ПАИСИЙ
И до днес още ние не сме способни да понесем във всичката му тежест величието на неговото дело; нашето съзнание едва ли не отрича дори неговото физическо съществувание. И освен за своите далечни съвременници той винаги е бил един мъгляв мит. Но когато преданието се покрие с действителността, придобива сто пъти по-голям блясък. И затова, безсилен да го приеме, нашият ум се спасява, като го прави фантастика.
Но той не е сътворен от ничие въображение. Той е жив човек, тоя хилендарски таксидиот, в чиито калугерски дисаги, разнасяни по целия полуостров, се ражда бъдещето на един народ.Навред из бащината земя под неговите мъжки стъпки се извършва някаква мистерия, подобна на природните: една внезапна тревожна тръпка в дълбочините, която след един век ще се превърне в огнена буря. Тогава именно започва легендата.
За първи път нацията търси да се изяви в думите на тоя светогорски духовник. Всъщност тук е началната точка. Всичко преди това е само предистория: бойни успехи и поражения на една военна държава, менливи географически граници и временни комбинации (”царство на всички българи и гърци”, феодални княжества, разкъсващи единството на страната, азбука, която е “славянска”, и т.н.), т. е. цялата оная неясна и неспокойна форма, през която по-рано или по-късно минава всяка отделна част на човечеството, докато племето постигне своето съзнание на народ.
Но в главата на тоя йеромонах това съзнание е вече узряло и тъкмо то е, което прави от него един непостижим синтез на всички народни мъки, въжделения и надежди. Няколко десетилетия той кръстосва с това съзнание българската (отива дори в немска) земя и неговият вървеж е като в приказките: единият му крак - тук, другият - два века напред. Защото като всяко необикновено явление той не се съизмерва със своето време и неговата истинска тежест е в бъдещето.
След него всичко вече е по-ясно, по-леко и върви неотклонимо към своя логически завършек: едно след друго ще дойдат и “Рибен буквар”, “Вятър ечи, Балкан стене”, “Горски пътник” и “Не плачи, майко, не тъжи”, и 1870, и Оборище, и най-сетне - 1878!
Каква пълна вътрешна независимост и какво лъчезарие, невероятни под онова тъмно небе, прихлупило като връшник земята ни, окрилят скиталчеството на тоя мъж, чието расо всъщност е само броня, за да служи по-сигурно на народа си. И той върви, върви - до 76-годишната си възраст - из тоя народ и хвърля като сеяч тук един препис от своята книга, там - втори, оттатък - трети, които сякаш сами се умножават и повтарят шепнешком четиридесет пъти по четиридесет като тайнствено ехо неговите “прости български речи”, напрегнати от страстност и патетично упоение.
Виждал ли е той в своите самотни часове на бдение далечния плод на тая странна сеитба? Вярвал ли е самият той в обещанията на своите собствени думи? Кой би могъл да н каже де свършва тревогата и съмнението и почва увереността? Но в края на краищата не е ли все едно; книгата е написана и изпратена в света, за да върши своята работа! В тоя неудържим порой, който прелива извън текста на “Историята” и повлича всичко пред себе си, думите загубват своето обикновено значение, добиват други стойности, трептят неумолимо, увещават настойчиво, разтапят се от някаква сурова нежност към “простите орачи, копачи, овчари и занаятчии”, сгъстяват се буреносно, тътнат от негодувание, докато изведнъж се отприщят страховито и треснат като мълния в един последен пристъп на отчаяние -
О, н е р а з у м н е и ю р о д е…
Девет столетия след раждането на азбуката словото, чрез което винаги се е разрешавала българската съдба, извърши подобно на легендата за Лазар своето най-голямо чудо. И до края на вековете, през най-черните времена на нацията, поколенията ще търсят спомена за това чудо, за да си възвръщат силата и упованието.
Така авторът на История славянобългарска остава първообраза на всичко най-възвишено, което българската история е създала до днес.
За неговото родно място спорят, както някога за Омир, няколко градове и селища. За неговия човешки живот не знаем почти нищо. Неговият лик не е изобразен никъде. Дори гробът му е неизвестен. Това е наистина жребий на избраник.
Защото неговият образ се е стопил във вековечния образ на българската земя и няма да се отдели от него.И защото неговото име отдавна вече не е просто човешко име, а нов смисъл на онова безсмъртно нещо, без което “няма живот” и което се нарича със страшната и сладка дума - свобода.
