Димитър Танев

Днес у нас почти никой не познава съвременната стойностна художествена литература на великата славянска страна.

Не е тайна, че през последните десетилетия значително намаля литературният обмен с Русия. Причините за това са много. Те са свързани с огромните политически, обществено-социални и психонравствени промени в света. Рязко се смениха мирогледни ориентации, приоритети, манталитети. Настъпиха разделения и противостояния в литературните среди. Препрочитат се с друго око и се мерят с други мерки предишният ни живот и предишната литература (в Русия, пък и у нас).
Българските издателства и техните стопани гонят днес своя търговски и пропаганден интерес, който е манипулативен, невинаги залагащ на реалните художествени стойности и „бягащ” - по принцип - от руската книга. Медиите - също, та дори и повече.
Дори в един добронамерен разгънат телевизионен формат, какъвто е „Голямото четене” (полезен и добронамерен, възпитателен, защото борави с книги, сочи писатели, а не миски, фолк диви и бигбрадърски „герои”), от тримата руски автори - нобелисти от втората половина на миналото столетие (Пастернак, Шолохов, Солженицин), в обектива „влезе”, ако не греша, само последният. Вероятно защото е най-близък по време и най-гъсто бе обговарян откъм „житие и страдания”, от политически, идейно-философски и етичен ъгъл. Следва обаче мимоходом да напомним, че другите двама също са имали своите драми, проблеми и сътресения в тежкото сталинско време, че са творчески фигури от много голяма величина. Та може ли някой да опровергае истината, че едни от великите романи на преходния век са именно „Доктор Живаго” и „Тихият Дон”!
Днес обаче дори и те „не вървят” у нас. Най-младото българско племе не ги знае и не ги е чело, а и би могло да ги види само в библиотеките. То практически не сеща художествен глад, поема предимно поднасяното отблизо и шумно разгласяваното. Затова сега по инерция някаква се „консумират” най-вече книгите на мисис Роулинг, Толкин, Балдачи, Перес-Реверте - актуални наистина и интригуващи „вносни” (и модни!) писатели. Но нито те, нито дори безспорно „по-тежки” автори като Дан Браун, Орхан Памук и Паолу Коелю (верижно издавани) могат да излъчат онази тръпна художествена и хуманитарна мощ, обаянието, предусета за близост, съпричастието, които са ни давали руските големи писатели още от възрожденското време на стария Славейков и дядо Вазов, та допреди двадесетина години. Да, онези години на т.нар. перестройка, когато всички ратници на перото и книгата, а и многото онези „обикновени” люде, които встрастено четяха, просто поглъщаха тогава новата авангардна руска преса и литература. Като символни, знакови ни останаха имената и книгите на Аксьонов и Битов, на В. Белов и В. Биков, на Астафиев и Платонов, на Ю. Трифонов и Ю. Казаков, на В. Распутин и Ан. Рибаков. Нека пак подчертаем - челите тези книги още ги таят у себе си като спомен и дълбоко душевно преживяване, а сътворителите им ги имат за човекопоклонници и човекозащитници в тревожни, преобръщали главоломно общества и хора времена.
Следователно, отдавна бе отминал етапът на онези скъдни, скърпени, но дебели съветски романи от поръчков, конюнктурен тип, каквито също достигаха до нас и които също четяхме (от рода на „Далеч от Москва” или „Кавалерът на златната звезда”). Техните автори обаче едва ли някой е припознавал дори тогава, в условията на управляване и надзираване на литературата като реален художествен пример. Можехме, иначе казано, да сравняваме и да прихващаме огромните разлики. Сетивата ни за истинското, стойностното, предзнаменуващото не бяха притъпени. Знаехме какво да четем и го намирахме - нерядко, да повторим, като откровение, като мярка за съвест и съпротива, за уважение и милост към човека, към земните му отсъди и премеждия.
Малцина са обаче тези от нас, които са що-годе ориентирани в хода на съвременната руска литература, попрочели оттук-оттам по нещо от Ерофеев, Сорокин или Пелевин. Ако човек се разходи днес по площад „Славейков” - живата и подвижна Софийска книжна борса - и потърси руски книги, ще намери предимно историко-документални и споменни четива, романизовани (или не) биографии на политически фигури и идеолози от близкото минало, криминални романи или такива за мафията. И много, много езотерична литература. Липсва ни обаче, почти я няма високата, качествената руска художествена литература. Няма ги отдавна и двете големи столични руски книжарници, където всекидневно минаваха потоци от четящи хора, където попадахме на най-новите автори и книги. И то съвсем не само руски, където утолявахме любопитство и получавахме богата информация. Сега и двете тези културни средища задоволяват други нужди в качеството си на представителни търговски обекти.
Това, че действително, а може би и закономерно, се промениха самото писане и четене, гледните точки и критериите за литературата, че придойдоха нови поколения, залепнали за компютъра, а не към книгата, че телевизията, интернет и sms-контактите „убиват” времето и нагласите ни за уютно домашно четене, че се сви подготвената и търсещата читателска маса - всичко това е само много обобщено, външно, оправдателно полуобяснение за нападащата ни безкнижност, за направляваните в други посоки интереси, за безотговорността на всякакви (включая и литературни) оракули, прогнозисти, тълкуватели или просто пренапомпани всезнайковци.
То е извън конкретността и явността на факта, че руската и българската литература днес са се отдалечили и отчуждили една от друга, като „грехът” за това е двустранен, двупосочен. Защото, помним, бе време, когато и от „контрагента”, от руска страна имаше реципрочност на интерес, познаване и търсене. Наскоро един наш поет развълнувано възпроизведе как в студентските си години в Москва е освидетелствал картината на четящи в метрото руски хора, приведени над току-що издадения роман на Д. Димов „Тютюн” - книга, минавала от ръце в ръце, поемана с вдаване и възторг из цяла Русия и спонтанно окачествявана като дело на наистина голям, европейски по дух и виждане писател. Сам аз в едно малко по-късно време бях очевидец и съпричастник в същата тази Москва на това как се търсеше и как разбуждаше руските читатели публикуваната в „Иностранная литература” повест на Павел Вежинов „Бариерата”. Наистина десетилетия със стягано, атакувано, но не и преломено битие и съзнание, тези хора приемаха повестта като призив и пример за свободно дишане и летене, както го бе сторила авторовата героиня Доротея.
Нека казаното и написаното тук не се приема като сантимент и носталгия някаква, нежели пак като някакво преднамерено проруско внушение. Просто пледирам срещу една реално ощетяваща ни липса. Руската литература, която всякога е била голяма, от която са се учили всички именити световни писатели (някой от тях бе казал, перифразирам, че всички те са излезли от ръкава на Гоголевия „Шинел”), не може да пречи на това да бъдем европейци, свободни духом граждани на една малка днес и изтерзана, но достойна в миналото, държавнотворческа и културоформираща страна. Тя, руската литература, може само пак да ни дава и обогатява. Белязани сме с близка съдба и духовност и неразумно е да гоним от себе си тази предопределеност…