УЧИТЕЛЯТ
Не бях се срещал с този човек и не го познавах лично. Само бях слушал за интересния му живот. До онзи ден на май 1974 година, когато ми хрумна идеята да напиша очерк за него. Тази идея беше в известен смисъл в разрез със здравия разум, защото тогава работех като заместник-директор по производствените въпроси на Завода за пластмасови изделия в Димитровград, а героят на очерка ми си беше в неговата Мугла. Имах достатъчно служебни грижи (да не говорим за личните), за да отделя цели две денонощия от времето си за пътуване над двеста километра за един разговор, но го направих.
Посрещна ме човек плещест, над среден ръст, с вид на здравеняк, а след като разбра, че съм от родното му село - и с широка, открита усмивка.
Вечерта в училището имаше празнично заседание на учителския съвет по повод 24 май. Всички учители с изключение на Мария Пищалова бяха местни хора и всички бяха получили грамотност от него - Петър Николов Пеев, или както е известен в Гела - Пихкюф Пею.
Когато директорът предостави думата на „многоуважавания наш колега и учител другаря Пеев”, ръкоплясканията дълго не стихнаха.
Нашият разговор продължи в дома му чак до три и половина часа след полунощ. И се разкри пред мен един живот, в който се преплитат успехи и поражения, радост и мъка. Живот, белязан от човеколюбие и всеотдайност.
Този живот е започнал на едно усамотено място, в една самотна къща, известна като Пихкювата колиба, около която има само стръмни ливади и иглолистна гора. Най-близката махала, където живеят хора, е на близо километър разстояние. И може би не само хумор, а и известна доза истина е имало в шегата на възрастния вече Петър, че когато за пръв път го отвела майка му в Заевите и видял друго дете, питал: „Ма, какво е асва?”.
В каква обстановка и в какво обкръжение расте момчето е важна подробност, която не бива да се отминава без внимание. Баща му Пихкюф Колю е човек, от ръцете на когото нищо се не куртулисва, т.е. всичко можел. Самият той казвал: „Всичко мога да направя, само соль не мога” - Зад тази хипербола наднича чистата истина, щом в дома му свири музикален инструмент, който едни наричат хармониум, други - пиано, и в него няма нито една готово закупена част. Този човек е бил не само майстор, но и с ясен поглед върху нещата от живота, щом е стигнал до решението синът му да свърже живота си с книгите и то в онези тъй далечни вече години, когато четвъртото отделение е достатъчно образование за всеки, а с трети прогимназиален клас се става уважаван държавен чиновник.
И тъй, след третия прогимназиален клас Пею се озовава в казанлъшката даскалоливница, откъдето излиза със средно педагогическо образование.
Баща му ще му закара багажа с мулето в Мугла някъде във втората половина на двадесетте години на двайсетия век. Това село до преди петнайсетина години е било още в пределите на Турция. Там живеят българи, изповядващи исляма. Селцето е смачкано от немотия и религиозен фанатизъм, чийто стожер е ходжата. Тъкмо той ще изпрати прислужника на кметството да отнесе хабер на „каурския даскал” да се яви при него. Ще го разпитва наместникът на Аллаха колко деца събира в училището, ще се изненадва, че на даскала са му дали заплата почти колкото на селския говедар, ще отбележи уж между другото, че село без говедар не може, а без даскал си може… Труден, много труден е бил тоя разговор, който се движи от кандърмата да си сбере даскалчето багажеца и на другия ден човек с две мулета ще чака, за да го отведе до Одабашиица; до предложението да получи по жълтица на дете, само и само да се махне от селото и да не мъти водата на ходжата. Когато тези доводи не свършват работа, идва и пряката заплаха. Силен човек се е оказал младият учител, щом в такъв момент се е сетил да охлади амбициите на ходжата с напомнянето, че зад себе си има държава, която го пази, и че заплахите са само кьорфишеци.
Началото ще стане още по-трудно, когато много от родителите ще започнат да представят децата си за „будали”, за да не ги пращат на училище… Колко много дни на усилен труд и борба с безпросветността, колко дълги нощи на размисъл и съмнения ще трябва да минат, за да се стигне до положение Мугла да има свои специалисти във всички области на обществения живот, да има своите учители, лекари, инженери, икономисти, да имат свой професор, своя поетеса. Всички те са възпитаници на онзи бай Пею, който навремето е издържал на натиска и е останал в Мугла за цели петдесет и седем години. През тези дълги години ще се строи и преустройва училищна сграда, ще се гради и преустройва и мисленето на хората, отношението им към училището и учителството. И техният гонен учител ще бъде вече човек уважаван и ценен от всички, ще бъде вече „нашият бай Пею”.
Докато всичкото това се случи, много неща ще се случат със самия Пею. Най-напред ще срещне на един Илинденски събор в Гела едно момиче с име на цвете и тази расла в Куклен Ружа тъй властно ще влезе в сърцето му, че след време ще влезне и в квартирата му като съпруга. Две дечица ще му роди тя, но съдбата няма да предопредели щастие. Малкият Витко ще си остане мъничък за вечността, а Мария ще расте като хубавица до десетия гимназиален клас, когато пневмонията ще прекърши младия й живот. И за да покаже истинска жестокост към този всеотдаен към професия и семейство човек, съдбата му отнема и Ружа - тя умира от рак. Така учителят Пеев остава сам-самичък на този свят и това когато всичко изглежда така подредено - училищните проблеми са решени, Мугла за него е „моето село”, в което е вдигнал собствен двуетажен дом.
Обичта на съселяните му от неговата Мугла му остава единствената опора и утеха. Обич, която той е спечелил, дарявайки ги с обич. Обич и съпричастие. Той, даскалът, не е различен, той е един от тях. Като тях оре, сее и жъне ниви - къде собственоръчно, къде с надничари, като тях коси ливади и гледа добитък. При такава скъсена дистанция уважението и доверието на хората се удължава. И бай Пею е не само учител на децата, а консултант и на възрастните по всички въпроси на битието.
Способността му да се доближава до света на децата не идва само от професията му на начален учител. Той е детешник по призвание. Ах, тези деца, тази най-голяма човешка радост!
Какво и как стана, че гласчетата им, огласяли села и махали, заглъхваха постепенно, за да се стигне до днешните дни, белязани от безбъдещност? Колко населена беше някога тази наша планина, Боже! Училища имаше в Чамла и мугленски Касък, в Катраница и беденско Черешево, в Заевите и Стикъл, в Кукувица и Махмутица… И в онези щастливи за планината години учителят Пеев ще хване за ръчица сестриния си син, ще го поведе на разходка до Касъшкото училище и двамата ще заговорничат какви „забранени” неща ще сторят и как ще си мълчат за лудориите пред онова, черното пиле, което в такива случаи всичко иска да научи и ходи да го казва на майки и татковци.
Генетичната обусловеност на Пею (нали е син на онзи, който само “соль” не може да стори), го прави перфекционист във всичко, с което се захване. Дърводелството му иде отръки. Черчеветата на прозорците му са единични, но на въпроса на племенника си (чиято ръка също се годи с дървото) защо не ги е направил двойни, отговаря, че са направени така, че да вършат работа като двойни. Пчелните кошери, които сам майстори, са правени „не да държат мухи, а душа да държат” - надуеш ли ги, въздухът да няма откъде да излезе.
Неумолимото време върти чекръка на живота и безстрастно гледа как децата растат, а порасналите стареят. Остатъкът от косата по главата на учителя Пихкюф Пею заприличва на януарски сняг, на преспите по Карлък - онзи Карлък, кротнал се от Ешеккулак до Мурсалица, онзи Карлък, делил Гела от Мугла с държавна граница, а за гелския учител на Мугла станал естествена връзка между двете близки на сърцето му села… Все повече млади хора в автобуса ще стават да му направят място да седне, а той с усмивка и с мъничко горчивина, и с онова характерно за него, престъргано „р” ще сложи ръка на рамото на станалото момиче и ще издума:
- Сядай, сядай! Какво си ти крива, че йе съм остарел?
Един-единствен опит прави Петър Пеев да промени живота си поне за старини. Той споделя със сестра си и големия й син желанието си да осинови племенника си и младата му съпруга, за да има на кого да остави къщата и всичко онова, което е успял да спастри през живота си. Събития и обстоятелства се слагат така, че осиновяването не се случва. Тогава, мислейки за края, учителят прави завещание. Какви са били другите заръки в него, за нас не е важно и не бихме могли да знаем, но онова, което всички в Мугла са знаели, е, че по волята на собственика къщата му в Мугла е определена да стане дом на пионерите от Мугла… Следите на завещанието се губят.
Беше лято, когато камбаните на гелските църкви възвестиха края на един нелек, но пълнокръвен живот. Научих после, че желанието на учителя било, преди да го пренесат към вечния му дом там, в Гела, в семейното гробище до колибата, последната нощ тленните му останки да пренощуват в къщата му в Мугла. Мугленци уважават тази последна воля на своя учител и превозват ковчега от болницата в Смолян до Мугла, а на другия ден - до Гела. Автобусът, пригодената бордова товарна кола и леките автомобили не могат да поберат всички желаещи да изпратят техния бай Пею в последния му път. По стръмната пътека от завоя до колибата мугленци не разрешават на никого друг освен тях да участвува в носенето на ковчега… Мисля си, че макар и след смъртта, последните часове от пребиваването на този свят на първия човек в Гела, завършил педагогическо образование, са били щастливи. Дали духът му е могъл да види всичко това? Или е бил зает с проследяване на пламъчето, откъснало се от догорялата свещица на учителя Петър Николов Пеев?
Загадка…
А селото обедня, обедня…
