Иванко Николов

КАРТИНА

Тези полудели дървета изглеждат чудесни,
като че ли някой невидим с въжето си ги беси,
а те му се изплъзват из ръцете съвсем лесно
и, прескочили оградите селски, му се плезят.
И наистина кому ли сега са притрябвали
с неподкастрени клони и рошави,
и пияни такива едни, сякаш крадени
подивели жени от снощи.
Къде ли ще идат, къде ли ще носят
туй поле, разпиляло си хората, къщите,
така ли е всъщност или те после,
напращели от слънце, привечер се връщат
като във приказка много известна
да оставят тук всичко на мястото му,
и почувствали пак, че у дома им е тясно,
в утринта хукват навън, сякаш някой ги беси.
Дали е така, дали е наистина,
или от нашия селски фовизъм
във живота ни всяка измислица
на картината причудливо излиза.
А художникът дивописец Генко със чашата
като прочете всичко това във вестника,
ще се ядоса много страшно
и ще хукне навън от механата, сякаш някой го беси.

МЕЛОДИЯ

От някъде мелодия прозрачна извира, изящна като комар,
и, в бащиния двор прекрачил, разбирам, че пак ме е изпреварила.
В градината залива паламидата, звучи на вишната от всеки цвят
и някъде под керемидите, където приказките спят.
А къщата ми някога се движеше и в приказките с мен пътуваше,
дори когато съвсем нищо в живота й не се е случвало.
Навярно днес по начин някакъв присъствието ми усеща сигурно
и, за да не разбера, че е плакала, седи си в двора кротичко и мирно.
Пристъпвам плахо към стъклото, потиснал съвестта си гузна, и
опрян на вишневия клон, усещам влажен цвят по бузата си.
А зад мене две гуреливи дечица се надигат до вратника на пръстчета
и сигурно ме обичат, и за мене им е много мъчно,
че си нямам кураж да погледна през стъклото веднъж само
от страх да не бъде последната тая среща със мама.
Само мелодията прозрачна и изящна като комар
дочувам зад стъклото да плаче, отдавна ме изпреварила.

ПОВЕРИЕ

А къщата е празна и омекнала е, стопаните ги няма от отдавна,
единствено отскоро се заселила, във нея се обажда кукумявката.
И, ако някой се намери гласа й цяла нощ да слуша,
навярно старото поверие до сутринта ще го държи за гушата.
Ще се почувства някак не на място от нейния протяжен писък,
догдето сляпата несвястност го завлече нанейде в ниското.
И ще усети някак си по въздуха наоколо как става много тихо
и как под ноктите му чак до пръсване тупти страхът, от писъка пронизан.
Защо е тази справедливост така потребна на природата,
със кукумявска предвидливост да предвещава гроба ни.
Или сега така наверно, заслушан в къщата олекнала,
съм аз самия себе си намерил как кукумявката заселвам.

НЕКРОЛОГ

Посвещаваха ти картини, епиталамии и сонети,
а може би са възпявали и в оратории славата ти,
но все едно, зад такава една суетност
ти винаги си улавял невидимата ръка на Лукавого.
Нима е потребно на слънцето слънчев възпев или светло признание,
то и без тях пак ще си свети и топли душата на всеки и всяко поднебесно местенце,
ако наистина човекът си носи своята капчица праведност,
няма защо да върти пред окото му словесната си латерна.
Изпораздал всичко, което си имал в душата,
и последната своя трошица оставил на таванския гълъб, при тебе пак свърнал,
се досещаш вече, че наблизо във стаята ти пристъпва на пръсти прераждането,
от което няма отърване.
И, поднесъл на всички, без разлика, това, което си имал в торбицата, с благослов,
докато на софрата ти дневния лъч догорява своята свещ,
ще възкликнеш възторжено: Имало Господ,
я, Иванко, дай пак чер пипер с нещичко.
Душичина с хлебец, бутилка ракия и гол
Христос ще си на картината вече,
от спомени спомен, сбогуван с Лукаваго,
останалото е - вечност.
Тогава навярно и гълъбът тих, съвсем простодушно
разбрал непременното безвъзвратно,
ще се пригуши при тебе на топло, за да послуша
рождението на световното тайнство.
В този миг не очаквай от мене такава пощада,
да те излъжа, че Господ ще те остави тук темел да ни бъдеш,
напротив, още на другия ден ще се разкрещя по площадите,
че Павлето се е вселил в един гълъб.

ПОЕЗИЯ

           На Марин Големинов

Бледите звезди отгоре
рукнаха във черен мрак,
а под сгърбения орех
тишината легна пак.
Тихичко луната слезе
над заспалите къщя,
а след туй като в поезия
златна птица долетя
върху ореха. Докосна
тишината със крило,
звънна, грейна варакосан
всеки лист и всеки клон.
Във покоя зазвънтяха
нейде чудни гласове,
а на оня клон запяха
орехчета точно две.
После тъй, съвсем невнятно,
както слушах упоен,
двете орехчета златни
се търкулнаха до мен.

СТРАХ

Там, където свети къщата ни,
бялата черница в мрака се люлее,
дълго чакала завръщането ми,
засияла в медоносен клей.
На софрата в двора тате казва много тихо, че ми е простил,
мама плаче, Господи, върни го, че вече никога да не сме сами.
Неочаквано събуден във леглото, се прекръствам целия във огън,
а на масата една паница пръстена се смалява като бащино око.
Няма къщата ни, няма лунен прах, а само моя горък страх
и, разбрал, че съм сънувал своя собствен грях,
падам ничком,
коленича.

БОЖИ РАБОТИ

Напоследък си приказвам с дърветата само
и смятам, че това е на хубаво,
защото ме слушат много внимателно
и ми зачитат думата.
Гледам същото правят и с мравката,
когато спокойно по тях се катери,
достигне ли горе, я чакат обратно
пътеката да си намери.
Значи тук има нещо смущаващо,
нещо по-разумно и по-извечно,
щом никому на пътя не застават
и на никого с нищо не пречат.
Значи с дърветата някак си друго е
и това друго те си го показват,
излишно е да ви разказвам чудото им,
чудо не се разказва.
Всъщност аз не завиждам, а чудя се и
тази слънчева дарба приветствам,
моята гола душа на ангел и блуден син
виси надолу с главата обесена.
А дърветата, виж ги ти, прави все,
ми разказват за мравката още и пак,
навярно отдавна сами са разбрали
колко са хубави Божите работи.

ПО-ГОРНИЯ КЛОН

По-долния клон е почти непотребен, ако пропуснеш,
че става за огрев, и най-вероятно е,
ако преметнеш през него въжето си, да се изхлузиш
и със нозете си да застържеш земята.
Като лемеж да стържеш, като кон да се впрегнеш,
да потъваш във долна земя и пак да се връщаш отгоре отново,
докоснат от хладна трева и запален от вятър горещ,
ти пак ще останеш под клона обречен виновник.
Да потърсиш и място за гроб не ще го намериш
сред настръхнали кости на мъртви и почти живи,
под трева и под вятър земята от днес и от вчера
само твоята кръв на потоци извира.
Кой е виновен и кой за съдбата си тук отговаря,
Господ ли горе, долу ли този човек вдобичен,
може би някой си, може би някой си, единствено сляпата вяра
живота ни тук зачерква.
Ако достигнеш по-горния клон, може и да отлепиш нозете си и
да се провесиш на собствен ченгел,
но когато премяташ през шия въжето си,
от костния кол пак небето ще гледаш.
И потърсил с очите си вече по-горе,
не разбрал на земята ли, на небето ли си,
не очаквай местенце дори и за гроб
по-високо от камъка клисав под тебе.
Остани си при камъка, дори да не искаш,
и дълбай го, прашинка от твоята вечност,
на земята отдавна Сизиф си е истински,
а камъка гроб му е все.