Турско… или българско е селищното наименование Дери дере, според множество извори и документи

Ефим Ушев

През времето от 70-те години на ХХ век, та до днес, широко налагано и разпространявано е мнението, че старото име на Златоград - Даръ дере, е от турски произход и означава „просен дол”. Това обяснение се дава и в Енциклопедия „България” (София, 1979, изд. БАН), но лично съм бил свидетел как тази информация е добита от творческия колектив - като секретар на общинския съвет за култура в града през 80-те години, си спомням писмото до ОбК на БКП, с което се искаше информация за миналото на Златоград, която да залегне като меродавна в бъдещата Енциклопедия.

Тази информация се е дала именно от тогавашния съвет за култура и не се опира на някакви проучвания и анализи, а е буквален превод на наложилото се тогава съдържание на думите.
Тезата за „просеният” дол се застъпва и от краеведа Величко Пачилов в статията „За имената на Златоград през вековете” (бр. 17/2001 г. на “Златоградски вестник”), но авторът допуска и втори вариант, също от турски произход, при който „даръ” се заменя с „дери”, от турското „дерин” (в превод - „дълбок”), или „Дълбоко дере”. Все пак се уточнява мнението, че по-скоро второто е неприемливо, тъй като градът е разположен в широко място, а не в дълбоко.
Не може да е и Дар-дере, т.е. „тесен дол”, тъй като Златоград може да е всичко друго, но не и теснина, смята Пачилов, и затова приема „даръ” - просо. Култура, която дедите ни някога са отглеждали и на нея са кръстили мястото, което обитават.
Размишлявайки обаче по проблема, сравнявайки и някои нови извори от последните години, смятам, че можем да обсъдим и друга версия за произхода на селищното историческо име на Златоград.
Първият въпрос, който си задаваме по проблема, е защо трябва да търсим корена на старото име на Златоград в османо-турската именна система! Това не означава ли, че приемаме като непоклатима даденост схващането за Златоград като основан от турците и именно те са го именували при нашествието си по нашите земи. Теза, във всички случаи несериозна, тъй като говорим и за всички е ясно, че става въпрос именно за НАШЕСТВИЕ, т.е. идва една чужда войска, която завладява дадена територия. И, естествено, започва да я приобщава към своите порядки и администрация. Обръщайки се към най-старото засега известно сведение за Златоград - от изследването на османиста Михаел Кил, публикувано в т. 2 на изследванията за мюсюлманската култура по българските земи (София, 1998 ), виждаме, че въпросната теза няма как да е достоверна - в началото на 16 в. - 1516 г., в османските дефтери селището съществува явно доста жизнено с 12 мюсюлмански домакинства, но и с 28 християнски такива. Следователно турците не са основатели на селището Златоград, за да бъдат и негови кръстници. Те са негови завоеватели и макар записано като Даръ дере от преводача на османския архив, в случая Михаел Кил, ние не знаем как е неговото буквално изписване в първичния документ. Защото в статията се записва популярното днес название на Златоград от османския му период. Значи при нашествието си османлиите заварват едно нормално българско селище в Родопите, което не може да няма свое наименование, както навсякъде по българските земи по това време. И както на всяка нова администрация, първата й работа е да преброи гяури и правоверни, които ще управлява, а след това - да преименува селища, местности, реки, доближавайки ги до своя изговор и фонетично звучене, за по-лесно канцеларско и социално обращение. Променя ги съобразно фонетичната си специфика, при това със сходни имена и думи от езика и лексиката си, които започва да налага на местното население. За пример от нашия район можем да вземем наименованието на днешното село Добромирци, което по турско време е Емирлер - в превод „добра вест”. Но в книгата „Ахрида” на Борис Дерибеев е дадено с по-ранното му име - Ермиле, където при разкопки са открити добре запазени стени на голяма църква.
Затова първото наименование на Златоград не може да произлиза от турците и неговият произход трябва да се търси по-назад във времето. Засега обаче сме убедени, че то не може да е Даръ дере. На по-старото поколение златоградчани и досега са известни наименованията „Билькате” (Горната махала), и Кюркате (Долната махала). Втората по-късно става Крушкате, а в по-ново време - Крушка. Така би могло да се приеме, че е станало и с името Даръ дере, корена на което трябва да търсим в предтурско време. Дори „просената” теория излиза малко наивна - възможно ли е местното автохтонно българско население да си сложи турско название на селището! По-скоро тяхното древнобългарско название е потурчено от завоевателя.
Ето какво намираме, например, в книгата с избрани статии на Васил Дечов (изд. Пловдив, 1968), чийто съставител е златоградчанинът Станислав Сивриев. Говорейки за земи в Рупчоско, писателят Дечов споменава за техния надзирател Назър ага, цитирам: „…който живее при вратата на благополучието - Дер-и-Саадет, откъдето излизат добрините”, край на цитата. Така във вакъфските документи, които преводачът превеждал от персийски по всяка вероятност, наричали вечния град Цариград - Дер-и-Саадет.
В брой на сп. „Векове” от 70-те години на 20 в. пък, в една от статиите тук намираме сходен термин, отново от персийски източник, изписан като „Дер-и-Дааре”, преведен като „Врата на водата”…
Съпоставяйки двата термина - от Дечов и споменатото списание, виждаме общото в тях - „Дери”, което значи врата. Има я и думата „Даре”, което пък е вода, естествено асоцииращо към изобилие, а значи - и към благополучие. А се знае, че Златоград е заселен по течението на две реки, по което застрояват къщите си, водениците си, яхърите си, ханове и странноприемници, та дори около тях хората оформят нивите си. Така водата тук става един от символите на благополучието, на добруването, което пък ни отвежда към другия символ на поселището - множеството мостове и мостчета в римски стил, във и край Златоград, които и до днес наброяват двайсетина. Което говори за оживление, пътища, контакти, търговия, живот.
Така стигаме до едно от популярните имена на града, битуващо и до днес - Деридере, дошло именно от горното Дер-и-Дааре, от което отпада едната гласна „а” по пътя на народната етимология, и става Дери даре, за по-лесно изговаряне; а след идването на османците не е било никак трудно да се преименува селището и то с новоналагащите се думи и термини, които носят със себе си - „даръ” (просо), и „дере”(дол), вече в новия, по-достъпен и за завоевателя, и за съвременника смисъл.
Но попитайте който и да е днешен златоградчанин или гост на града - прилича ли му тази открита, широка долина с мек климат, на хвърлей камък от Бяло море - прилича ли му тя на дере или дол! Мисля, че отговорът се вижда от всеки и без да бъде даден.
Но все пак - откъде би могло да дойде това философско и поетично название в предполагаемото исконно название на Златоград? Може би отговорът на този въпрос ще ни приближи малко към загадката откога в Родопите има българско мохамеданско население…
В статията на българския историк д-р Петър Миятев - „България на Волга през Средните векове”, публикувана в сборника „През вековете” (София, 1938), е даден пълен превод на известията на арабския летописец Ибн Фадлан за приемането на мюсюлманството от волжките българи през Х век. Тук педантично подробно е описан битът и начинът, по който царят на българите Блатавар, син на Алмуш, налага мюсюлманството над дотогавашното езичество. Дотолкова подробно, че научаваме как Блатавар става Джафар и как същият отказва вече в молитвите си да споменава баща си, понеже името му е езическо.
Известно е, че Волжка България, наричана Велика, просъществувала до началото на 15 век (според Димитър Съсълов - до 13 в.), след което летописците престават да я споменават. Да си отговорим обаче възможно ли е този многоброен български народ откъм Волга да се изпари, да изчезне? При многобройните преселения на народите нима не е вероятно те да се заселват както при братята си отвъд Дунав, така и в другите географски райони, където българският етнос доминирал - Поморавието, Македония, Мизия и Тракия, в това число и Родопите? За да стигнем до онова сведение на известния османист, което споменахме в началото и според което той вече разчита в архивите от началото на 16 век 12-те мюсюлмански домакинства в Златоград, за да станат те в края на същия век 38 на брой.
С това малко отклонение идваме към същността на разглеждания проблем - заселващите се българи в Родопите, включително волжките, носят със себе си култура, обичаи, лексика, които дават отпечатък и върху наименованията на местности, реки и селища. Едно от тях е и името Дери даре, т.е. Врата на водата, на изобилието. Другият пък ни се посочва в споменатата статия на д-р Миятев, където се посочва, че арабските летописци именуват страната на волжките българи и с името Дахилидже, което ще рече - „Вътрешна”. В многовековната история на България, когато Бяло море се явява външната граница на етническото й землище, Дери даре е за родопските българи именно „вътрешността”, редом с това, че е и врата към Беломорието, което за златоградчани винаги е било символ на изобилието. За безброй друмове към Беломорието в Южните Родопи говори и Стоьо Шишков в няколко от съчиненията си… Но да се върнем към споменатата дума - „Дахилидже”, с която отиваме при онези доста на брой златоградски народни песни, в които се пее за „дахън, в Деридере”, според които „дахът” е именно онова благословено за живот място със „сенкя дебела” и извори студени, онова средищно, „вътрешно” социално пространство с възможности за препитание, към което се стичат и заселват хората.
Но преди да завършим с още една дума, която също потвърждава изнесеното досега, ще спомена само, че в множество ръкописни документи от 19-и и началото на 20-и век, предимно кореспонденции от и към Златоград, намиращи се в златоградския музей на Родопското образование, няма нито едно изписване на името на града като „Даръ”, т.е. просо. Навсякъде и местните, и външните хора, които са в общение със своите тукашни партньори, изписват името като „Даря”, „Дари” или „Дери”-дере. Но не и „Даръ”-дере. Подобен надпис може да се види и на плочата на Хаджидончевската къща, датирана от 1896 г. Което също е показателно, че теорията за „просото” отсъства от съзнанието и на златоградчани, и на техните външни приятели.
И последно. В някои от книгите на изследователя на най-старата българска история Петър Добрев се изброяват думи, донесени от древните българи при преселението им от прародината Памир, Хиндукуш и Волжка България. Така между думите „варна”, „кака”, „чичо”, „къща”, „антерия” и др., намираме и думите „дара” и „дар”, което значи река, вода. С тях те са именували реките, около които са се заселвали - Сър даря и Аму дара при прародината си в Средна Азия, Вар дара, което знаем, че значи Голяма река, при заселването им в Македония…

Оттук до нашата днешна „Голяма река” в Златоград и Дери дара, а по-късно - Дери дере, крачката не е много голяма. И можем да заключим, че древнобългарското име на Златоград е именно това и то няма нищо общо нито с просото, нито с долове и падини, а реката, водата в града, около която са се заселили предците ни, винаги е била култово понятие, в смисъла на плодородие и изобилие, което пък е основата на живота.
Днешните съвременници златоградчани заслужават поетичността и философията, заложени в наименованието на града им, идващо от мъдрия Изток на прародината на дедите им - древните българи.