Николай Искъров

В БРЪСНАРНИЦАТА

Кажете, кой ще отговаря, когато утре ни попитат:
трудът каторжен на бръснаря не заслужава ли възхита?
Нима не е той епохален, щом стриже с пориви най-чисти
и редника, и генерала, овчари знатни и министри?…
Сред музикални орнаменти муха пияна скача ситно -
за нея всички сме клиенти, - с еднаква радост ни почита.
Звънят небесно сечивата, във чайника водата шушне -
приличаме си като братя и врат навеждаме послушно.
Накрая, чисти и честити, покорно ставаме от стола -
с две бузи - розови и сити: „Честито! Следващият, моля…”
Но в огледалото насреща седи човек амбициозен.
Къде ли, боже, съм го срещал?! Защо на мен прилича този?!
Мълчат, вживяват се мъжете във възрожденските си роли
и зайче слънчево им свети, и милва теметата голи…
Сред труд свиреп денят замира. Звезди над цялата държава
люлее топъл вятър - с мирис на пудра евтина и слава.

БАЛАДА ЗА БЕЗИМЕННИЯ СТРОИТЕЛ

След песнопенията горди
въздигнахме за приказ храм.
Кой празника ни ще изпорти -
тоз, който винаги е сам!
Стърчи във хора колективен,
ала душата му мълчи.
Активната му съпротива
личи по тъжните очи.
Да, пирамидите остават -
и той го знае най-добре.
Отвъден дом, навек прослава…
Но властникът не ще да мре.
Рисуват го низпо-поклонно,
виси изкусно вапсан вред.
И аз, доколкото си спомням,
се взирах в празния портрет.
Посред безименните смъртни
единствен бе белязан Той.
Кой канарите бели кърти
от зрак до мрак? И още. Кой?
Когато Сфинксът проговори
и в маранята се стопи,
ще видите народ покорен
сияйно векове как спи.
И там, в зеницата небесна,
ще блесне гневна светлина -
човек се ражда с плач и песен.
Живее с чувство за вина.
И чужди грехове признава
за свои, и таи лъжи -
а над главата му корава -
О! - нула - ореол кръжи.

Не никне посевът от пясък.
През далнини и бъднини
напразно вятърът отнася
зрънца пирамидални - дни.
И няма спор, че ръкотворен
е паметникът. И с врати.
Със тленността си фараонът
душите ни обезсмърти.

* * *
И в немотия съм живял… Предимно. Заеми отсрочвах.
Да бях от химни оглупял пред кървав, анонимен плочник,
а то - с белязано чело - една дузина все мърцина…
От злото има ли по-зло? Кой във могила е простинал?
Не даром хлябът ми горчи - от най-свободните полета.
И ако имаше очи, Бог би извикал: „По-полека!”
Но той изгаряше от срам - себеподобен, ничком-ничий.
Не се страхуваше, че знам кой в сънищата ми занича.
Добре поддържаше реда. Ликува - три пъти отрече!
Избирам малката беда - народ сърдечно безсърдечен.

* * *
Кал и мрак, и гъдел по петите. Очната ми ябълка с хастара
преобърната. Не питам - кой от утре как ще разговаря…
Раят е възвирал все в казана - тъй е, нямам нужда от свидетел -
със душа от пламъци огряна, милосърдно, както е прието.
Днес разсичам пъпния си възел, щом съм с кройка малко по-различна -
непохватно в бързането вързан, народняшки щедро. И епично.
Сам си позволих да вляза вътре. В личната си пещера да кресна -
ехото подсмъркна: смъртен, смъртен! - Толкова единно, тъй чудесно.
Бабин’та ти! Махаха звездите гневните си духала срещу ми -
идеално с идеали сити - думи от безумие по-умни.
Със глава от милости корава, взе ли глътка въздух - пий и скачай!
Чест и слава, слава… Стига врява! Покажи им колко си юначен.
Само че аз си разсичам пъпа. Ако хлипам, искам сам да хлипам.
Щом съм от вида природно тъпи, ще захвърля пъпната си дрипа.
И гневът й нека ме погълне, за да се възправя сам срещу си.
Хляб от клетви може да покълне, ала за трапеза на евнуси.

* * *
Ся вятър вчера. Днес пожъна бури.
От лозето си само страх обра.
Пътеки - много, щом се прекатури
- каручката с паунови пера…
Керванът свежда гордо чело ниско -
пази се от последния мираж!
Вълчее пес. И гърбом се притиска.
Двугърб ли е, ще се притисне дважд.

Понеже ни раздаваха покани
за празника народен. Тези дни…
Дойдоха птици - непознати, ранни,
но ти овреме козина смени.
Едно не схванах - как ти преча пеещ!
Понеже нямам други божи грях.
По братски не узакони копнежа.
А песните, които не изпях…

УЛИЦАТА

Във есента ще тръгна аз, щом вятърът замре във листите -
по улицата с мрак лютив и сладостен, с нозе изпръхнали
от дълго къпане в морето - по-солено от преди - готово
да утоли и жадните тела, и своята ненавист към брега,
отдавна коленичил на пясъчния хълм - димящ и нежен…
Каква ли преданост сковава старците на пейката при
портите,
проядени от дъждове, смолисти ветрове и думи,
непрехвърлили
оградата на двора - с тайните, заключени зад прага на всеки
дом?
Кой може да попречи на жената да си припомня лятото
горещо,
докато слага вечер масата със празен поглед? На детето
кой може да попречи в тъмното да си поплаче…
Ще скръцне клетката, заметната с чаршаф -
за птицата е вече нощ,
и на стопанина й участта ще бъде същата -
нали и тя го вижда сутрин
през летвите издраскани на своето убежище…
Светът ще се отпусне уморен,
листо ще се опита със дланта си суха да го пробуди
и дълго ще се вглежда в него той,
но нищичко не ще успее там да разчете.

ЧОВЕКЪТ

Заслушан в пролетните птички,
опъва той каиша здраво -
да взема има, не да дава,
но горе писано е всичко…

По навик утре раздавачът
на портичката ще похлопа.
Ръми дъждец противно топъл…
В полето мокри врани грачат…

Наоколо - трева вечерна.
Във трапа - хладина и локва.
Опиянено жабче скоква -
блести на дъното й черно.

Далечен мирис на коприва -
лъх нежен - от небитието.
Но как да идеш на небето,
щом толкоз пръст връз тебе сриват?

СЛУЧАЙНИ ДУМИ

Занесени, щастливи, непохватни,
ти - малка, аз - самонадеян, зъл.
Звънтеше слънчевия летен стълб
и как жужахме - две мушици златни!

Случайни думи, яростни заблуди -
в безсънни нощи хвърляни без страх,
аз тайният ви смисъл днес разбрах -
красив и сам, от себе си прокуден.

О, въглени димящи, тъмна клада -
посипани около нас, пламтят,
загадъчно над видимия свят
ръмжат със отмъстителна наслада!

С езичета отровни и незрящи,
изречени столетия назад,
сега прииждат - няма да простят.
Часът удари. Трябва да се плаща.

Тъй всяка страст след време ни наказва
оркестърът й векове ечи
и пълни ненаситните очи
димът горчив през болки и съблазни.

И пак обезумял, аз те прегръщам.
И в радостта, любима, има скръб.
Прикривам с длани твоя нежен гръб -
от думите, които се завръщат.

БЛУС В ЗЕЛЕНО

В зелената неделя и малко след това,
с единствена постеля - зелената трева,
зелени, ала гладни за щастие - до смърт,
в едно зелено пладне, дотам не води път…
И трепет теменужен. Как грешен сводът бе!
Луната бе ненужна. Достатъчно - небе.
В небесната пустиня - небесни плодове.
Една мушица мина. А после - още две.
Неясно и далечно, и глупаво до бяс
предчувствие за вечност под листналия бряст,
под циферблата звезден забравени. Горчи
вкусът на тази бездна. Не питай. Замълчи.
Не питай днес: „Дали бе? Кога бе този час
с оная сладка гибел на мравките под нас?”
В зелената неделя… И малко след това…
С единствена постеля… Зелената трева…

СЕВЕРНИ ПОСВЕЩЕНИЯ

                                                            На Краси

1. В ИЗБАТА НА БРЕХТ

                            …На стотина метра от дома на Брехт е гробището,
                           където прахът Му и Хелене Вайгел почиват в мир…

Над Доротеенхоф припламна вечер.
Трамваи звън посипваха във мрака.
В алеята край нас старик изплака -
смутено се озърна и пресече…

Три гроша ако имах, бих ти купил…
Но само два червени карамфила
повяхваха над гробната могила
и… потъмнелият небесен купол.

Почукахме. Врата се хлопна вяло -
не беше Брехт с пантофките си меки.
И хлътнахме във избата - навеки -
след ангел синеок, облечен в бяло.

Усмихна се. Бутилка вино светна
(отвън Берлин ухаеше във здрача),
аз имах сили само да прекрача
последното стъпало към небето…

Би ме разбрал сега, дори и мъртъв,
германецът със поданство швейцарско.
Но портата в това небесно царство
когато се отваря тайно - скърца.

Надничаха от сводовете черни
фамилни сенки - криеха стените.
Ний бяхме еретици във обител -
невярващи, ала с очички верни.

Душата ми тогава се пречисти
от кухнята вълшебна на Хелене…
Пред бога кулинарен - на колене!
Във клуба на берлинските артисти.

Не ти, не ти… Да падна аз бях длъжен.
В косите ти от майски мрак по-гъсти.
Как сърбат бабки супата чевръсто,
отпивайки шампанско с устни тъжни!

Възмездието дойде с вид на празник.
Приседна. Не видение - актриса!
И щедро тебеширен кръг изписа
във клетката с отчаяни съблазни…

На две разкъсван - никаква пощада
за мен - дете на гордото изкуство.
Защо съдбата по света препуска
във ярост сатанинска и наслада?

Бесуват във човека чувства скрити
(над Шпрее шлеп заседнал с гняв изписка),
захвърлен във Европа и стъписан,
сред езерото с мислещи тръстики.

За всички ни - случайно оцелели -
венецът ядрен вече е изплетен.
О, нищета на политици слепи…
Стена от мен самият ме отделя!

От мен самият трябва да ме пази,
от мен самият, за да оцелея…
Но общи са звездите ни над нея
и затова са още по-опасни.

И чух - по улиците мирни горе -
патрул премина и потъна в мрака…
Разполовен - Берлин насън проплака.
И Бранденбург вратите си отвори.

„Шосе-щрасе”, 125
Берлин, 1982

2.

* * *
Студентската таверна - там, във Рощок…
Сред русото гъмжило като перли
над пяната от пиво в тези нощи
мулатките изглеждаха по-черни

от абанос. И нищо по-красиво…
Какви жрици под димната завеса!
Не знам кой бог над тях бе гръб превивал -
и после изумен се бе обесил…

Косите с мирис на пустинен вятър -
от шемета стоях съвсем халосан…
Прегръщах силуета на Земята -
глупак, кръжащ из слисания Космос.

А пламъкът се стелеше, по-огнен
от примирената душа на грешник.
И само Мекленбургската мадона
над нас, за радост, непохватно бдеше.

Пред катедралата запяхме тихо.
И нещо по-достойно от цвета ни
под голото небе ни се усмихна -
самотни, в самотата - всички равни.

Луна струеше горе, в облак скрита -
една протрита скитнишка монета.
И блъснаха на Балтика вълните.
И люшнаха приспивно континента…

Рощок

3.

БЕЛВЕДЕРЕ

Край Белведере утринта изгря
подобно пищна дворцова процесия…
Припърха птица. После звънна впряг.
И тишина. Достойна за принцеси.

В тревата, оросена преди час,
където стъпките на Гьоте светят,
уплашени стояхме - ти и аз.
И ако още помня - беше петък.

По мостчето с лъстиви перила
пристъпи лебед и запя превзето -
със нощен хлад по тежките крила
и шия, извисена до небето…

Как сянката му с писък се стопи -
погълна я рекичката старинна!
Повя ветрец. Над старите липи
въздишката на Стареца премина…

Огледахме се в Илм. Но не видях
връз челото си ореола златен.
Две трескави очи - зад тях
смразена дълбина. Без път обратен.

И отразен от дворцовия праг,
на небосвода чер се жлътна месец.
И тишина - достойна за процеси -
прибули Ваймар в протоколен мрак.

Ваймар

4.

ГЕРМАНИЯ

Видях как Северната нощ догаря -
край мен летяха хлебните полета
и утринна мъгла над тях просветна,
и същите звънци и малки гари…

Смях на момичета - димящо голи -
над езерата синкави се стели.
И топли са небесните постели,
подпрени от разцъфнали тополи!

Изплува замък-призрак и потъна.
Безпаметен запев на странни птици.
Отекна рог. И дрипав, грохнал рицар
похлопа на вратата, сънно тъмен…

И Лорелай коси от зрак разпусна,
запя протяжно и ме омагьоса -
там, на скалата - бледолико-боса,
изправена до днес, с девичи устни…

На орган с катедралните акорди -
тъй достолепни сред пейзажа летен,
средновековен хлад крило наметна,
скри формите готически и горди…

Велик бе геният дори и в гроба…
(О, всички сме с права еднакви в ада…)
Над земния му прах брезичка страда,
донесена от Източна Европа.

Вкуса тръпчив на нощните полета
напомняше по нещо за България…
И същите звънци, и малки гари,
когато утринна мъгла просветва…

* * *
Щом със ръцете си не мога
да храня своя дом. От днес
глупакът ще наметна с тога,
ще му внуша, че има чест.

Мегсi. Спести ми барикади.
Мегсi. Спести пролята кръв.
Га-а! Гарвану око не вади -
или поне не почва пръв.

По ветровете горд се люшкам.
Наивен, светъл, вдъхновен.
И речено - по-гол от пушка.
Захвърлена. Дори не в плен.

Приспивам вечер две дечица.
Жена. И мъжка самота.
Но самодивата-сестрица
в лицето каза: „Срамота!”

И бе косата й със дъх на
горчиво вехнали цветя.
Целуна ме и не възкръснах.
Век - тялото й овехтя.

О, някой друг решава пътьом
поет ли съм или бакал.
Кой слага в колелото пръти?
Кой безнаказано е пял?

Опитах. Може само с име…
Во духа, сина и отца…
Балканът пее - страшен, зимен.
Невям: „Не бойте се, деца.”

* * *
…Освен ако животът е чудесен
и той ме пази с храбра нищета.
Не искам нищо друго на света -
достатъчно - за тази звездна есен.
Безплодни листи нека повей вдига -
възторг и горест, шемет и позор.
Чуй как запява утринният хор:
басите - врани, с алтове - авлиги.
Чудовищно красиви ритуали…
Чий празник въплъщава този свят?
Където неродените скърбят,
преди на живи да са поиграли?…