Валери Станков

ИНТЕРВЮ С ИЗБЯГАЛА ОТ ЗООПАРКА ГОРИЛА

Няма как да ти върна в зениците птиците, мила,
няма как да ти стеля небеса, вкочанени от студ,
аз приличам в снега на избягала зимна горила -
в зоопарка без мене цари суматоха и смут,
продупчи ми билет за трамвая, води ме по „Руски”,
ще подскачам, ще клякам, ще се мятам в кълбо, на верев,
ще се спра да попея пред щанда за бързи закуски,
ако мислиш, че мога да изкарам почтен някой лев,
ще се срива пред нас на безличните хора масива
и под Витоша сива ще вървим през ченгета шпалир,
и ще бъдеш тъй горда със мен - и ще бъдеш щастлива,
сякаш вечното лято ти носи горилата в мен - от Заир,
а накрая ме скрий в гардероба - и, мине ли зимата,
ще избягаме с теб нейде в Конго или в Мозамбик,
и от нашата обич ще почне глобалната смяна на климата -
прегърни ме, преди да ме хванат и вържат след миг!

ПИСМО ДО МАРИЯ-МАГДАЛЕНА

Попилях те - глухарче - на пух,
песъчинки в пустинните ветри,
рой светулчици в дънера кух -
пътеводници в зли километри,
аз те следвах - из сънни гори,
ти огрея живота ми скъден
из колиби, в иглу, в пещери
с мисълта - и във Ада да бъдем.
Плиснах птиците в синята вис.
И написах с перо на хартия -
ще застана пред Господа чист -
през сълзата ти минах, Мария!
Ти нозете ми къпа с коси.
Моя камък с душица отмести.
Ти поета във мен възкреси -
кръст да влачи през мъка и песни.
Да ме гърлят с ръждивата тел,
да ме трепят злодеи в зли доби,
да умра под мухлясал панел,
вече знам що е Божия обич.

СЛАЛОМ МЕЖДУ МЪЛНИИ

Животът ми е слалом между мълнии.
Живях във кал - летях из небеса.
А Господ Бог писалките ми пълни
от див порой. И капчица роса.
Не си мечтая слава, лъст, награда.
Душа не пъхнах в делвата с пари.
Или ще свърша с крясък на площада,
или ще падна нейде вдън гори.
Повярвайте, поетите са луди.
За тях единствен Господ пали свещ.
Не пиша - аз рисувам пеперуди
с мах на криле от птиците в летеж.

ХАН В КОСМОСА

Ще взема да отворя някой хан
на кръстопътя на вселените,
чорба ще бъркам в черния казан,
ще храня хората - човечета - зелените,
ще сипвам всекиму с дълбок черпак,
ще питам всекиго - добре замези ли?
И само нощем - в стихналия мрак
ще си редя тефтера със поезии.
Кога над мене звезден дъжд ръми,
ще пиша стих на ей такава тема -
ако решиш ханджийка да си ми,
дори ще ти оставя джи-ес-ема.
Звънни! По всяко време ми звъни -
ще ти изпратя спешно енело-то,
в космическите ми мъглявини
да грейнеш в хана - не жена, а лотос.
Със роклица от ленено платно,
с походка на сърна из светлината.
Момчета, я налейте по едно -
да пием за ханджийката ми свята!
Когато се изправяш покрай мен,
да стихват върху масите мъжете.
Да знам, че Космосът е покорен
не от ракета - от Жена със цвете.

СТАРИЯТ УЧИТЕЛ ПО СЪРФ

Аз съм смешно човече - не се вписах във новия ден.
Пък и той не поиска да ме храни с блажени тригуни.
Ти едва ли ще носиш нещо дребно за спомен от мен -
мида, щипка от раче, треволяче от моите летни лагуни.
Ще те гледам как литваш - ще те грабне от мене светът.
Ще те вдига вълната - връх ще бъдеш на нейния хребет.
Ще си много щастлива - вихрулица в летеж, стих и път.
Своя късен живот аз за тебе превърнах в молебен.
Молих Господа още да си шеметна с мен - и добра.
И от време на време да ми слизаш за ден край морето -
да събираме клечорляци - и да пишем със птичи пера
онзи стих, който аз в знак на обич веднъж ти прочетох.
Да ми кажеш отново момче, за милунка да вдигнеш ръка,
а край мен бяло знаме да вее на чайките бялата рота.
И да знам, че за теб съм само черна, ненужна дъска,
на която спокойно можеш сърф да подкараш в живота.

МОЛЕБЕН ЗА ДЪЖД

Тъй както жабчето в тръстики
преглъща сух комат от пека
и в жажда съхнат трепетлики
край моята - към теб - пътека,
тъй както славеят по жътва
с опърлено гласче се свлича
и мракът ненадейно хлътва
без жал в душицата му птича,
и чезне вятърът в усое,
и слиза в подмола пъстърва,
и сгромолясва се пороят
връз мен и моя ден посърнал,
тъй както мълнията хрясва
и в небесата къса рани,
така и аз ще си угасна -
към теб протегнал
тихи длани.

СЪН

Понякога сънувам, че си моя -
събуждам се и виждам, че не си.
На онзи свят навярно - не на тоя,
парче от Рая Бог ще ни спаси.
Залъгвам се, че ти ловя светулки,
а хлътвам сякаш в черен мях, в синкоп.
И спя без теб - на светли пресекулки,
тъй както спи войниче във окоп.
И питам се - нима ей тъй ще свърши
забилият на кестерме живот -
нахалост излетял в безмера „Пършинг”?
Фалшиво клипче в развален айпод?
Защо да дишам? И защо да крея
далеч от теб, зазидан в самоти?
Поетът в мен в градините на Гея
пустинните си кръгове върти.
Денят дени, нощта превързва рани.
Савани вее мракът - черен креп.
И стеля ти абсурдни океани,
които не достигнахме със теб.

ЩЪРКЕЛЪТ, КОЙТО НЕ ОТЛЕТЯ

Бях ятата на щъркели
с неразчетено още либрето,
из сумтящи блата - щъркелица - те дирех в април.
Колко пясъчни кули на нетрайни жени съм градил?
Колко нощи съм вил черни кръгове сам над морето?
В прегорели стърнища аз те виках - и къртих леда.
Ще ли пишем отново в небесата с безсънни пунктири?
Не отлитай от мен - грохнах вече да вия гнезда,
във чиито разнищени шепи ноември ще свири.
Остани в моя сняг - и не питай ще дойде ли пролет.
Може би за последно ще разперя криле за летеж.
О, какво по-красиво от това - да се дигнеш за полет?
Да се вихриш в простора -
и във полет красив
да умреш.

ПЕСЕН ЗА МОЯТА СЯНКА

Тъй както сипеят се спуща
в нацепени от студ дерета
и скърцат моите обуща
век подир сянката ми клета,

тъй както залезът на хълма
разхвърля дрипави огнища,
а моята душа е пълна
със мрак, слънца и пепелища,

тъй както сприята нахълтва -
вълчица в зимната кория,
и от захапката й жълта
на мене иде ми да вия,

тъй както пътник върху рида
за миг потъне във завоя,
така от мен ще си отиде
надеждицата - да си моя.

А после ще живеем - някак,
живот, измъкнат от читанка.
Докато креп надипли мракът
върху последната ми сянка.

СЪСЕДЪТ

Понякога ми се иска да съм твой невзрачен съсед,
да ти звънна за олио да ти кажа брашънцето ми свърши,
да усещам как ходиш на пръсти отвъд панелния плет,
съчленен с железа - невъзможни - непреминати вършини,
да те гледам с прането - как щипките сиви редиш -
януарски врабчета, накацали на сиджимка по твоята шия,
и да съхна пред входа като някой бръснарски каиш -
и на пет сантиметра от теб да надигам шишето с ракия,
да те виждам как хлътваш и тръгваш надейде с такси,
да се връщаш - щастлива, че щастлива била си миг нейде,
и да гледам прекрасния жест, с който леко замяташ коси -
сякаш иде ти мъж - който с дъховете си ще да ги вейне,
да си хубава - в подлеза, да те следвам безсънен навред,
през тролеи, по гари, в магазини - беднякът аз беден…
Ех, защо Бог не ми даде - не съм вям - да ти бъда съсед?
Като минавам край теб, да ми казваш добър вечер, съседе.

ПЕСЕН ПО ЖЪТВА

Сях жито, никна вятър, жънах ръж,
аз бях щастлив и чист - сълза на мъж -
при тебе се завърнах с гръм и мълнии,
търкулнах се по топлите ти хълми -
тъй бръмбарът рогач по стрък върви,
тъй и дъждът в тревите млади тича,
пое ме ти - пламтяща в синеви -
земица, на която падах ничком,
аз хълтах в теб - бях жаден за земя -
тъй ножът кротко смъква се в кания,
бях водопадът - и над теб гърмя
несвястната ми - в шемети - стихия,
ти ме въртя на хищната си жар,
пищяха в мене бухали и сойки,
и ето ме сега - щастлив жътвар -
разстилам те на огнени ръкойки,
ти - моя закротена, топла степ -
на тихите си пазви ме отнесе…
Събирам те - две шепички от теб
да съхраня за мъжката си есен.

ЕЛЕГИЯ В НЕСЕБЪР

Какво в Несебър те влече
и спомен-въгленче те пари -
тераса, вятър и момче,
момиче със прозирно сари,
морето, утринният бриз,
погалил топлите алеи,
и погледът й син и чист,
във който беше вече неин.
Тя сплете в своите коси
от теб поднесеното цвете.
Нима сега щастлив не си?
Нима щастлив не си, поете?
И тя видение ли бе
на хвърлей от добрата есен,
когато синьото небе
ятата птичи ти отнесе?
Поспри - и гларусите виж -
и те са като теб бездомни.
Нацепен като стар каиш,
пред теб се къса хоризонтът.
Вълната дрипав шал влече
и спомена без жал погреба -
момиче, вятър и момче,
един забравен миг в Несебър.

БЕЗСМЪРТНИЯТ КОД

Със свещ да бях те дирил, с ехолот,
със НЛО - из Космоса развлечен,
да бях наел шпиони - взвод до взвод,
да бях ти пратил лудите в Наречен,
под камък и дърво, във дол, на рът
ти щеше да си мой прекрасен улов.
Ще те намеря - тук - или отвъд,
докато аз съм жив - и свят векува.
Безсмъртието има верен код -
човек без обич си е жив обречен.
Ще бъдеш моя - в някой друг живот.
И този друг живот ще бъде вечен.

SMS ОТ ПЛАНЕТА ЛЮБОВ

Аз живях сред кръвясали псета.
Птица бях в неизбежния лов.
Бях сачмата в кайма за кюфтета.
Змийски зъб да строша бях готов.
Между милост живях - и присъда -
смях и стон - и свистеж на камшик.
Бях - и утре отново ще бъда
гръмогласен и тих - стих и вик.
Ако утре си спомниш поета,
не търси го под златен обков.
Бях човек, но от друга планета
със безсмъртното име Любов.