85 години от рождението на писателя

Галина Минчева

Банчо Рафаилов Банов (16.06.1925, Сливен - 11.12.1993, София), е потомък на Бановия род от град Сливен. Неговата баба Пена е сподвижничка на Хаджи Димитър Асенов и негова любима, а също така спомоществователка при издаването на редица книги през Възраждането в Сливен. Дядо му, Стоян Банов, е един от първите дипломирани лекари в Сливенската околия, който завършва медицина в Робърт колеж.
Майката на Банчо - Пенка, е известна учителка в Сливен. Баща му - генерал Рафаил Банов, участва в Първата и Втората световни войни. Генерал Банов има изключително голям принос за спасяването на българските войници от настъпващата германска армия край Сърбия. Той е и един от първите преподаватели във Военното училище в София, автор на учебници и спомени за тактиката на военните сражения.
Банчо Банов завършва Военното училище (1944) и медицина (1951) в София. Творческия си път започва през 1945 г. Тогава за първи път печата във в. “Народна войска”. За да издържа болната си майка, става репортер (1945-1950) във в. “Изгрев”. От 1950 г. до 1952 г. е редактор във в. “Вечерни новини”. По-късно е редактор и член на редакционната колегия (1952-1966) на в. “Литературен фронт”. Заема и длъжността заместник-главен редактор в Българската национална телевизия (1966-1968), но поради чешките събития е уволнен заедно със Серафим Северняк, Върбан Стаматов, Иван Радоев и др.
В продължение на шест години (1984-1990) Банов е главен драматург на Народния театър “Иван Вазов” и работи в творческо съдружие с белетриста и директора на театъра Дико Фучеджиев, а също така и с режисьорите Кръстьо Мирски и Енчо Халачев. На Банчо принадлежи заслугата, че насочва усилията на артистите към пиесите на Иван Вазов, които продължават да се играят на сцената на първия ни драматичен театър.
Името на известния сливенец е свързано и с утвърждаването на издателство “Български писател” като културна институция. В продължение на 20 години (1970-1990) той е завеждащ отдел “Драматургия” и отдел “Изкуство” в издателството. Дал е път на много млади таланти и е редактор с най-много на брой редактирани от него книги.
В “Български писател” той изважда от прахта на забравата и възражда имената и творчеството на големи български творци като Димитър Подвързачов, Стоян Михайловски, Емануил Попдимитров и др.
Банов е единственият български писател, който има заслуга за актуализирането на жанра съвременна българска басня.
Първата си басня интелектуалецът публикува през 1954 г. И оттогава този жанр заема основно място в творчеството му.
Маестрото е автор на драматизациите на мюзикъла “Службогонци” (1964) и на “Казаларската царица” (1978), “Под игото” (1984) и “Чичовци” (1988) от Иван Вазов, на “Бесове” (1990) от Ф. М. Достоевски.
Писателят създава либрета за опери и балети по музика на Парашкев Хаджиев: “Сребърните пантофки” (1962), “Лето 861″ (1975) - поставено на историческия хълм Царевец във Велико Търново, “Хан Крум Ювиги” (1980), “Арко Ирис” (1980) и др.
Изключително голямо е творческото сътрудничество на Банов с композитора Александър Йосифов. По либретата на Банчо Йосифов пише музиката на оперите “Робинзон Крузо” (1986), “Юранд” (1978) - по романа „Кръстоносци” на Х. Сенкевич, играна и в Полша, “Макс и Мориц” (1992) и много други.
Творецът пръв превежда в България един том от редица класически фарсове на средновековния френски театър от XII век: “Средновековна френска сцена” (1996), който излиза посмъртно.
Банов превежда и стихове и пиеси от У. Шекспир, А. дьо Мюсе, Н. Ф. Погодин, Б. А. Лавренков и др.
Писателят е автор на сценариите за филмите “Случаен концерт”, “Бъди щастлива, Ани”, “Князът” и др.
Банчо боготвореше своя роден град Сливен, вярваше в приятелите си и остана предан на българското слово. Когато линейката го откара в „Пирогов”, за последен спомен от дома си той беше взел едно листче, на което пишеше: “Окончателна редакция на „Гълъбът и добрите хора”:

Щом съмне, на прозореца при мен
долита пъстър гълъб всеки ден,
поглежда ме и каца по-далече,
макар че двамата се знаем вече,
и винаги му натрошавам аз
парченце хляб на тесния перваз.
„Ела, не бой се - казвам. - Разбери,
че хората са кротки и добри.
Е, има лоши! Вярно! Но се пада
един най-много на хиляда!”
А гълъбът не мръдва, гледа, мига:
„На мене - казва, - тоз един ми стига!”