Хасан Карахюсеинов

РОДОПСКИ ЗАПЕВ

                    На бай Лазар -
                    певец и кабагайдар

Преклониха се всички треви и напъпили клони,
зверовете укротени лежат до нозете ни…
Не търчим в безкрайното търсене на Евридика.
Във вечния мрак ли ще остане тя,
или се е вселила в дворците на сърцата ни…
От хилядолетия вървим все нататък,
да укротяваме страстите на зверовете,
а на хората добротата си в жертва да принесем…
Не лежи вече болна Руфина, а изцерена
тича подир свой юнак - Момчил или друг…
Земни и смъртни сме ние, певецо-гайдар,
и сред земни хора грешни сме така…
„Сипи ми вино да пия, девойко” и ме опивай,
защото не ще бъдем ний в лабиринта на Орфей.

А сега просто още една родопска песен да чуем,
а после да прекосим зеленината на балкана…
Зверовете отколе са укротени
и лудите води на Родопите спотаени…
Дайте ми една шарена стомна с водата на Арда.

ЮЖНИ ПРОЗРЕНИЯ                                      

„Защо ли - се питам, -
не стигат на Арда водите?”
И слушам пред утрото пролетна песен:
           „Арденски моми и булки
          нощес небето изпрали…”

* * *

Изконна легенда
ме спря пред водите си бистри.
Подишват смирени вълните във тишината…
Не виждам върхарите -
с хладни нозе във реката.
А с памет долавям
глух плясък на нечие тяло.
И без да обувам
подобно Персея сандали крилати,
политам натам,
към една незабравена песен,
която е скочила нявга
от Дяволското бърдо.
И в нея въвлечен,
със нея се сливам до унес
и тя ме повлича нагоре
към висините,
и болка тръпчива се ражда у мен.
Ах, песен ли казах?
И болка ли в нея - тръпчива?

* * *

Тя беше родопска невеста,
с коварните пръсти на мрака удушена,
намерила своето сетно спасение
във вечната девственост
на съпротивата…
Дочух я да шепне в едно полунощие:
„Недей да възпяваш
ти никога горест и мъка!
Да плачат за мене
не искам от никого…”

И тихо от моите длани в невидимостта -
при своята девственост тя се завърна.
А закъснялата пролет плетеше
нейната сватбена мирта…