобройна музикална мафия през която циркулираха за няколко дни всички грамофонни плочи, пристигащи на митницата, преди да достигнат предназначението си. Доколкото знам, класиката пътуваше директно към получателя.
Хазаинът толкова се обърка от неочакваното за него обратно движението на багажа, че си предложи услугите да го закара безплатно до таляна - искал да види базата. Ние благосклонно се съгласихме и не след много малкият катун потегли. По пътя настигнахме две момичета, натоварени с раници и чанти, и най-галантно предложихме услугите на магарето. Това бяха Руми и Евелина. Разговорихме се и почти веднага се разбра, че нямат абсолютно никаква охрана за самотните вечери, да не говорим за плуване в опасното море без спасител наоколо. Предложихме им да се заселят пробно в таляна, най-красивото място на земята. Те се съгласиха да опитат, а ние обещахме, в случай че не им хареса, да ги доставим веднага, по всяко време на денонощието, невредими, в пълен комплект, на същото място, където ги срещнахме. Катунът нарасна, тръгна по-бодро, стана по-весело и неусетно претъркули по опасното надолнище към скалите. Хазаинът само килна каскета на тила си и хитро се ухили на следващата го младеж. Така Руми срещна отчаяния добряк Веско Колчев и нямаше да се разделя с него до последния му ден в болницата, само след няколко години умиращ от рак.
Част от катуна: с хазаина, Руми и Евелина се пренасяме към таляна. С двете дами, застигнати по пътя, се запознахме двадесетина минути преди да е направена снимката. Запознахме се и успяхме да ги убедим, че е невъзможно да пропуснат поне да хвърлят око на новата база и на най-красивото кътче от морския бряг.
Вечерта, точно приготвихме скарата, подредихме масата, отворихме две-три бутилки вино и Сеченски цъфна на вратата с две други дами. Беше изумен от празничната атмосфера, неприсъща на лаборатория и в пълен контраст на собствените му очаквания. Ядоха, пиха, пяха, танцуваха и едва си тръгнаха, като обещаха, че пак щели да дойдат на инспекция. Най-вероятно утре, уточниха. Най-много им харесал лагерният огън под звездите, с чаша в ръка и бъбрене под китарен акомпанимент. Все пак, преди да тръгне, ме попита дали нещо не ни трябва, но, в ролята си на икономически директор в отпуска, не можа да оцени по достойнство чувството ми за хумор, синтезирано в една единствена дума: «Пари».
Ако се придвижваш на автостоп и ако нямаш особен багаж, най-добре е да вървиш бодро и така да даваш знак на приближаващите коли. Създава се впечатлението, че не разчиташ особено на съдбата и само между другото пробваш ненатрапчиво дали ти работи късметът. Второто правило е да не си капризен и да не чакаш най-подходящото возило, което ще те закара точно там, където отиваш. И един-два километра са подарък, още повече, че може да са единствените предложени. Не искам да кажа, че това са универсални правила, аз ги налучках интуитивно и не съм имал нужда да ги променям, изглежда по простата причина, че няма такива, които работят безотказно.
Бях докладвал на Док, че всичко е готово и може да пристига, когато му е удобно. Оказа се, че имам почти седмица пълна свобода да се занимавам с лични проблеми и по моя преценка си избрах най-проблемния - да се придвижа до Балчик на автостоп, където една от моите нови колежки, Петя, беше на почивка, уредена от нейна приятелка, да я открия без да знам адрес и да убедя и двете, че е абсолютно печелившо да се преместят на таляна като мои гости. Необходимото условие беше да убедя колежката си, тъй като главната цел беше да се спечели за идеята красивата й приятелка, с която Петя ме беше запознала преди месец. Сега си давам ясна сметка, че ако някога през живота си съм се чувствал най-близо до т.нар. абсолютна свобода, то това е било в този ден. Без никакъв багаж, по къс панталон и облякъл най-ценната си много тънка бяла риза «Марлборо», донесена ми от моя голям приятел Андре Явруян от Лос Анжелис, обут в «бойните» ми луксозни бели китайски гуменки, мечта на всеки от малката ни група по схай-джитсу, с идеален тен и практически във върхова спортна форма, потеглих в темпо марш-наскок към Балчик. Не знам как е с другите, не знам дали става въпрос за пръст на съдбата или за ирония на съдбата, но летях за пръв път в живота си като волна птица, с пълна скорост, към най-големия капан, в който съм попадал и от който не съм се опитвал да изляза вече 39 години.
С една дума, пристигнах вечерта в Балчик, открих за около час почивната станция (на мебелно предприятие от Добрич), поканих дамите на ресторант, а сутринта рано потеглихме към Варна, оттам към Бургас и с автобус за Созопол. Късно след обед пристигнахме на фиордите и по радостната изненада, изписана на лицата на Петя и на бъдещата ми съпруга, разбрах, че не може и дума да става за връщане назад. Бях сигурен в ефекта - и двете не бяха ходили на юг от Созопол и не знаеха какво значи синьо море, особено в сравнение с привичните за тях изсветлени заливи около Балчик. Може да е имало и други причини, но и тази само беше достатъчна, припомняйки си моето собствено абсолютно изумление, когато един стар «Москвич», взет на автостоп през 1967 за Приморско, ме подкара за първи път по крайбрежния път след Созопол. Неземната картина за човек, виждал морето само около Варна, и до днес е пред очите ми без минимална загуба на стереоскопичност, и след всички тези години, прекарани при всяка възможност само там, на юг.
Другият ден започна с инцидент, в резултат на който населението на таляна продължи да се увеличава. Хайнц и Евелин, семейство от ГДР, се бяха разположили на лагер в храстите недалеч от таляна, на самия ръб над скалистия бряг. Хайнц беше отличен фотограф, неимоверно атлетичен, състезател на овчарски скок, добър гмуркач, но и на такива, а може би точно на такива уверени в ловкостта си и възможностите си, се случват изненади - беше се подхлъзнал и се беше изтърколил по стръмния склон, удряйки се в издадени камънаци, чак долу до водата. Чухме стоновете му и веднага се спуснахме при него. Беше доста охлузен и разкървавен, но се уверихме, че няма счупвания. Пренесохме го в таляна, настанихме го на надуваем дюшек, а Евелин домъкна багажа им. Така «лабораторията» се снабди с кола - открита «Шкода», която Хайнц, след бързото си няколкодневно възстановяване, караше състезателно по криволичещия път до града. Док щеше да бъде доволен, имаше с кого да си говори на немски. Смятахме, че това е известна компенсация за все по-плътното заселване на таляна. В останалите дни до идването на шефа стана ясно, че идва със семейството си и че ще бъде на квартира в града - в таляна щеше да остави само багажите си, които никак не бяха малко, да споменем само такъмите му за гмуркане. Казахме на Хайнц, че няма нужда да се изнася даже и в случай на пълно възстановяване.
По случай пристигането на Док организирахме парти, в хаоса на което очаквахме да удавим първите му критични реакции относно базата. Второ, знаехме, че великодушието му нараства пропорционално на броя на присъстващите дами, за което вече се бяхме погрижили даже без да смятаме Сеченски. Той беше обещал да дойде, пристигна около осем вечерта и много се изненада, че партито беше влязло в активната си фаза и най-добрите места бяха заети. Нашата нечувствителност към икономически директори в отпуска го накара да се локализира в единия край на масата и да не настоява да бъде представен на чужди на биофизиката субекти и субектеси. Стъмни се напълно, а Док все не пристигаше. Няколко пъти излизах и се оглеждах навън - тъмно, безоблачно, но без луна, с хаотични шумове от таляна и периодични от морето. Най-сетне забелязах светлини от кола, които предпазливо опипваха склона в разни посоки - Док се стараеше да избира по-здравословна траектория за Вартбурга си. Отклони се твърде в ляво и започна да се приближава по права линия. Знаех, че там има малък ров, който беше пречка за влаченето на щайгите с пясък и тухли, и трябваше да използуваме една от талпите за да спазим закона на вродения мързел за минималното разстояние. По едно време светлините спряха и дочух форсиране на двигател, прекъсвано от някои рефлекторни изрази, типични за всеки българин, в повечето случаи независими от настроението му. Затичах се натам и скоро забелязах, че едното предно колело на Вартбурга не докосваше тревата. Викнах му, свалихме почти всичко от багажника, аз легнах на калника и започнах да разлюлявам предницата нагоре-надолу, а Док се стараеше да улучи момента, в който предното предаване няма да работи напразно. Изведнъж Вартбургът подскочи напред, после силно в ляво, аз отхвърчах встрани на четири крака. Измъкна се! След минута бяхме зад таляна. Док явно беше си върнал философското настроение, влезе усмихнат, с голямо облекчение се тръшна на председателското място и доволно огледа лицата на присъстващите, половината от които му бяха напълно непознати, а половината от тази половина бяха явно по вкуса му. Най-предвидливо поставих ръка около кръста на приятелката на Петя, на която последно и по-продължително се беше спрял погледът му. Той ми кимна с леко учуден и едновременно много одобрителен поглед и поиска да бъде представен на тези, които не му бяха подчинени. След като се запозна с тях, им беше обяснено, че вече са. Оттук нататък нямаше нужда да приемам особени решения, имах само да изпълнявам задължения, които, формулирани от Док, почти винаги звучаха особено. Гвоздеят на отчета беше табелата «Източна биофизична», оценена напълно в духа на Стайнбек, което му доказваше, че ние го приемаме в ролята на Док със сериозност и склонност към игра най-малко равни на неговата, въпреки че само той беше професор. Един всеизвестен злодей беше казал, че шегите трябва да са сериозни - шеги, които не са сериозни, са просто смешни.
2.
Очаквахме всеки ден да пристигне на таляна член кореспондент Михаил Владимирович Волькенштейн, корифей в областта на молекулната биофизика и спектроскопия. Знаехме, че предстои проверка в два аспекта: доколко идеите на Док за оптимално управление на биологичните системи далеч от равновесие са сериозни на практика и доколко изобретеният от него бърз спектрофотометър може да се използва да подкрепи експериментално теориите му, до момента формулирани най-грандиозно, донесли му лаборатория и директорско място с най-височайш декрет. Причината за проверката беше ясна - Док искаше да формира Международна лаборатория по биофизика със седалище в София, на която щеше по право да бъде директор или един от директорите. Анри Москона, съавторът на теоретичната статия за оптимално управление и на спектрофотометъра вече го нямаше (беше починал от рак) - той беше човекът на формулите и на електрониката, а Док - на енигматичната биология. Волькенштей беше много силен в математиката и физиката и тук беше ролята на «момчетата», по-точно на Румен и Стоил, физици теоретици, да осигурят защитата. Имаше голяма опасност от давене на сушата, на което аз можех да бъда само мълчалив свидетел. По принцип, Док също.
Румен летеше нависоко и нашироко. Беше се начел на Бурбаки и на фамозната им Теория на множествата, беше изписал с формули папируси, големи като покривка за кухненска маса и ни караше да го зяпаме с отворена уста (поне аз и Док), когато вещаейки, с рошава брада на индийски факир, измъкваше от папирусите формули и идеи за фундаментално описание на… всичко. Стоил, главният скептик на групата, идеална противоотрова за Румен с неудобните си и конкретни въпроси, с педантична упоритост се опитваше да го върне в руслото на земните биопроблеми, откъдето излизаше и заплатата му. Впрочем, много малка - той беше само специалист физик. Двамата, в края на краищата, успяха да стигнат до унизителен за Румен компромис: обобщение на термодинамиката, в частност тази на необратимите системи на великия Ларс Онзагер, в рамките на геометрична теория, брат-близнак на общата теория на относителността на Айнщайн. Подкрепата на Док беше периодичното и назидателно повтаряне, че Онзагер, Нобелов лауреат, не става за биология, поради факта, че е много «линеен» (по същество, разбирай елементарен).
Тук му е мястото за малко отклонение, което може да даде представа за волния полет на фантазията на млади хора без опит и без страх от авторитети. Ричард Фейнман, друг още по-голям корифей на теоретичната физика и Нобелов лауреат, си припомня епизод от негова лекция на тема фазови преходи пред аудитория, в която се намирал и Онзагер. Той се извинява, че въпреки че не е наясно с тази материя, все пак ще представи теория на тази тема. Онзагер взема думата и казва: «Ние трябва да поправим професор Фейнман (на това място Фейнман си припомня, че е изстинал от лоши предчувствия), не само той, никой не разбира фазовите преходи». Та, само за сравнение, ако Фейнман е изстивал пред възможна критика от страна на Онзагер, то това си е било негов личен проблем. Някои не само не се бояха от Онзагер, той беше едва ли не обект на презрение с неговата «линейност» и «непригодност» за описание на динамичните биологични системи с тяхната богата мрежа от биохимични реакции, които можеха, поне по принцип, да се следят с бързия спектрофотометър. Мащабен проблем от компетентността само на една Международна лаборатория по биофизика. С шеф Док. На въпроса защо ходи на риболов винаги с голяма въдица, друга голяма фигура, нобеловият лауреат Сент Джорджи отговаря, че има смисъл, защото ако не хване, може да каже, че не е хванал голяма риба. Док ходеше само с голяма въдица. Доста години по-късно, в Тексас, професор Джомб се опитваше да хване друга голяма риба и да финансира голям договор на тема «Електрохимия и рак», който трябваше да се представи на комисия с председател Сент Джорджи, негов приятел. Проектодоговорът, писан изцяло от мене, и досега се валя някъде в моя гараж, зарязан до 70-та страница, поради ненавременната смърт на големия унгарец с голямата въдица. Рибари много - големи риби малко. Последното, обаче, не е принципиална пречка и няма болезнени последствия за родени мечтатели.
След дълги разправи и проверки акад. Христо Христов, директор на Института за ядрени изследвания и шеф на групата по теоретична физика, беше пуснал статия в Доклади на БАН с автори Румен, Стоил и Док, която наистина обобщаваше термодинамиката за неравновесни системи, но в чисто практически аспект не можеше да предложи нещо по-добро от формулите на Онзагер. Все пак, това беше победа, която даваше основание на Румен да развърже факирската си фантазия пред Волькенштейн, подплатена с най-изискана математика. Моето скромно участие беше да следя за безопасността на гостите, главно за тази на съпругата на почетния гост, която и в най-голямо вълнение скачаше от скалите и плуваше навътре без да се интересува за разни, според нея, чисто теоретични, последствия. Три пъти, по заповед на Док, трябваше да я завръщам, най-учтиво и със заобикалки, водейки разговори на съвсем странични за мене теми, до посиняване (от студ). В рязък контраст, Волькенштейн, в пълна екипировка (маска, шнорхел и плавници), не излизаше от плиткото до пояс заливче, демонстрирайки стил «дъска», наслаждавайки се чисто експериментално на тихия подводен свят. Това, след като той, Румен и Стоил приказваха без прекъсване часове и часове, уверявайки се, че «тука има нещо» и че не е зле да се поплува преди заминаване. Все пак, хич не е малко да умориш Волькенштейн с разговори! Док беше много доволен и спомена, че следва пълен напред за организирането на Международната лаборатория. Истинската атака настъпи след около година и, както се оказа, с най-неочаквани последствия за всички нас. Дотогава, обаче, имаше доста време и Док обяви ваканция без да фиксира дати.
Типична обедна атмосфера с гости колкото домакините (от ляво надясно): Румен Русев, Руми, Евелина, Стоил Донев, Румен Воденичаров, Веско Колчев, Александър Гочев, Евелин (ГДР).
«Док» Георги Дечев с част от «момчетата» плюс една дама: Марин Бонев (зад «Док»), Румен Русев, Лиза Матвеева и Георги Хибаум в по-нормална лабораторна обстановка.
Междувременно животът на таляна кипеше. Върволицата от гости от второ и трето коляно приятели на всички присъстващи не спираше. В магнитното поле на лятото биологичните ни системи се настройваха поетично (на едни), прагматично (на други), с най-комплицирани последствия (и за едните и за другите). Един ден пристигна бригада рибари да поставя талян - изправяне на дългите коловете и опъване на мрежите, работа, която се очакваше да отнеме няколко дни. Казаха ни, че ще нощуват направо на поляната, пред сградата. На другата сутрин бях станал по-рано и, облегнат на вратата, наблюдавах Ели, наша колежка, да се отправя към скалите за редовната си медитираща разходка, загледана извънземно в хоризонта, където всеки момент щеше да се подаде ръбът на слънцето. Разбира се, не обърна никакво внимание на прозаично брадясалите налягали рибари, завити с брезент, които като по команда седнаха, втренчени в привидението, облечено в дълга до земята прозираща бяла нощница, прошумяло край тях, отдалечавайки се плавно към хоризонта. Съмнението за сън на яве беше вероятно веднага победено от здраво практическо чувство, което ги застави да очакват възбудени и шепнещи предполагаемото й завръщане. Когато се появи отново, единствената забележима промяна беше посоката на движение, нейната и на главите на рибарите. Сърцата им бяха спечелени, сигурен съм в това, поради бурните коментари последвали събитието, както съм сигурен, че това беше и най-продължителното поставяне на талян в историята на Созополския риболов. Ели беше рядко благородна личност, винаги готова да каже нещо доброжелателно, колкото и невъзможно да изглеждаше в дадена ситуация. Сега разбирам, че, улисан във «важни» проблеми, винаги съм пропускал да й кажа това, оставяйки най-небрежно без внимание може би най-важното човешко качество. Такава си остана в паметта ми, изчезващ бял силует в небитието, откъдето, така научих много по-късно, един ден не се завърнала.
Съпругата на Док, Виолета, беше секретар на шефа на съюза на художниците, който (съюз) имаше, и вероятно още има, почивна база в Созопол, на която талянът се превърна в нещо като филиал. Освен Георги Баев (Джурлата), техен близък приятел, имахме възможност да се запознаем с много видни фигури, които бяха любопитни да прекарат известно време в полудивата обстановка на «лабораторията», която първото лято се ограничи да се занимава с чисто теоретична дейност и то спорадично. Една от забележителностите, за моя изненада, беше макеварата, ефект който така и не успя да получи обяснение. Рудиментарните «лекции» по живопис и скулптура, на които бяхме спорадично подлагани, оставиха своя недълбок отпечатък. Спомням си статуята на Сашо Дяков «Освобождение» (или нещо подобно): бясно изправен, извит под прав ъгъл жребец, вирнал към небето озъбена муцуна, откъсващ се от всякакво земно притегляне. Док ни заведе специално да видим тази идеологически вредна скулптура на централната улица-шосе, водещо извън Бургас за София. Почти четири десетилетия по-късно, влизайки в кабинета си всяка сутрин, виждам стар календар с картина от Генко Генков: яростни плътни червени мазки оформят хем странни, хем реални дървета, които съм виждал някъде, тревожно мои. И чувам отново гласа на Виолета: «Той е нещо специално, Сашо! Той е нещо специално!» Не съм го виждал, Генко Генков, но го познавам по свой начин вече много години.
Лятото свърши. Беше необикновено лято, с последствия, които не са изчезнали и до днес. Обяснението е очевидно, но години по-късно. Бяхме неопитни и достатъчно необразовани, а Док имаше голямото качество да разпалва въображението за покоряване на неизвестния свят на биофизиката, привличайки всичко за идеята, даже нищо неподозиращия Стайнбек с неговата Улица Консервна. Поглеждайки с благодарност назад, виждам колко сме били наивни във вярата си, че можем да направим нещо изключително, възбудени до точката на кипене от човек, които имаше само най-общи, но твърди представи кое е важно и кое не е, отхвърляйки на втори план всичко, което може да угаси ентусиазма ни и да ни представи в ординарна светлина - щом сме с него, значи сме необикновени, най-малкото само по тази причина. Благодарен съм, че ни демонстрира, без да учи, как се приемат големи поражения и, ако може, да се забравят веднага, рецептата за което е отдаване на работа с непресекваща енергия - в неговия случай, организация на следващото направление, екологична лаборатория с бази в Бургас и Созопол. Показахме, че сме добри ученици като напуснахме с него ЦЛБФ след като беше уволнен, триумфално, както се изразиха някои странични високопоставени наблюдатели, и се установихме като биофизична група в Института за ядрени изследвания. Неговото обяснение за причината на свалянето му беше в духа на практическата диалектиката на времето: количествените натрупвания преминават в червено качество. Той не беше партиец, а беше директор. Както се оказа, само организиращ такъв, независимо че Централната лаборатория по биофизика (ЦЛБФ) беше създадена с най-височайш указ да развива идеите му - според оригинала, който съм държал в ръката си. Нищо чудно, че сега ми се струва, че това са били най-хубавите години от нашия живот, години с почти равно количество поражения и победи, изглежда точно толкова, колкото е необходимо на човек да бъде щастлив.
МОНТЪРЕЙ - 1995, 2002, 2009
«Гейб Брикнел или Чарли Нонела биха го изхвърлили за секунди! И то веднага! Това не е академичен форум, тук е Улица Консервна!» - успокояваше ме по телефона два дни по-късно Майкъл Хемп, президентът на Cannery Row Foundation - «Става дума за Мак и момчетата и, значи, не може да има никакво съмнение - този господин би трябвало да се счита много щастлив, ако би се отървал само с това!»
Бях си вече у дома и пътешествието до Монтерей с моя приятел Андре, с българския «Док» и Виолета, беше вече история, от която само отделни епизоди спорадично проблясваха в паметта ми. Фотографът беше обвинил Стайнбек, че е откраднал от някого историята за «Бисерът» («The Pearl»). Прекъсваше за втори път ТV интервюто, предавано от Wave Street Studio, и тонът му не допускаше възражение - била написана в друг стил, «Бисерът» не приличал на другите му книги. Не издържах и го попитах каква е квалификацията му за да знаем колко можем да вярваме на експертното му мнение. «Недемократично и неакадемично! Как можа!?» - Така ми казаха после мои близки и аз изведнъж се засрамих, че напълно автоматично бях заел ролята на комисар по литературните въпроси, позиция, която запалено бях порицавал при други обстоятелства.
«Стайнбек е прекрасен разказвач, но не е литературен гигант. Освен това е бил пиянде!» Това беше първата атака на войнствено настроения фотограф. Майкъл, водещ дискусията, го прекъсна твърдо и заяви, че си е посветил живота за да поставя на мястото им подобни критикари, а аз бързо се вклиних и заявих, че ще го чакам на улицата след предаването. Калиса Муур (Kalisa Moor), некоронованата кралица на Улица Консервна, главната водеща на шоуто, възбудено и без ни най-малко забавяне илюстрира с ръце какво имам предвид под доволното хихикане на публиката.
«Нейсе - казах си, - нали си «Мак»! Имаш формално оправдание. Все пак, на дъното си остана утайката, че това е само формално, а истинското положение е такова, че понякога имаш нужда от приятелско потупване по рамото, че най-добре е да обърнеш гръб - така или иначе, нищо не може да се направи, а може само да се забрави. Тези размисли дойдоха по-късно, а тогава, след предаването, най-вероятно поради още неосъзната вина, разговаряхме с фотографа и се разделихме едва ли не приятелски. И двамата знаехме, че каквото и да говорим, Монтерей още дълго, ако не и завинаги, щеше да живее в сянката на Ед Рикетс (Док) и Джон Стайнбек, безрезервно охранявани от Мак и момчетата. Последните се мъдреха безхитростно изкопирани на голям плакат от стара снимка, правена преди 1936, почти на обичайното си място, на улицата точно срещу Wave Street Studio, където някога е минавала ж.п. линията, разделяща Западната биологична и приюта «Палас».
1.
«В очите на Мак се четеше доброжелателство, приятелство и желание да направи всекиго щастлив.» («Улица Консервна», Глава Първа).
На плаката Харолд Отис «Гейб» Бикнел (Harold Otis “Gabe” Bicknell, прототип на Мак и Гей), е най-горе, в ляво, с каскет на главата, с петима негови приятели, разположили се на предната част на старо камионче, пръв роднина на знаменития Форд Модел Т, взето назаем от Ли Чун за фамозния лов на жаби, описан в «Улица Консервна». Снимката е била направена точно срещу Западната Биологична, където Мак и момчетата са прекарвали най-често запойните си дни, в които на Гейб му е било строго забранено от бившата съпруга, Дороти, да припарва до дома си(1). Знае се за един случай, когато е ударен от нея с тенджера, пълна с горещо варено: пристига пиян, влиза в къщата и се опитва да вземе от буркана монетните спестявания на семейството за празнична вечеря. Епизодът става основа за репликата на Мак относно Гей, че жена му го бие («Take Gay», said Mack, «His old lady hits him.»). Периодичното викане на полиция и арестуване на пияния Гейб, редовното му прибиране в затвора на Пасифик Гроув, а нерядко и в областния в Салинас (the county jail in Salinas), пияните му дебоши из града, като чупенето на витрината на универсалния магазин на Холман (Holman’s Department Store), допълват образа на Гей в «Улица консервна»: «Слуховете достигнаха даже до областния затвор в Салинас където Гей, прекарващ приятно времето си като позволяваше на шерифа да го бие на дама, изведнъж стана дързък и никога повече не загуби игра. Така той загуби привилегиите си, но пък отново започна да се чувства като истински човек.»
Гейб Бикнел е бил много добър приятел на Стайнбек. Заселва се в Монтърей през 1929 с жена си и дъщеря си Доти (умалително от Дороти), най-вероятно за да работи като механик в консервните фабрики. Там му се ражда син Харолд, а после още три дъщери - Бети, Беси и Арлийн. Почти оттогава и до смъртта си през 1954 е имал сериозни проблеми с алкохола и периодичните запои са прекъсвали работата му във фабриките. Безработните Мак и «момчетата» най-често са се събирали на Празното място (The Vacant lot) точно срещу лабораторията на Ед Рикетс, често под стария черен кипарис с увиснали до земята клони или в приюта «Палас» (Palace Flophouse). «Празното» място съвсем не е било празно - гробище за ръждясали метални тръби с най-различен размер, бойлери, бракувани части и материали от консервените фабрики. Кипарисът е бил отсечен през 40-те години по заповед на суперинтенданта, отговорен за поддържане улиците на Монтърей, Мануел Пери (Manuel Perry). Полицаят Джими Родригес (Jimmy Rodriquez), на служба през периода 1937-42, си припомня, че «момчетата» често са пиели вино седнали на тръбите, но не са закачали никого, а за Гейб казва, че «независимо от пиенето си беше добър и сърдечен човек». Редовни пиячи, момчетата са прекъсвали «занятията» си за да свършат някоя случайна работа: за фабриките, за Ед Рикетс, да събират топки или като носачи за голфаджиите, като общи работници. Пиенето е било евтино - галон (3.8 литра) не най-добро червени вино е струвал 35-39 цента.
В началото на 30-те години Доти заболява от пневмония и Стайнбек предлага на семейството на Гейб да се премести от влажната и неподдържана къща, където са били по наем, в къщата на негови роднини в Пасифик Гроув до оздравяването на детето. Джон често им е носел богат улов риба, която Дороти е сготвяла за него и за останалите. Доти си спомня как след развода през 1936 Гейб много им е липсвал и за срещи с него децата са отивали до бензиностанцията на Ред Уилиамс (Red Williams) в Пасифик Гроув и там Стайнбек, който често е придружавал Гейб, им давал пари за кино. Независимо от запоите, Гейб се е стараел да се грижи за семейството си, даже и след развода си, а е можел да припечелва само защото е бил великолепен механик.
Загива при пожар в къщата където е бил под наем. Опитал се да събуди най-напред съседката си на горния етаж, Ефи Реес (Effie Reece), след което започва да събира нещо от багажа си, но загубва съзнание, обгаря сериозно и умира от раните си в болницата в Салинас през 1954, петдесет годишен.
Спомените не умират лесно, особено ако са оставили белези по младата ти и нечувствителна кожа. И досега, когато трябва да запаля някой стар двигател, Гей, малкият бог-механик, идва на помощ. Виждам как проверява клемите на делкото, почиства ги, наглася чукчето и наковалнята, отваря карбуратора за да види дали тече бензин през него, развърта свещите, изстъргва нагара, капва малко бензин в цилиндрите, натиска стартера, след което моторчето послушно поема в уверените му ръце. Легендата твърди, че капризно спрял мотор започвал да работи ако Гей само приближавал до него. Така ми каза Майкъл Хемп, а той знае какво говори и какво са говорили хората след повече от хиляда интервюта зад гърба му. Трикът със свещите и капването на бензин в цилиндрите съм пробвал многократно в болезнената ми практика с двадесетината стари коли минали през ръцете ми, начиная с първата през 70-те, в България - 25 годишен микробус DKW с имплантирани мотор и скоростна кутия от Вартбург. Само миналата година се наложи спешно да викам духа на Гей след като синът ми се предаде при половинчасов опит да запали нов малък мотор на ръчна косачка за трева като за почивки неколкократно разучаваше упътването. Беше ми подарил машинката за рождения ми ден и много се изненада, че аз се отказах да направя какъвто и да е опит да я запаля. Причината е, че малките моторчета, даже и новите, са по-капризни и от холивудски звезди даже в ръцете на хора препатили. Докато синът ми разтриваше пренапрегнатите сухожилия на дясната си ръка от дърпането на механичния стартер, младата публика с недоверие изслуша цитат от «Улица Консервна», придружен от развиването на свещ и капване на бензин в цилиндъра, и после избухна в аплодисменти след като моторчето изпусна облак миризлив пушек и после послушно запърка.
2.
Беше 1995. Колата ми летеше на юг по шосе номер 1 в посока Монтърей, към «Cannery Row» и лабораторията на Док, точно пет десетилетия след излизането на книгата «Улица Консервна». Ето го и града. Излизам от шосе номер едно на Del Monte avenue, вливам се в Lighthouse avenue, после завивам надясно по Hoffman и след една пресечка съм там. В ушите ми, кой знае защо, тихо звучи гласът на Остап Бендер: «Сбылась мечта идиота!» Паркирам и тръгвам бавно по Улицата. Напред и вдясно трябва да е «Pacific Biological Laboratory» или «Западната биологична», според българския превод на книгата. Малко косо и насреща трябва да е магазинчето за всичко на Ли Чун (реално, Wing Chong market). До него трябва да е кафенето със съмнителна репутация «Ла Ида» (сега ресторант-кабаре « Kalisa»), конкуренцията на вече изчезналия бротел «Lone Star» на гранд мадам Flora Woods («Мечешко знаме» на Дора Флууд в романа за Улицата; Флора, преименувана от някакво пиянде на Фауна, в продължението, «Благодатният четвъртък»). Спирам пред малка сграда с излиняла черносиво-кафеникава дъсчена облицовка. Десетина дървени стъпала водят до вратата на единствен етаж с пет единични прозореца в редица. Номер 800 - лабораторията на Док. Не вярвам на очите си! Плътно затворено, без признаци на живот! По-късно Алисия ми каза, че се владее от частен мъжки клуб! Пресичам изумен косо улицата, както това е правил Док преди 50 години, и влизам в бакалията на Ли Чун. Това трябва да е, под номер 835. Вътре, в многоъгловото широко помещение, са разположени няколко съвсем различни щанда, зад един от които седи артистично облечена авторитетна дама, доста по-възрастна тогава от мене, без следи от годините в пищната дълга коса.
- Какво става? - обръщам се към нея без церемонии. - Защо е заключена лабораторията на Док?
Тя ме изглежда учудено и доста продължително.
- Да няма ремонт? - питам.
- Не! - казва. - Това е нормалното й състояние.
- Това нещо като шега ли е или какво? - казвам. - И какво е станало с магазинчето на Ли Чун? Това тук какво е? - посочвам наоколо. И тук! Какви са тези тантели, ципове, копчета и ластици? Такива боклуци няма в книгата!
- Вие кой сте? И откъде идвате? - попита ме с насмешка дамата. Всъщност доста развеселена.
- Няма значение! - казвам. - Аз съм Алекс. А вие, коя сте? Управителка? Тук трябва да бъде музей, а не магазин, разделен на хиляда магазинчета!
- Ами аз съм Алисия.
- Вижте какво, Алисия - казвам, - това е абсолютно безобразие! Не мога да повярвам какво сте направили от Улица Консервна! На всичко отгоре навсякъде мирише на пица! Вие чували ли сте за Стайнбек? Или за Ед Рикетс?
- Представете си, да! Даже лично ги познавах. И Стайнбек и Док. Още дванадесет годишна, когато пристигнах в Монтерей. Работила съм и в консервените фабрики. Тогава всички работеха там.
- Алисия! Идвам чак от България. Знаете ли къде е България? А, бе, няма значение! Ако Улица Консервна беше в България, тука всичко, цялата улица щеше да бъде музей! Жив музей!
- Вие изглеждате малко разстроен - усмихнато се опитва да ме успокои дамата.
- Няма значение! - казвам. - Не съм разстроен! Аз не се разстройвам лесно - направо се ядосвам, а понякога, като сега, направо побеснявам. И къде е «Мечешко знаме»? Да имах пари, щях да купя цялата улица и щях да построя всичко обратно! И ж.п. линията също. Без малко да добавя «и да наема обратно момичетата и Фауна».
- И момичетата на Фауна! - не издържах.
Горният диалог, разбира се, е напълно фиктивен. Разпитвах много вежливо и внимателно дамата, с такива подробности, че тя веднага ми заяви, че рядко е срещала толкова осведомени туристи. Вътре, обаче, ми кипеше и горният диалог е всъщност наистина много фиктивен, силно цензурирана версия на този, който си вървеше скрито в главата ми.
С Алисия Харби Де Нуун в бившата бакалия на Ли Чун (Wing Chong Market) - 1995.
Алисия ни разказа, на мен и жена ми, как се заселва в задната част на бакалията на Ли Чун, а в предната отваря щанд с антики, наричани от нея елегантни боклуци: стара стъклария, бижута, единични страници от партитури (sheet music), китайски книжни абажури, кимона, всевъзможни джунджурии. В една от стаите зад магазичето прави мини музей от предмети, снимки и постери, посветен на Джон Стайнбек - място за събиране на «хора на Стайнбек» (Steinbeck people) от цял свят. Спомня си: «Джон беше рязък, циничен, саркастичен… но под тази маска, о-оо, той беше прекрасен». Направихме си снимки с нея и в нейния «музей» на Стайнбек, после тя ни подари оригинални етикети за консерви: от сардини «Portola», «Captain Silver» и «Getzbest», от калмари и сепия (squid) - «Don Palma» и «Best Ever».
Когато през 2002 година пристигнах за втори път в Монтърей, нея вече я нямаше.
През март 2009, ровейки се из Интернет за нещо ново около Улица Консервна, се натъкнах на статия от Mary S. Taylor в Monterey Peninsula Herald от 22.VII. 2000 с биографични данни за още една фамозна фигура на Улицата, преселила се в небитието - Алисия Харби Де Нуун (Alicia Harby De Noon), императрицата на бакалията на Ли Чун, родена на 7 януари 1933 в Спрингфилд, Мисури. Семейството й пристига в Монтерей, според думите й, «най-бруталното място между Сан Франциско и Лос Анжелис», когато е 12-13 годишна и, както почти всеки, започва в консервените фабрики с възможно най-мократа и мръсна работа - почистване и разфасоване на прясната риба. Тогава се запознава с Ед Рикетс и Джон Стайнбек. Родителите й, Рей и Катлеен Де Нуун, са били фолк музиканти, чиито записи могат да бъдат намерени в библиотеката на Конгреса. Брат й Джеймс «Големият Джим» Де Нуун, цигулар, национален шампион, е имал популярен суинг оркестър и радио шоу в Салинас. Алисия и двете й сестри, Бети и Нел, формират радио трио като Алисия изпълнява и фолк песни в локални кафенета. Омъжва се за Торнтон Харби и заминава за малко за Ню Орлеанс, където успява да се наложи като кралицата на карнавала Марди Грас през 1963. По-късно се преселва в Холивуд, където се подвизава като фолк и джаз певица. По това време се запалва по антични бижута. Нищо чудно комбинацията от икономически фактори и носталгия по младите години да е причината, която я кара да се завърне в Монтърей и да отвори щанд за антики в бившата бакалия на Ли Чун.
Една от антиките е и нейният зелен 1955 Форд Феърлейн (Ford Fairlane)(2), страдащ от неизлечими болести и с периодично сплескана гума, който се присъединява към двуцветния оранжево-бял Кадилак-линейка на тогавашната и сегашна Кралица на Улицата, Калиса Муур, ръждясващ с пробита гарнитура и незнаен брой по-дребни повреди, паркиран зад кабаре-ресторант «Ла Ида» с набиващ се в очите надпис «Забавлението е на вечеря у Калиса». Има слухове, че двете антични превозни средства са били овеществените духове на Форд модел Т или Форд Модел А, които нерядко са ръждясвали зад бакалията на Ли Чун, преминали в негово владение за неплатени сметки. Сериозни проблеми за двете дами и, съответно, за кметството, възникват при поставянето на паркометри с часови ограничения на Улицата едновременно с абсолютна забрана за паркиране зад къщите поради новата пешеходна и велосипедна зона, установена на мястото на преместената ж.п. линия. В резултат на няколко конфликта, придружени от високопарни и яростни лекции от страна на Алисия, служителите на кметството започват да отбягват да се появяват на Улицата. Възможно проливане на кръв е било предотвратено само с издаването на специални разрешения за паркиране.
Четях горното и си мислех, че може би дамата, която ми даде етикетите за рибни консерви, да е била Алисия Харби Де Нуун. Продължих да търся нещо за нея и попаднах на снимка, публикувана от Майкъл Хемп по случай смъртта й. Започнах да ровя из куповете неподредени мои фотографии и най-накрая намерих каквото търся - две снимки, моята и на жена ми, с предполагаемата Харби Де Нуун. Алисия ли е това или не? Това беше важно съмнение и трябваше да се намери някакво решение. Най-простото беше да се пратят снимките на експерт, т.е. на Майкъл Хемп, президентът на Cannery Row Foundation, единственият такъв с обявен адрес. Реших да му представя нещата по-сериозни, отколкото са и седнах да пиша писмо с кратка информация за планирана стара и единствена «морска» история, която съм обещал да напиша и за която събирам материал с оглед да я осъвременя. На половин страничка събрах резюме за т.н. «Източна Биофизична», за измислената, а за нас реална, връзка със «Западната Биологична», за Улица Консервна на Стайнбек, за етикетите от рибни консервни, за Алисия. Писмото завърших с въпроса дали има нещо против да идентифицира Харби Де Нуун на снимка, която бих искал да му пратя. Отговорът пристигна светкавично и се оказа, че няма нужда да пращам снимка:
Wednesday, March 04, 2009 1:45 AM
Драги Алекс, също така «Мак»,
Вие наистина сте срещнали Алисия Харби Де Нуун, императрицата на Wing Chong Market. Ще бъде чудесно да видя вашите материали и да ги публикувам на моите Интернет страници. Вие наистина сте били докоснати от магията на мястото, наречено Улица Консервна и, благодарение на гения на Джон Стайнбек, този свят е общ за нас.
Бих искал да попитам, по време на вашия контакт с Алисия, дали сте имали време да се отбиете в съседния ресторант, на Калиса? Тя е латвийка, все още не е американска гражданка, но е наистина «Кралицата на Улица Консервна» с почти 50 години бизнес в La Ida Caf?, описано в Улица Консервна на Стайнбек.
…
Очаквам вашия отговор и се надявам, че мислите и чувствата ви за Улица Консервна са винаги топли и въодушевяващи.
Michael K. Hemp
The History Company
С това писмо започна нещо като домино ефект. Моят зет, Тони Ди Карло, сканира старите снимки от таляна, след което ги изпратих на Майкъл с около две страници придружителен текст: «The stories are always better» (http://www.canneryrow.org/. Споменах също, че моето отдавна планирано пътуване до Лос Анжелис, да погостувам на моя стар приятел от ученическите години Андре Яавруян, би могло да се разшири и да обхване Монтърей като се надявам, че ще мога да убедя българския Док да тръгне с нас. В готовността на Андре и нашия Док не се и съмнявах. Андре, заразен от Стайнбек, беше ходил няколко пъти до Монтърей, започвайки от 1970, точно когато ние префасонирахме таляна в «Източна Биофизична». За «Док» Дечев, по американските мащаби едва ли не съсед на Андре, не можеше да има и съмнение при условие, че няма нещо по-сериозно от някое пролетно грипче. Отговорът не закъсня:
Saturday, March 21, 2009 12:07 PM
Драги Алекс,
Аз съм така доволен, че от нашия контакт се получи резултат, какъвто се надявах, че ще излезе. Всичко, което аз исках, беше да споделите вашите дълбоки чувства - каквито «Скрап» Лунди и аз разделяме с вас - с останалите. Резултатът е абсолютно обаятелен.
Описанието, освен необходимата замяна на Lee Chong Market с Wing Chong Market (правилното име), перфектно предава състоянието и съдбата на Улица Консервна. И специално лоялността към Док, Мак и момчетата, която ние, Истинските Привърженици, споделяме.
Добре изработено, Алекс (и Тони). Вие създадохте едно малко скъпоценно камъче, което, да се надяваме, ще намери постоянно място в историята на Улицата.
…
Моите най-горещи поздравления за чудесния международен материал за Улица Консервна.
Колко дълго ще останете тук през април? Мисля си за начин да ви представя докато ти и Док сте тука.
Майкъл
Плюс още два на малки интервала:
Saturday, March 21, 2009 12:42 PM
Алекс,
…
Аз водя авторско Интернет шоу от www.livenetworks.tv всеки месец и мисля, че мога да уредя специално предаване «Улица Консервна с Калиса, The Queen of Cannery Row» докато ти и Док сте тук. И Тони трябва да дойде. Трябва да се срещнете с Калиса Муур, ако вече не сте успели. Можете да я видите на моето авторско шоу (всеки последен вторник всеки месец).
…
Майкъл
Saturday, March 21, 2009 4:40 PM
Алекс,
Току що получих отговор от Франк Райт (Frank Wright), един от моите най-близки приятели и един от основателите на мъжкия клуб, който стопанисва лабораторията на Ед от началото на 1950-те години. Той е един от само двамата лабораторни членове, които лично са познавали Ед Рикетс. Вие ще имате голямото удоволствие да се срещнете с него, още повече, че той ще бъде много щастлив да отвори лабораторията за нас по време на вашата визита. Аз се надявам да го убедя да се присъедини към на нас във Wave Street Studios за предаване от livenetworks.tv. …
Майкъл
3.
След тази бърза серия от имейли и поради доста продължителната и неочаквана за нас амплитуда на емоционална реакция от страна на Майкъл (и на Калиса по време на предаването преди нашето) не ни оставаше нищо друго освен да бъдем много точни с пътуването: срещата бе фиксирана за 12 часа на обяд, петък, 17 април, пред Западната Биологична, на Улица Консервна No. 800. Планът ми беше доста прост: пристигам в Лос Ангелес в сряда вечерта, в четвъртък преди обяд потегляме с колата на Андре плюс «Док» Дечев и Виолета Дечева с цел да бъдем вечерта в Салинас, родното място на Стайнбек. Там преспиваме и в петък, след около половин час каране, би трябвало да бъдем без проблеми в Монтърей някъде между 10 и 11 часа.
«Док» Дечев и Андре Явруян пред къщата-музей на Джон Стайнбек в Салинас, приютила и ресторант по чисто финансови причини.
Така и стана. Пристигнахме и спряхме колата на платен паркинг в началото а Улицата. Дежурният мексиканец прояви специфично чувство за хумор и на въпроса ни «Само 10 долара ли струва паркирането?» веднага ни предложи да си изберем друга цена, вдигайки два картона с цифрите 15 и 20. Паркирахме щастливи, което се оказа оправдано, защото само следобед вече беше $15, а на другия ден - $20. Улица Консервна! Туристическа Мека с годишни приходи от около един милиард долара, започващи с паркирането, създадена чрез бизнесменско-екологична симбиоза на модерни удобства и най-доброто от колоритното минало.
Тръгнахме бавно на запад към нашата крайна цел, проправяйки си път сред доста плътна тълпа туристи. Опитът ми да установя някакви съществени промени в сравнение с 1995 и 2002 не излезе успешен, но се надявах Майкъл да опресни паметта ми. Огледахме се за областния безплатен многотиражен седмичник Monterey County Weekly, в който би трябвало вече да има статия за нас: «Док от Източния Блок. Новела от Стайнбек привлича учени от другата страна на света». Намерихме вестника и статията без проблеми, на страницата веднага след съдържанието. И това беше работа на Майкъл - да се пише в пресата навреме, преди предаването от Wave Street Studios. Преди около седмица той ми беше съобщил, че Уолтър Райс (Walter Ryce), журналист от седмичника и негов приятел, иска да се свърже с мене за, както се оказа, доста дълго интервю по телефона. В статията имаше неточности, които не ме изненадаха особено - повод да си припомня за пореден път предупреждението на академик Стефан Христов: «Колкото и прецизно да готвите лекцията си, Гочев, винаги половината от аудиторията ще ви разбере неправилно». Бях предложил услужливо на Райс да прегледам текста единствено за фактологични и терминологични неточности, но ми бе отговорено, че това е в разрез с тяхната практика. Може да се изпрати само след публикуването й.
Движехме се по левия тротоар и наближихме последната сграда преди Празното място, високо сиво бетонно здание, издигнато през 1940-те от компанията Monterey Fish Products на мястото на борделото Lone Star Cafе, собственост на Флора Уудс (Flora Woods), затворено съгласно заповедта на Министъра на правосъдието на Калифорния Ърл Уорън (Attorney general Earl Warren) от 2 юни 1941, обявяваща всички публични домове в Калифорния извън закона.(3) Ед Рикетс пише на Спарки Енеа (Sparky Enea) през 1942: «Може би си чул за тъжната съдба на «Самотната Звезда». Всичко беше изнесено, включително, разбира се, леглата - и, човече, да знаеш само колко легла!»(4). Флора продава сградата на 27 август 1942 на Виктор и Вирджиния Феранте (Victor and Virginia Ferrante), които моментално я прехвърлят на Monterey Fish Products.
Флора, родена Джулия Силва (Julia Silva) на 9 април 1876 в Кармел Вали (Carmel Valley), Калифорния, сменя по-късно името си на Флора (съкратено от Флоринда, това на майка й). Оформя се достолепна дама, около метър и осемдесет и с тегло доста над 90 кг. Цветът на косата й, в зависимост от очевидеца, е бил между оранжев и червен. Стайнбек казва на сина си Том, че Флора е носела перука. Омъжва се на 31 май 1895 за Чарлз Уудс, каубой на почит в Монтърей. Нищо не се знае за единствения им син. Уудс се самоубива на 20 ноември 1896, няколко месеца след развода им, иницииран от Флора поради прекаленото му пиене и физическото й малтретиране.
Информацията за нея и за двете й дъщери от неизвестни връзки става доста оскъдна след смъртта на Уудс, но се знае, че отварят малък мексикански ресторант (tamale parlor), за който има съмнения, според полицая Джими Родригес, че е бил параван за един от нейните първи публични домове. Спарки Енеа, дългогодишен резидент на Монтърей и близък на Док, свидетелства, че през 1918 Флора е имала бордело в голяма зелена къща на улица Декатур (Decatur Street), откъдето е била изселена през 1923. Премества се заедно с дамите си в Lone Star Cafе, но не е ясно кога го отваря за бизнес. Във всеки случай, през 1926 се е водила на адрес 735 Ocean View Avenue (името на Улица Консервна преди 1950) с бизнес «Мебелирани стаи, мисис Флора Уудс» («Mrs. Flora Woods, furnished rooms»).
Новото бордело се отваря на 799 Ocean View Avenue в сградата на бивш китайски ресторант «Lone Star Cafе» след основен ремонт, който включва построяването на втори етаж. Флора се регистрира като собственичка на 7 март 1928. Архивите на Монтерей показват, че е купувала и продавала много други имоти, срещу които редовно е теглила заеми от порядъка на $5,000-7,000. През 1951 Стайнбек описва Флора в есето «За Ед Рикетс» като жена с голямо сърце и стриктно спазваща законите, но с едно изключение - нарушаваща постоянно мъглявите закони против проституцията. Полицията, обаче, не е обръщала особено внимание и тя се е чувствала в правата си като даже е правела малки подаръци наляво и надясно в допълнение към изключителната си благотворителна дейност. Купувала е дрехи и играчки за бедни семейства, особено около Коледа и Денят на Благодарността и е наемала такси да ги разнася по списък (спомени на Спарки Енеа). Едно от момичетата й си припомня как е направило от нейно име огромна поръчка в бакалията на Ли Чун за празнични подаръци придружена от заплахата на Флора, че ще убие собственоръчно мистер Ли ако се разбере кой е платил сметката.
Благодарение на мениджърските способности на гранд мадам, много скоро «Lone Star Cafе» завоюва името на най-доброто заведение от бранша: добре обзаведено и декорирано, чисто, справедлив ценоразпис, абсолютна нетолерантност към неприятности от какъвто и да е сорт (оценка на полицая Джими Родригес). Заведението е имало джукбокс, малък салон за танци, обзаведен с канапета за да служи и като приемна, ограничена с бар, в единия край на който е имало висок стол за Флора в най-командна позиция. Заведението е имало заден вход за по-дискретни клиенти. Цената на услугите през 1930-те е била 2 долара.
Ед Рикетс и Стайнбек са били много близки приятели на Флора, заедно или поотделно са били чести посетители на заведението, разговаряли са на чаша бира с момичетата, но контактите им с тях се простирали само до тук (свидетелство на «Мари», едно от момичетата на Флора през 30-те).
Флора не се е отличавала с добро здраве и умира от сърдечен удар на 1 август 1948 година, на 72 години. Независимо от професията, преобладаващото мнение за нея е било най-добре изразено от Ед Рикетс:
«Тя е жена един път! Бих искал добрите хора да са толкова добри!» (She is one hell of a woman. I wish good people could be so good).
4.
“Ли Чун стоеше зад тютюневия тезгях, потънал в тиха и безкрайна китайска скръб; хубавите му кафяви очи гледаха някъде навътре. Разбираше, че с нищо не би могъл да помогне, но съжаляваше, че не е предвидил какво ще се случи, та поне да се опита да помогне. У него като част от добротата му дълбоко бе залегнало разбирането, че правото на човека да сложи край на живота си е неотменимо, но понякога някой приятел можеше да направи това излишно.» («Улица Консервна», Глава Първа).
Продължаваме напред, в ляво, на бившето Празно място, сега има пейки и стълби към Wave Street, по която някога е минавала ж.п. линията. Следва бакалията на Ли Чун. Сега помещенията на долния етаж са заети от щандове на няколко собственици, отрупани с всевъзможни дреболии, които имат една и съща универсална характеристика - спокойно може да се мине и без тях. Веднъж Андре, в Лос Анжелис, ме беше завел в голям магазин за луксозни дреболии, включително и луксозна железария. Многобройните посетители замислено разглеждаха стоките в уютна тишина. Изведнъж възбудена дама се провикна: «Джон, ела погледни тук едно нещо!». В отговор, от другия край на магазина, прокънтя дълбок бас: «Скъпа, каквото и да е, нямаме нужда от него!» Дружен смях на клиенти и продавачи разведри напрегнатата атмосферата, в която всеки се стараеше да намери някакво основание да си купи нещо. Та, ставаше въпрос за промените, настъпили с бакалията на Ли Чунг, където в една единствена стая всеки е можел да намери «всичко необходимо за да живее и да бъде щастлив: дрехи, храна, прясна и в консерви, алкохол, тютюн, въдичарски принадлежности, машинарии, лодки, корди, капачки, свински пържоли…»
Прототипи за героя на Стайнбек Ли Чун са били Уон Йи (Won Yee) и в по-малка степен синът му Джак Йи (Jack Yee)(5). Бащата пристига от Китай в Сан Франциско през 1900. Премества се в Монтърей през 1918, заедно с новопристигналото си семейство, наемайки маркета Wing Chong. Вземат го под фиксиран наем за 25 години, 90 долара на година, защото китайски емигранти са нямали право да купуват недвижими имоти. Претенциозното име Wing Chong (Божествено Успешен) се оказва доста реално, което е отразено със съответния апломб и от Стайнбек.
Освен оживената търговия в бакалията, където имало и малък ресторант, Уон Йи се занимава с покупко-продажба на недвижими имоти и с износ на сушена сепия за Хонг Конг. Само за пример, експортните операции през 1932 му донасят между $50,000 и $80,000 за около 10,000 тона сушена сепия - много съществена сума, особено за времето на Голямата Депресия.
Семейството на Уон Йи и всички намиращи се там роднини живеят в сградата на бакалията, заемайки половината от втория етаж, към улицата. Другата половина се дава по наем на работници от консервените фабрики, чийто брой при едно официално преброяване е установен на тринадесет. Работниците са предпочитали да купуват почти всичко от Йи поради отпускани кредити за храна за цялото семейство «до следващата заплата», независимо че на стара снимка може да се види на най-лично място надпис «NO CREDIT».
След смъртта на Уон през 1934 бизнесът се поема от сина му Джак до затварянето на бакалията през 1950-те години, когато сардините изчезват и всички консервни фабрики опустяват. След смъртта на Ед Рикетс през 1948, семейство Йи става собственик на лабораторията му.
Следващата двуетажна сграда е бившият публичен дом La Ida Cafе дегизиран като ресторант - разпространена практика по това време. Заведението отваря врати в началото на 30-те години с менажер Едит Лучиани от Сан Франциско (Edith Luciani или Wide Ida - Голямата Ида, от «Благодатният Четвъртък»), доста внушителна дама (над 130 кг), без особени церемонии в контактите, с помощник Джими, взаимоотношенията й с когото си остават пълна мистерия, тъй като нейното обкръжение не е проявявало особен интерес към детайли, различаващи съпруг от интимен приятел. Ресторантът, барът и кухнята са били разположени на първия етаж, а борделото, пет малки стаи плюс баня - на втория.(6) La Ida приключва с бизнеса през 1941, заедно с Lone Star, поставени извън закона в Калифорния.
Запустялата Улица Консервна след пресъхването на сребърната сардинена река през 1950-те години. Вдясно, на преден план се вижда бакалията на Ли Чун (Wing Chong Market) с надписи “LIQUORS” и “CAFЕ”.
В началото на 50-те години сребърната сардинена река пресъхва окончателно, фабриките фалират и кварталът опустява. Няколко предприемчиви бизнесмени с авантюристични наклонности решават да инвестират в старата слава на Улицата. През януари 1958 Оушън Вю Авеню е преименувано в Улица Консервна (Cannery Row) в чест на Стайнбек и нейните фамозни обитатели начело с Ед Рикетс. Един от двата първи ресторанта, “Kalisa’s La Ida cafе and cabaret”, се отваря от Калиса Муур в сградата на Ла Ида на 5 юли 1958. Калиса се хвърля всеотдайно в борбата за запазване живи спомените за делото и личността на Джон Стайнбек, за Улицата и нейните герои, което й спечелва заслужено званието «The Queen of Cannery Row”(7).
Родена през 1926 в Латвия, след втората световна война тя се преселва заедно със семейството си в Германия, където се омъжва за американски войник. По това време е работела като секретарка, което й помага да «организира» преместването на съпруга си в района на Монтърей. Географски изборът е направен на базата на пощенска картичка от Пасифик Гроув, показана й от двама резиденти на Сан Франциско заедно с рекламата, че целият полуостров Монтърей е едно «божествено акърче» («God’s little acre»). Второ, оказва се, че в прекомандировъчните документи на мъжа й не е посочен населеният пункт в САЩ, опущение, което не е проблем да се коригира, ако имате под ръка пишеща машина и ако знаете, че може да се напише “Fort Ord”, намиращ се в района на Монтърей.
Вече в САЩ, през 1955, младото семейство е трябвало да живее със $156 на месец и Калиса е принудена да започне като готвач в монтърейски ресторант, скоропостижно затворен поради липса на лиценз. Търсейки друга работа, Калиса вижда обява, че La Ida Cafe се дава под наем и така започва дългата петдесетгодишна история на La Ida Cafe «Kalisa’s».
През следващите 50 години, докато Улица Консервна се преобразява от индустриален квартал в туристическа мека, Калиса е сервирала храна и е забавлявала както хора, останали временно без късмет, така и такива на високия полет, между които много актьори и писатели (и от двете групи), независимо че кафе-ресторантът с кабаре е едва ли не перманентно на ръба на банкрута, преживявайки в добавък и две атаки от данъчното управление с предупреждение за затваряне.
Мистер Балестери (Balestreri), който владее 80% от сегашната Улица Консервна й отдава дължимото като личност: «Аз не мисля, че умът на Калиса изобщо заспива напълно. Тя си има определен начин да опростява и най-комплицирания случай.» Той я среща през ученическите си години, когато още няма и помен от Лас Вегас. Избягвайки със смях да бъде по-специфичен, добавя, че «каквото е ставало у «Калиса», си е останало у «Калиса». Във всеки случай, той не се страхува, че Улица Консервна може да загуби характера си или историята си докато «Калиса» съществува. И добавя, че един ден до бронзовите плаки на Ед Рикетс, Джон Стайнбек и Флора Уудс сигурно ще видим и бюст на Калиса Муур.
Всичко по-горе за Калиса научих от «Monterey County Herald» от 27 февруари 2007, който съобщаваше, че «Kalisa’s La Ida cafе» затваря врати същия ден, след като вечерта отпразнува рождения ден на Стайнбек. «Мястото, където винаги можеш да намериш някой знаещ и готов да говори за Стайнбек, по всяко време на деня и нощта», казва Майкъл Хемп.
На 17 април 2009 неизвестни азиатци продаваха на долния етаж на бившия «Ла Ида» пица, сандвичи и сладолед. След малко размишления поръчах розов сладолед за мене, за нашия Док и за Виолета. Като ще е падение - да е пълно! Вечерта Калиса ми каза, че с горния етаж (Горният Етаж!), е било абсолютно свършено. Не питах за подробности, не ми бяха нужни. Образът как Стайнбек отпива от най-доброто червено вино, сервирано лично от Кралицата, на втория етаж, сред портретите на непрежалимия за него Ед Рикетс, нейния и неговия собствен, без съмнение носталгично пренесен в Големите години на Улицата, е вече само в спомените на малкото останали живи и по забравените страници на стари вестници.
5.
Беше дванадесет без пет. Андре пристигна, беше ходил да вземе нещо от колата, станахме, пресякохме по диагонал Улицата и се спряхме пред Западната Биологична. Нагласихме се с нашия Док на стъпалата и Виолета се приготви да направи стандартната снимка, за мене трета поред, през седем години. Неочаквано вратата, винаги затворената врата, се отвори рязко и Майкъл Хемп и Франк Райт се появиха на площадката. Здрависахме се най-сърдечно и после ни поканиха вътре. Бях виждал снимки на лабораторията в книгите на Майкъл и «Скрап» Лунди, двете най-реномирани документални книги за Улицата, и знаех, че има промени: сградата е отдавна частен мъжки клуб. Жени не се приемат за членове, но могат да посещават събиранията веднъж месечно.
Лабораторията на Ед Рикетс, станала достъпна за нас благодарение на Франк Райт (между Андре и Майкъл Хемп, точно пред вратата).
След нелепата смърт на Док през 1948 сградата става собственост на семейство Йи. В началото на 50-те местен учител по английски и естествени науки, Харлан Уоткинс (Harlan Watkins), наема сградата срещу $40 на месец с идеята да води ученици по литература и биология в лабораторията, поставена от Стайнбек и Ед Рикетс на световната карта на литературата и на екологията.(8) По-късно Харлан кани група приятели на постоянни сбирки, всяка сряда вечер, да слушат джазова музика и да дискутират световна политика, философия, изкуство, наука и, разбира се, джаз. Приемането на нови членове е било трудно, а напускането е било окончателно. Групата дава благословията си за организиране на първия Монтърей Джаз Фестивал по идея на Джими Лайонс (Jimmy Lyons). Идеята се оказва с последствия - джаз фестивалът става най-продължително съществуващият в света.
През 1956 Ед Хейвър (Ed Haver) и група от 15 мъже купуват сградата, а през 1993 я продават на кметството на Монтърей за $170,000 за да бъде сигурно, че лабораторията ще остане обществено притежание. Разбира се, след като и последният член на клуба се пресели във вечните ловни полета. Нашият гостоприемен домакин, Франк Райт, един от двамата оригинални членове на клуба, е бил служил в армията с Ед Рикетс по време на Втората световна война на база в Монтърей. През 1983 бордът на Фондацията «Улица Консервна» (The Cannery Row Foundation) провежда първото си заседание в лабораторията. Фондацията е създадена с цел да опазва и популяризира литературното и екологично наследство, оставено от Стайнбек и Рикетс, а също така историята на Улицата от времето на голямата «сребърна вълна», превърнала Монтърей в световна столица на сардините (The sardine capital of the world). Лабораторията се отваря за публика два пъти в годината: на рождения ден на Стайнбек и в началото на август, когато става годишният фестивал в негова чест, организиран от Националния център «Стайнбек». Фондацията спонсорира и болшинството от активностите, свързани с историята на Улицата.
Франк ни наля по чаша вино (после по още една) докато разказваше за съвместната служба по време на Втората световна война с Ед Рикетс, който е провеждал приемни лабораторни тестове на новобранците. Бил е толкова съвестен, че е открил рядък случай на проказа, посрещнат отначало с неверие от всички и особено от началниците. После слушахме запис на разказа «Змията», четен от Стайнбек, елементи от който се повтарят в «Благодатният четвъртък». Разбира се, направихме си снимки. От оригиналната вътрешна обстановка няма нищо запазено, но има детайлен макет от Бил Джонк (Bill Johnk), който чака своя час да се преобрази в реалните си мащаби. Има и достатъчно фотографии от колекцията на Пат Хатауей (Pat Hathaway), доста от които се появяват в книгата на Майкъл Хемп, особено подобрени в последното, трето издание, подарено ни от автора.
Майкъл Хемп, президент на фондацията «Улица Консервна», в кухнята на лабораторията, където истинският Док, слушайки симфонична музика, е миел съдове, чинии и прибори след катастрофалните партита в негова чест, описани в романа на Стайнбек.
Групата с Калиса Муур, червенокосата кралица на Улица Консервна, водеща предаване за Live Networks TV заедно с Майкъл Хемп, в залата на Wave Street Studios. До Калиса са застарелият с почти 40 години «Мак» и Виолета Дечева, почти закрила «Док» Дечев, а Андре Явруян е най-вляво. Запис на телевизионното интервю http://vimeo.com/7314253
Калиса хареса неимоверно домашните български ореховки, подарък от жена ми, поръча си още, решила да организира продажбата им в Монтърей, но ниe я уверихме, че изпратеното по пощата кашонче е стриктно за лична употреба на кралицата.
6.
“Ед Рикетс имаше място в сърцето си за всеки (”He had room in his heart for everyone” - Irene Longueira, neighbor).(9)
Eduard Flanders Robb Ricketts е роден в Чикаго на 14 Май 1897. Баща му е бил счетоводител, работел е за брат си, съсобственик на галерия за изкуства. Майка му, продукт на бостънската горна-средна класа, съди стриктно всичко според съответните непоклатими стандарти. В резултат децата са изолирани от грубите улични игри, като не им остава нищо друго, освен да четат книги. В училище децата наричат Ед «тълковният речник» заради широката му обща култура, натрупана в изолация, включваща и много цитати от любимия му поет Уолт Уитман. Рикетс си припомня за почти шоковото влияние оказано върху него, още шест годишен, от справочник по зоология и книга за куриози на естествената история, дадени му от негов чичо - причина да загуби вкус към стандартните детски развлечения.
След завършване на средно училище, през 1914 е приет за студент в Illinois Normal University, но се задържа само година - постъпва в медицинската служба на армията (Army Medical Corps) по време на Първата световна война. През 1919-1922 посещава лекции по биология, философия, немски и испански в Чикагския университет (University of Chicago), но не се дипломира. По същото време изкарва задълбочена практика при своя професор по биология, Dr. W.C. Allee, в Морската станция в Пасифик Гроув, което разпалва интереса му към богатия морски растителен и животински свят в областта на Монтърей. Сключва брак с Ана (Нан) Мейкър (Anna (Nan) Maker) през август 1922 и след раждането на Ед Младши, на следващата година, се преместват в Пасифик Гроув. През същата година основава Pacific Biological Laboratories заедно с A. E. Galigher, негов състудент, с адрес 165 Fountain Avenue, Pacific Grove. Много скоро след това, обаче, Galigher се отказва и Ед става единствен собственик на бизнеса. През 1929 купува сграда на 740 Оушън Вю Авеню (Ocean View Avenue, в последствие 800 Cannery Row) и прехвърля бизнеса си там, а през 1932 се премества и да живее в лабораторията. Причината за раздялата с Нан (без развод) е несходство в характерите - тя обича домашния уют, а Ед - пътешествията и широки социални контакти. Лабораторията постепенно придобива едва ли не митичен статус в квартала поради слуховете за фантастични животински екземпляри, примесващи се с лични истории за помощта, оказвана от Рикетс в най-разнообразни случаи. Децата от улицата, с вечно обелени колене и лакти, редовно са чукали на вратата му за първа помощ и най-естествено му лепват името Док, което така и си остава прилепнало.
Ед Рикетс в приземния етаж на своята биологична лаборатория с приятеля си Ричи Лавджой (Richie Lovejoy), илюстратор на книгата на Ed «Between Pacific Tides”. Ед, всепризнат ментор на Стайнбек, е прототип на Док, главен герой на романа «Улица Консервна». Снимката е предоставена от Pat Hathaway (Photo Archivist, California and old Monterey; http://www.caviews.com).
Активните му занимания с морска биология довеждат до написването на монографията Between Pacific Tides (Stanford University Press) през 1939 година, която и до днес се счита за класическа в областта на морската екология, повлияла генерация от морски биолози с оригиналния си, първооткривателски подход. Петото издание на книгата, от 1992, в момента се предлага на Amazon.com.
Трябва да се добави, че екологията по това време е в началното си развитие и изследванията на Рикетс върху морски организми събирани по време на отливите са едни от първите в екологичен аспект. Оригиналният му подход може да се види най-добре, ако се направи сравнение с друга книга, «Наръчникът на Лайт» от С. Ф. Лайт (S. F. Light), технически трудна, особено за лаици, но основна за специалисти. От друга страна, книгата на Рикетс е разбираема за всеки с интерес към морската биология и екология, богата на наблюдения и коментари, имаща не само образователен характер, но съдържаща важна и оригинална информация за професионалисти. Книгата не е организирана около таксономна класификация, а съобразно естествената среда (хабитат). Например, различните видове раци не са описани заедно: раците, живеещи на скалистия бряг, в горния край на приливно-отливната зона (high in the intertidal zone), се разглеждат в отделна глава от раците, обитаващи пясъчни плажове, попадащи в ниската приливно-отливна зона (lower intertidal zone). По този начин Рикетс отдава предпочитание на една по-функционална класификация на системата от организми, вместо традиционната структурна, внасяйки елементи на динамика. Разбираемо, разработките на Рикетс, са били частично игнорирани от академичните среди, особено от привърженици на традиционния за времето си подход, което води и до трудности при приемането на книгата му за печат от Stanford University Press. Ръкописът е пратен само дни преди големия пожар в съседната консервена фабрика Дел Мар (Del Mar Canning Company) на 25 ноември 1936, който изпепелява и лабораторията, и всичко в нея, включително голямата библиотека и най-голямата съществуваща колекция от безгръбначни морски животни, а Док едва се спасява. Възстановяването на сградата е невъзможно с парите от застраховката и Рикетс се принуждава да продаде част от мястото и да се задоволи с дървена облицовка, която стои и до днес. Във всеки случай, е сигурно, че той много е харесвал разположението на стаите и е възстановил сградата точно по стария план.
Приносът му към количествената екология може да се види от изследванията му на риболова в залива на Монтърей и последствията за сардинената индустрия, чиято продукция катастрофално намалява от 250,000 тона на сезон през 1941-2 до 94 тона през 1947-8. През 1947, в статия в Monterey Peninsula Herald, той описва динамиката на риболова, екологията на сардините и дава отговор на наболелия въпрос къде са изчезнали сардините. Отговорът му е: «В консервените кутии». Разработките му в тази област са били основополагащи за приложението на екологията в рибната промишленост, но не са били публикувани като научна статия и са останали незабелязани.
Лабораторията на Док е място не само за активни интелектуални, но и за по-широки социални контакти. Домакинът, любител на бира Бюргермайстер и на женска компания, няма проблеми понякога да напуска развихрилото се поредно парти за да приготвя спешни биоекспонати в приземния етаж. Местният полицай на вечерно дежурство, Джими Родригес, свидетелства, че Док е бил тих, много приятен и добър човек, и че никога не го е виждал интоксикиран. Сред по-известните посетители могат да се изредят митологът Джоузеф Кемпбъл (Joseph Campbell), писателят Хенри Милър (Henry Miller) композиторът Джон Кейдж (John Cage), актьорите Брюс Арис (Bruce Ariss), Бърджес Мередит (Burgess Meredith; у нас познат като треньорът на Роки от едноименния филм), художникът Елвууд Грахам (Ellwood Graham), режисьорът Люис Майлстон (Lewis Milestone) и др.
Така, по времето когато на сцената се появява Джон Стайнбек, Рикетс е оформен интелектуалец с доста еклектични интереси, които му позволяват с лекота да пише и разговаря на най-различни теми. Той е любител на класическа музика, често озвучаваща и част от улицата, и на поезията, увлечения точно пресъздадени от Стайнбек в «Улица Консервна». Публикувал е три философски есета, които продължавал да ревизира в последствие, включвайки нови идеи след дискусии с Кемпбъл, Милър и др.: върху идеята за нетеологичното мислене (силно повлияно от даосизма за оставяне на нещата сами на себе си, на собственото им естествено развитие, елиминиращо концепции за описание на реалността с човека заемащ централно място, т.е. концепции изгодни за него); върху духовната морфология на поезията и относно философията на пробива във връзка с изкуствата.
Ед Рикетс е бил сериозен, но не академичен мислител, който в обикновения живот редовно е обсъждал проблеми на метафизиката, етиката и епистемологията, което, само по себе си, е вече голяма рядкост. За съжаление, той не успява да вземе диплома и докторат, което става причина постоянно да бъде в неизгодна позиция при публикуване на идеите си, както и да има сериозни академични контакти.
В Кармел (Carmel), през октомври 1930, у познати, Рикетс се запознава с Джон Стайнбек, който живее близо до лабораторията, но навътре от брега. Както обикновено, писателят, привършил някъде рано следобед дневната норма от 1000 думи, се отправя на заслужена разходка надолу към брега на океана с желанието за разговор с някого. След запознанството, започва да се отбива за малко до лабораторията, което постепенно се превръща в навик. На следващия етап започва да се застоява, да наблюдава работата на Ед и даже да се включва в събирането на морски животни по време на отливите. Съвсем естествено и удобно се оказва по-късно да носи дневната си норма написано за обсъждане. Стайнбек си припомня четенето, наблюденията, експериментите, безкрайните дискусии, без каквито и да са ограничения, като игра без структура и изисквания за «правилност», след които е било невъзможно да се определи кой какво е казал, какво е допринесъл в спекулациите и какво за крайния резултат - практически съвместен продукт.
Само след няколко месеца те са вече много близки приятели, като Док, пет години по-възрастен от Стайнбек, естествено заема позицията на ментор, което не е странно, имайки предвид комбинацията от висока интелигентност, оригинални научни занимания, склонност към приключения, домакин на компании с пиене и жени, способност да контактува свойски както с представители на академичния свят и изкуствата, така и с онеправданите на квартала. Стайнбек е имал известна представа за Улицата от разстояние, но само след като се сдружава с Рикетс получава възможност да види отвътре живота на бъдещите си прототипи: работници, бездомници, проститутки, мошеници и пияници, обитаващи пристанищни кръчми, барове, публични домове, бордеи и изоставени бойлери. Ед е бил едновременно свой човек за хората на улицата и големият човек на улицата: имал е бизнес, кола, перална машина, телефон и Енциклопедия Британика.
Интересно съвпадение е, че когато Стайнбек започва да пише «Към един незнаен бог» (To a God Unknown), основаваща се на психологията на Юнг, в съседната на лабораторията къща се заселва митологът Джоузеф Кемпбъл, останал съвсем без средства в Монтърей, разквартируван там по бедност вероятно от Армията на Спасението или от Червен Кръст. Кемпбъл си спомня как Стайнбек му е чел първата страница от ръкописа много скоро след пристигането му там. Тримата често беседват в лабораторията относно книги и идеи, пренебрегвайки стриктно политика и социология, което показва, че по-скоро е ставало въпрос за разтоварване от всекидневието. Кемпбъл си спомня добре за едно особено парти и счита, че е могло да бъде модел за финала на «Улица Консервна», но всъщност то е било скрито организирано от Рикетс и Стайнбек като първо алкохолно парти за Кемпбъл, използвайки лабораторен чист спирт. На сутринта се качват на колата на Док и отиват да гледат кънкьора, качен на платформа на висок стълб с рекламна цел от универсалния магазин на Холман, описан в романа за Улицата. Джоузеф Кемпбъл не само е повлиял на Рикетс, но и сам е спечелил от контакта с него, по време, за което Кемпбъл казва, че всичко в живота му е започвало да приема определена форма. Той придружава Рикетс в пътешествието му до Canadian Inner Passage през 1932 и даже е работил по новела с главен герой Ед, но не я завършва.
Стайнбек в началото на своята кариера показва тенденция към философстване и усложняване даже на сравнително прости идеи чрез обвързването им в мрежа от неразрешими противоречиви възможности. Рикетс, от своя страна, е имал способността с лекота да намира за на пръв поглед несвързани идеи една единствена, убедителна, конкретна и унифицираща гледна точка. Ето защо не е за учудване, че след неуспеха да намери издателство за първите си книги, Стайнбек дава на Рикетс копия от ръкописите си за мнение. Последният отбелязва стремежа на младия писател и приятел за високо литературно качество, но му казва направо, че написаното е доста дифузно и неопределено. И по-фундаментално, че добрият писател трябва да казва лъжи за да покаже истината, но че трябва да лъже само читателя, а не и себе си. Според Рикетс, Стайнбек е успял да излъже себе си със слабостта си към алегория и символизъм; особено ако алегориите са свързани повече с форма, отколкото със съдържание. Какъв е смисълът да се използуват символични характери, ако много повече може да се научи и почувствува чрез образи на реални хора? Алегориите често оставят впечатление за проповядване, а проповедници стават само хора, които не са сигурни в това, в което вярват, твърди Рикетс в унисон с даосизма. Проповядването, вадене на заключения за и вместо читателя, показва само едно - липса на вяра в това, което пишеш. Ето какво положително, в тази връзка, може да се вземе от науката: учените не проповядват своите истини, те оставят фактите и резултатите от техните изследвания да говорят вместо тях, незамърсени от разни манипулации. Добрият писател трябва да лъже читателя, но само за да спечели вниманието му. След като е постигнал това, той може да представи факти и доказателства чрез неманипулираните мисли и действия на героите си, които ще доведат читателя до състоянието да приеме неизбежната истина за човешкото и, следователно, и за самия себе си. Добрият писател трябва да бъде учен в областта на въображението.
А ето и малък резултат от горната лекция на Рикетс. Док от «Улица Консервна» е убеден, че хората предпочитат да бъдат лъгани:
«И понеже казваше истината, хората не го харесваха. Мръщеха се, клатеха глави, плескаха се по тила и се смееха, като си даваха вид, че смятат това за лъжа и са хванали лъжеца. …Така Док престана да казва истината. Разправяше, че се е хванал на бас и че се е зарекъл да спечели сто долара.»
Така, героят на Стайнбек не се двоуми да следва стриктно правилото: когато си поръчва шейк от бира и мляко, лъже барманката, че не прави това от чисто любопитство, а поради заболяване, за лекарство.
Джон Стайнбек по времето, когато е бил постоянен посетител на лабораторията на Ед Рикетс. Снимката е от колекцията на Pat Hathaway.
Имайки предвид горното, едва ли може да има съмнение в късмета на Стайнбек да срещне Ед Рикетс в началото на своя литературен път. Мнението на последния се оказва решаващо и по отношение на пробивната книга на писателя, «Тортила Флет», в последствие и за «Улица Консервна». По време на походите им по интересните места на Улицата двамата дискутират един от любимите и нерешени проблеми за Стайнбек: двуединството на животинските и интелектуални тенденции у човека. Жителите на Улицата са били предимно хора, чието съществуване се е запълвало почти изключително от стремежите за храна, пиене, покрив, секс и усилия за социален статус, последното главно с деструктивни последствия за прилагащия усилията. Писателят е бил убеден, че такива хора не стават за литературни модели. Рикетс защитава противоположната идея, че именно тези обеднели и полуграмотни хора са идеален модел за философските романи, които иска да пише Стайнбек. Нищо не е по-мъчително и по-трогателно от безнадеждния конфликт между усилията на онеправданите да се измъкнат от дъното и невъзможността за успех поради посредствените възможности на един ограничен разум. Напиши книга за тези хора и покажи на всеки читател колко е тънка границата между нашата животинска и човешка природа. Така учи менторът, а Стайнбек в своя роман за Улицата показва, че влиянието на Ед не е било без последствия:
«Нейните жители, както веднъж бе рекъл един, са «проститутки, сводници, комарджии и негодници», с което е искал да каже «всички». Но ако беше надникнал към улицата от друго ъгълче, той може би щеше да ги види като «светци, и ангели, благочестивци и мъченици», при което смисълът не би се изменил.»
Мнението на критиците и университетските литератори е, че Стайнбек не е успял да напише наистина сериозен роман, че е описвал тривиални субекти и ситуации или пък сериозни такива, но пресъздадени повърхностно, комбинирано с твърдението, че той прекалено акцентира «животинското» и «материалното». Последното някак си носи подтекста, че който подчертава животинската същност на човека, не може да бъде голям интелект. Да не говорим за проявената слабост и даже привързаност към умствено недоразвити или простодушни образи, което може да се тълкува като липса на изтънченост и интелектуална задълбоченост у самия автор. Горните съждения явно са направени при предположението, че авторът се е стремял, но се е оказал неспособен, да се присъедини към високоинтелектуалния академичен клуб на критиците. Доста факти, обаче, говорят за противното. Той не е проявявал никакво желание да кандидатства за член на такъв един клуб, публикувайки философски есета или критични статии, изнасяйки лекции в университетски аудитории. Нещо повече, той е полагал всички усилия да разсее и най-малкото съмнение за подобни аспирации. Бил е подозрително и антипатично настроен към професионалните интелектуалци, занимаващи се главно със самореклама с цел репутация за сметка на истина и чувства. Считал е, че те са разрушители на творческото начало и е виждал в техните облекло, реч, снобизъм и борба за положение квинтесенцията на всичко най-омразно за него в обществото. Виждал е ролята на писателя като човек на изкуството и е бил противник идеите да се обсъждат оголено и публично, дълбоко убеден, че трябва да се изразяват само с езика на изкуството. Личната му кореспонденция наистина показва много малко какво точно е мислил, към какво се е стремил и какво е имал предвид, избягвайки дискусии дори с най-близки приятели в този аспект. На всичко отгоре той е бил и прекален индивидуалист за да иска да принадлежи към каквато и да е институция.
Голямото изключение изглежда да е бил Ед Рикетс, жив пример за убеждението му, прокрадващо се често в творчеството му, че често хората, на които Обществото гледа с презрителна насмешка, са често най-добрите хора. Според официалния биограф на Стайнбек, Джаксън Бенсън, когато новината за катастрофата с Ед достига до писателя в Ню Йорк, той казва: «Най-големият човек в света умира и аз нищо не мога да направя.» (The greatest man in the world is dying and there is nothing I can do.) След написването на «Благодатният Четвъртък» той признава в писмо до Гейб Бикнел, че все не може да преодолее мисълта за нелепата смърт на Док, но че това ще бъде последната история за него. Тъжна история, защото е за това, което би могло да се случи, но не се е случило с Док - заради фаталната му упоритост да се опитва отново и отново да запали мотора на старата кола, спряла на релсите в началото на Улицата, въпреки че вече се е чувал приближаващият Дел Монте Експрес, до последния момент, вече закъснял да се измъкне през отворената врата, притиснала го смъртоносно към купето. Ако си е останал в колата, е нямало да загине - такова е безполезното за Стайнбек заключение на експертизата. Сега на това място, под белия диагонален кръст, знак за ж.п. прелез, стои бюст на най-знатния обитател на Улицата, самобитна ренесансова личност, всепризнат ментор на Стайнбек, а и не само на него, лечител на бедните, приятел на децата, в чието сърце винаги е можело да се намери място за всеки. Погребан е в гробището Ел Енсинал (El Encinal), близо до нос Пинос в Пасифик Гроув и близо до неговите приятели, населили «Улица Консервна» на Стайнбек - Флора Уудс и Гейб Бикнел - Мак.
Аз, заразен от вируса на «Улица Консервна», най-често виждам как сянката му пресича улицата косо към магазинчето на Ли Чун за още два кварта бира Бюргермайстер, пратен от компанията в Западната Биологична, след като на хвърлената монета, очаквано, се е паднало каквото трябва.
Улица Консервна с паркирани по нея коли (Ocean View Avenue, a след януари 1958 - Cannery Row; самолетна снимка направена от Ted McKay). Точно зад десния висок комин и в основата му е бакалията на Ли Чун, залепен за нея вдясно е барът «Ла Ида», а срещу тях е консервната фабрика «Хедиондо». Зад левия висок комин, в основата му, е заведението “Мечешко Знаме” на Дора Флууд, а вдясно от него е «Празното» място (the Vacant Lot), в което се вижда черният кипарис, под който се събират често Мак и приятелите му. Точно срещу празното място, през улицата, е «Западната Биологична Лаборатория» на Ед Рикетс - малка сграда с гофриран почти квадратен покрив, втисната между сградите на фабриките «Хедиондо» и «Дел Мар». Непосредствено зад празното място се вижда ж.п. линията (сега Wave Street), а през нея и точно зад «Мечешко знаме» е Palace Flophouse and Gril (приют-ресторант главно за работници от консервните фабрики; по-тъмната сграда); на това място в романа «Улица Консервна» Стайнбек поставя приюта «Палас», описвайки го като барака, бивш склад за рибено брашно. Истинската барака-склад е паралелно вдясно през две сгради, зад тройка малки къщи близнаци. Фотографията е от колекцията на Pat Hathaway.
7.
Когато през 1995 за първи път след десет години се върнах в България, отидох на Малките Фиорди. От таляна беше останала само малка купчина натрошени тухли, полузасипана с пръст и обрасла с бурени. Морето и скалите си бяха все същите - дива красота, каквато едва ли има на друго място по нашето крайбрежие. Повече не съм ходил там, а мои приятели ми казват, че не си струва и да опитвам - всичко е «приватизирано» и оградено, без какъвто и да е достъп до морето, потвърждавайки правилото, че и днес България си остава страната на може би още по-неограничените възможности. Не съм изненадан. Както историята на Улицата, така и тази на Малките Фиорди, са само два малки примера за действието на големия закон на природата за промяната с лични последствия за мене и за ограничен кръг от познати и непознати, успели да се порадват на красотите на това райско място. Адаптирането не е лесно, за някои е невъзможно, потвърждавайки наблюдението на Док Рикетс, че интелектът пречи на хората да се адаптират към промените, нещо, което по-низшите форми на живот правят автоматично, без излишно и нерядко фатално забавяне. Edmund Burke (1729-1797), философ и държавник, основоположникът на модерния консерватизъм, в известен смисъл куриозно счита този закон за промяната за най-мощния закон на Природата и, възможно даже, средство за запазването й. Явно е, че и от консерватори философи не може да се чака лек за страдания по безнадеждно отминалото време, времето на великите мъртъвци-приятели, с чиито книги е винаги приятно да останеш насаме и които имат само един недостатък - казват винаги едно и също. Все пак, и сред «развалините» понякога е възможно да намериш нов приятел, приятел който може да ти позвъни по телефона или да ти изпрати имейл за нещо, което му се е случило сега, нещо може би даже важно, и на когото с удоволствие и без забавяне сядаш да отговориш, започвайки, например, така:
Здравей, Майкъл! Получих писмото ти…
БЛАГОДАРНОСТИ
Авторът благодари: на Никола Инджов за неочакваното предложение да напиша нещо «морско», за вниманието и обсъждането на резултата; на д-р Пламен Антов за идеята му да се разкаже подробно тази стара история, загатната в нашата кореспонденция, за интереса и даже участието в развоя на събитията до момента на публикуването й; на Майкъл Хемп като ентусиаст и главен двигател за установяване на живата връзка Созопол-Стайнбек-Монтърей; на Франк Райт за гостоприемството на територията на лабораторията на Док (Ед Рикетс) - главен герой на романа «Улица Консервна» и ментор на автора й.
БЕЛЕЖКИ
(1) Всичко написано за Гейб Бикнел по-долу се базира на книгата на A. L. ‘Scrap’ Lundy, Real Life on Cannery Row. Real People, Places and Events that Inspired John Steinbeck, Angel City Press, 2008, pp. 57-67, 72-74.
(2) За този параграф е използувана информация от Michael K. Hemp, “Cannery Row, Again”, 1983, http//www.thehistorycompany/albums/yees_model_a/html.
(3) Цялата информация за Флора Уудс е ваимствувана от A. L. ‘Scrap’ Lundy, Real Life on Cannery Row. Real People, Places and Events that Inspired John Steinbeck, Angel City Press, 2008, pp. 41-49.
(4) Katharine A. Roger, Renaissance Man of Cannery Row, University of Alabama Press, 2002.
(5) Написаното за Уон Йи е взето от A. L. ‘Scrap’ Lundy, Real Life on Cannery Row. Real People, Places and Events that Inspired John Steinbeck, Angel City Press, 2008, pp. 51-55.
(6) A. L. ‘Scrap’ Lundy, Real Life on Cannery Row. Real People, Places and Events that Inspired John Steinbeck, Angel City Press, 2008, pp. 86-87.
(7) Michael K. Hemp, Cannery Row. The History of John Steinbeck’s Old Ocean View Avenue, The History Company, 2009, p.117.
(8) Информацияата за лабораторията на Док е взета от A. L. ‘Scrap’ Lundy, Real Life on Cannery Row. Real People, Places and Events that Inspired John Steinbeck, Angel City Press, CA, 2008, pp. 36-37.
(9) Всичко, което следва за Ед Рикетс и Джон Стайнбек, е компилация от следните източници:
A. L. ‘Scrap’ Lundy, Real Life on Cannery Row. Real People, Places and Events that Inspired John Steinbeck, Angel City Press, CA, 2008, p.33, 27-39.
The True Adventures of John Steinbeck, Writer, A biography by Jackson J. Benson, Chapter XI. The Viking Press, New York, 1984, пп. 185, 188, 223-4, 228, 231-2.
Michael K. Hemp, Cannery Row. The History of John Steinbeck’s Old Ocean Avenue, The History Company, 2009, pp. 92-107.
Thomas Kiernan, The Intricate Music. A Biography of John Steinbeck, Little Brown and Company, Boston, Toronto, 1979, pp. 161-2.
http://en.wikipedia.org/wiki/Ed_Ricketts
