Румяна Пенчева

(Александър Лвович Дювернуа - 170 г. от рождението му, Тодор Г. Влайков - 145 г. от рожението му и 125 години от издаването на „Словарь болгарского языка по памятникам народной словесности и произведениям новейшей печати” )

Отдавна е осъзната необходимостта от създаването на речник на българския език. Първият опит принадлежи на Неофит Рилски, който още през 1845 година съставя гръцко-български речник, но той не вижда бял свят поради кончината на съставителя си. Найден Геров успява да стигне до буквата в. Братя Цанкови в граматиката си от 1852 г. прибавят и малък речник. Следват лексикографските опити на Безсонов (1855), на Морс и Константин Василев (1860), българско-френския речник на Иван Богоров (1871).

Годината е 1890 г. Извършва се преброяване в село Ястребки, Московска губерния - жителите му са 108 души. Освен с красивата легенда за княжеския лов с ястреби, селцето става известно и с заселването на известния славист Александър Лвович Дювернуа (1840-1886). Тук сред пищната природа започва да кипи усилен творчески труд.

Младият амбициозен учен е погълнат от събирането и обработката на материала за издаването на първия научен “Словарь болгарского языка по памятникам народной словесности и произведениям новейшей печати” (1885-1889). И въпреки, че речникът е обявен като речник на българския език, в действителност той е и първият българско-руски речник, тъй като българските думи са преведени и на руски език.

За съставянето на този изключително ценен и пълен лексикографски труд през 1880 проф. Дювернуа предприема пътешествие до България. По време на пътуването си професорът събира изобилен материал - запознава се обстойно с произведенията на братя Миладинови, Любен Каравелов, Г. С. Раковски, Петко Славейков и други български писатели, които имат принос в съхраняването и обогатяването българския език. За най-близък сътрудник професорът привлича своя съмишленик и ученик доц. Пьотър Алексеевич Лавров (1856-1929), преподавател по български език в Московския университет. В продължение на шест години професорът и сътрудниците му се заемат с този духоморен труд. Приживе на Александър Дювернуа излизат само три свезки от речника. Томовете започват да излизат в навечерието на 6 април 1895 г. - денят определен за честване на 1000 години от смъртта на Методий, а също и в памет на проф. Кудрявцев от Московския университет, любимият учител на Дювернуа. Ужасна лична драма - смъртта на малкия му син Боря, разклаща здравето на професора и той не след дълго си отива от живота. Ранната и неочаквана кончина на проф. Дювернуа изправя сътрудниците му пред трудността, но и пред дълга да завършат фундаменталния труд на учения. Неговата вдовица Генриета Андреевна не се обезкуражава и решава с помощта на доц. Лавров да продължи започнатото. Но вече между тях няма човек, който да владее, който да е слушал живият, говоримият български език.

По това време единственият българин студент по филология в Москва е Тодор Генчов Влайков. Доц. Лавров го кани в Ястребки да сътрудничи като човек, владеещ живия български език. Задължение на младия българин е да поставя правилно ударенията в думите, да доуточнява значението им и да прибавя примери, илюстриращи тяхната употреба. Влайков бива подложен и на изпит доколко може да се справи с отговорната задача. Част от неговия изпитен ръкопис е изпратен на безспорния авторитет, професор в Харковския университет, Марин Дринов. Почти без забележки от страна на проф. Дринов, Влайков продължава сътрудничеството си. Г-жа Дювернуа, доц. Лавров и останалите сътрудници по организирането на словесния материал са изключително доволни от добросъвесната работа на българския студент. Това му дава увереност и в собствените му творчески сили. Той е щастлив от пребиваването си в Ястребки, а очарован от природата му го нарича „земен Едем”. Чувства се поласкан, че е близък с професорското семейство, трудът му е добре оценен и не на последно място - добре заплатен. Средствата, които получава за труда си използва за купуване на книги.

И днес внушителните три тома на “Словарь…”, от близо 2500 страници, са ценно помагало и основа за бъдещите съставители на българо-руски речници.

Още нещо за някогашния московския студент Тодор Влайков. След като завършва средното си образование в България, Влайков спечелва стипендия и през 1885 г. се записва в Историко-филологическия факултет на Императорския университет в Москва. Литературните му интереси и фактът, че вече има публикувани разкази в българския печат му дават кураж за свързано с литературата бъдеще, но той знае, че има още много да се учи на литературно майсторство и това го кара да се потапи в необятността на руската литература - Пушкин, Лермонтов, Гогол, Тургенев са авторите, които определят по-нататък и завинаги литературния му вкус. Присъщата на младите хора жажда за знания и любопитството му към нови идеи съвсем скоро го среща и с творчеството на Белински, Добролюбов и забранените тогава идеи на Писарев. Лутането му в материи от научно-философски и публицистичен характер продължава, докато случайно попада на стария руски журнал “Отечественньiя Записки” и статията на Н. К. Михайловски “Что такое прогрессъ”. Тази среща с народническата идеология се оказва решаваща за по-нататъшната му съдба - прекъсва обучението си една година преди края му и се връща в България, за да започне своята просветителска мисия.

Престоят на Влайков в Русия е плодотворен - добива знания, възприема идеи, които превръща в своя цел и съдба. Завръщайки се в родината, той учителства в родния си Пирдоп, възстановява читалището в града, организатор е на първата българска кооперация „Орало” в с. Мирково. Влайков е един от създателите на Българския учителски съюз (1895) и първи редактор на неговия печатен орган в. „Съзнание”. Будителската му дело продължава с написването на читанки за ІІ, ІІІ и ІV отделение, които имат по 24 преиздания. Съвсем логично след този богат практически опит идва до мисълта, че за да се промени поржението на българското общество в областта на образованието, труда и личното достойнство е необходимо законодателство, което да ги гарантира. Скоро българският политически спектър се допълва от Радикалдемократическата партия, която Влайков създава и председателства от 1905 г. и няколко мандата е депутат в българския парламент. Той е инициатор, издател и редактор на списанието, което излиза 25 години и превърнало се в институция на демократизма - „Демократически преглед”. През целия си живот и чрез цялото си белетристично и публицистично творчество Влайков съхранява и предава на поколенията възрожденско-просветителския си дух.

А каква е съдбата на донесените от Русия книги? Когато през 1930 г., започва строежът на Студентския дом в София - възрастният вече писател дарява 514 тома от любимите си руски книги на библиотеката на бъдещото студентско средище.

Издаването на “Словарь болгарскаго языка…” е културен подвиг, който ние трябва да оценим и отдадем светла признателност на руския езиковед проф. Александър Лвович Дювернуа и неговите сътрудници. Днес ни е необходимо самочувствие на пълноценен и достоен народ, дал своя научен и духовен влог в световната културна съкровищница.