СБОГУВАНЕ С БАБИНОТО СЪРЦЕ

Атанас Капралов

Издъхна кротко баба -
с отворени клепачи.
А аз стърчах край нея
и питах оглупял:
дали да стискам зъби,
дали да се разплача,
дали да се напия
във кръчмата от жал?

Разкъсало синджира,
вън дворното ни куче
зави, петелът духна
в тръбата си от яд.
Продумай нещо, бабо!
Смаленото й трупче
блестеше като жълъд
от мрачния креват.
 
А беше този жълъд
дъб с царствена осанка.
И аз, врабец наперен
в короната му сврян,
излитах и се връщах
под неговата сянка -
с крилца изпокълвани,
с проскубани пера.
 
Как бързо отмалявах
в прегръдката набожна
на яките му клони!
А някакъв щурец
засвирваше, щом вечер
във приказното ложе
сънувах пак Мадоната
със своя Младенец.
 
Светица беше баба!
Имане от сърдечност
в очите ми зарови
тогава като в храм.
Раздавах по жълтица
на близки и далечни,
когато после тръгнах
към щастието
сам.

Но щастието вечно
като подплашен гущер
прегризваше опашка и духваше.
С ръце
във празните джобове,
с прокъсани обуща
изпращах аз на баба
голямото сърце.

И сякаш мойто детство
ме близна със муцунка,
когато се навеждах
край зиналия ров -
очите да затворя,
челото да целуна
на мъртвата надежда
за вяра и любов.


 

ПРОЩАНИЕ С БАБУШКИНЫМ СЕРДЦЕМ

превод от български: Олга Малцева-Арзиани

Последний кроткий вздох,
И бабушки не стало.
От горя отупев, сжимаю зубы я:
Открытые глаза,
Рука на одеяле.
Что делать мне? Рыдать?
Иль пить в корчме, скорбя?
 
Вмиг в будке пёс завыл
И с поводка сорвался.
Нахлынувшее горе на части сердце рвёт.
Я бабушку прошу:
“Здесь, на Земле останься!
Придумай что-нибудь,
Верни за годом год!”
 
Истерзаное тельце
Блестит, как жёлудь старый.
Петух наш в огороде
От горя дует в горн.
Я слёзы вытираю рукою запоздало,
И из души моей несётся в небо стон.

Ведь был когда-то жёлудь
Как дуб, высок и строен.
И царственной осанкой
Всех близких покорял.
А я, как воробьишко,
Скрывался в его кроне,
Все тайны поверяя,
Когда совсем был мал.
 
Воробышек стремился
В тень дуба после схваток
То с вырванным пером,
То с раненым крылом.
Миг детства пролетел,
Он был беспечно краток,
И бабушка святая
Осталась где-то в нём.

Она меня учила
Добру и покаянью.
С молитвой на устах
Я шёл в далёкий путь.
Я чувствовал всегда
Любовь и состраданье.
И людям я старался
Добром добро вернуть.

Я уходил один.
В карманах было пусто.
Пусть рваные ботинки,
Но я стремился в бой.
Порой было опасно,
Порою просто грустно.
Как ящерица, хвост свой
И я терял порой.
 
Сегодня словно детство
Меня мордашкой нежной
Тихонько облизнуло,
Из вечности маня.
Твои глаза закрою…
Похороню Надежду
На Веру и Любовь!
Прощай!
Прости меня!