Георги Н. Николов

Литературният процес у нас, както и този по света, винаги се радва на автори с доказана ярка самобитност. Те не се разтварят сред масата от имена на съвременници. Не се увличат в идейна мимолетност и не се блазнят от съмнително естетическо многоцветие. Можем да ги оприличим с устремена вълна от картината на Хокусай, която не се разбива в праговете на годините. Не разпилява в пясъците им неповторимия си творчески аромат и постепенно кристализира във фон, върху който лириката полага следващите щрихи. Тези имена са на истинските нейни съзидатели. На духовни люде, чиято същност носи философския камък на жизнено познание, окъпано в многоцветната гама от поетическа красота. Независеща от годишните времена на поколенията. От партийни повели и идеологически рамки. И неподвластна за наставленията на излишни “официози”. Които творчеството отминава, без да разбере за ненужното им съществуване. Говорим, прочее, за майсторите на римуваното слово, които и днес олицетворяват красотата на българската литература. Далеч от праха на пишеща безцветност, изгаряща веднага, щом докосне белия лист. Говорим за стойностните представители на нашето съвременно художество. С пълно право сред всички тях ще потърсим задочен разговор с Петко Братинов. Като очертаем силуета му в “Полунощно посвещение на поезията” - с достъпната сложност на тегобите, очакващи всеки автор на ритъма. А иначе - с мястото на зрящия в царството на зрящите слепци:

Не се разплаквай никога пред оня,
притиснал хитро
твоите гърди.

Обидата е падане от коня.
Но падането нещо ще роди.

И ти ще разбереш
мъжа на риска.

За този мъж и камъкът е плод.

Той няма с чаша вино да те плисне.
Той може да те плисне със живот.

Живот, за който ти не подозираш
и още яздиш
древните скопци.

…А в мрака продължава да напира
страстта на отчуждените жребци.

Както останалите поети, отбелязали младото си творческо присъствие в 60-те г. на миналия век, Петко Братинов е изправен пред труден избор. Удобно да политизира създаваното от него като разменна монета срещу постове и слава. Или да остане верен на искрената си наблюдателност, противопоставяйки я на общото безволево течение: в предпочитанието към “актуални” теми-еднодневки, плакатна символика, нереалистични образи без пулс и физиономичност. И от първата му книга - “Движение”, 1966 г., през “Предимство”, “Насаме”, “Самозащита”, “Привлечен от свещта”, “Траектория”, “Полюси”, “Небето в мене”, “Вкусът на пепелта”, “Почти без изход”… до “Преди сълзата да застине”, Братинов се доверява единствено на съвестта си. Изброените заглавия не следват хронологията на издаването. Страниците са лишени от мимолетност и дребнотемие. Убедително заменени с граждански позиции, явно изстрадани от самия поет. Той намира кураж да разкъса завесите на фалша, отделящ обществото от иначе видими истини. А политическите заблуди да разсее чрез психологически анализ на силуети с претенции за съвременност. Да ги анализира и намери точното им място в мозайката на дните. Да пречисти спомена с безпощаден катарзис на уж отминало вече страдание. “Приближаване до Никола Вапцаров” е вик на личността, която не търпи политическа дидактика и разбира, че човешкият дух не може да бъде сковаван в граници. Че истината за нечие страдание, пречупено в призмата на съвременното мислене, е жадуваният полет към себепознание. Самоуважение. Пречистване от всичко, тегнещо в душата като ръждясали окови. И спор за стойностите, в искрите на който пътищата на хора и човеци безвъзвратно се разделят:

Ти гледаш някъде отгоре

как бърза
всяка суета.

И още безпощадно спориш

за смисъла
и за честта.

Поетите не са поети,

когато
тайно се стремят

да минат между ветровете

и с чужда кръв
да победят.

Историята топло пази

места за свестни
синове.

А не за ловки водолази

край златните си
брегове.

Не търсим обаче в Петко Братинов пристрастие към определени, повтарящи се теми. Цялата му лирика е подчинена на триптиха “човек - планета - вечност”. Тя е философска поезия и неин приоритет са световните проблеми. В тази плоскост на разсъждения Петко Братинов ражда стиховете за простор и полет на мисълта. С актуалност, достъпна за разбиране и възприемане в разни континенти и многоцветни аудитории. С внушението, че са писани специално за всеки един от нас. Те са открити, но не наивистични. Зад топлотата и достъпността на изказа прозират нравствените ценности на поколения, срещнали се единствено за раздяла. Философската му лирика изсича във времето човека такъв, какъвто е изваян от Създателя си. Преди да бъде лишен от мечтания Едем и обречен на делничната кал. Над всичко символите на доброто и злото търсят своя верен адресат. Влизат в единоборство и се разделят без явен победител. Защото личността в стиховете на Братинов е свободна и нейно е правото да се самоопределя.. Над сивотата, дребните борби, завистта и подлостта, или в тъмното им русло. Чувствата, озаряващи най-съкровените кътчета на душите ни, са щрихирани с четката на голям художник. Непреходната вечност предполага светлина в образа на онзи, който я възпява с надеждата да й бъде съпричастен. Знаейки предварително, че това е само мамеща химера за тленната му плът:

Така ми е болезнено, че мога да умра,

тъй както се целувам
със момичето свенливо.

Или тъй както слизам
по пътеката към здрача,
полепнал по душата
на бездомната земя.

Какво ли се е случило?…
Не ми се вярва още,
че всичките светулки
са издъхнали под залеза.

Една поне би трябвало
за мен да оцелее
и мрачната ми памет
със кураж да освети.

“Отлагано признание”

Но брилянтното слово е и интимност. А интимната лирика на този автор е ювелирна огърлица от прозрения, че жената е обожествената делнична Вселена. Тя крачи в коловоза на трънливия житейски път - едновременно никому неподвластна и… без право на избор в ориста си. Чрез която съществуваме, дори неосъзнавайки, значението й в жалката ни, дребна суета. Чрез която поколенията се сменят, без нишката помежду им да се скъса във вечността, която единствена няма начало и край. Ако в поезията на Петко Братинов има религия, то тя е вярата на любовта. Нека я оприличим на сърце, изтласкващо горещата кръв на автора към означеното му символно триединство. Защото човекът във вечността, стегнат в планетарните си граници, ще бъде ужасяващо сам. И безсмислен за собственото си “аз” съществуване. Подчинен ли е авторът на женската магия? Може би е самец, роден да води сърцето й по свои пътища и неясни мъжки хрумвания? Или обратното. Защото както сам Братинов изповядва: “Мъжът във мен започва да разбира, че всяка женска плът го превъзхожда…” В пантеона му на любовта жената е цвете, поднесено с изящна пластичност. И едновременно - ключ към уханните двери на мирозданието. Представена е многозначно така, както интимната гама зове към ответност с различни тонове. Съвременната Ева е олтар, стихия и зачатие. Гола невинност, страст и чувственост. Понякога цветето е хвърлено на земята. То трябва да се вдигне и съживи в нетърпеливите мъжки длани. Нерядко е символ на осъзната умора след битките за продължаването на рода. Но винаги с одеянията на благодарност за мисията си на жрица, бдяща над плодородието - символ:

Трябва да съществува едно момиче.

Независимо дали ще го прегръщаш.
Независимо дали ще го целуваш.
Независимо дали ще го притежаваш.

Трябва да съществува едно момиче!…

Може да се намира завинаги
в някаква
далечна страна.

Може да се усмихва дори
в някакви
чужди ръце.

Може!…

Не е толкова важно това.
Важно е момичето да е родено.
……………………………………………..
Всеки човек има нужда от църква!…

Дяволите се спускат над олтарите
и ти в този мрак, за да ги спреш -
едно момиче трябва да съществува
като бяла спасителна свещ.

“Религия”

Трудно в няколко страници могат да се откроят всички достойнства в лириката на Петко Братинов, а още повече: на философската им канава. Тя е ярка илюстрация на автор дълбоко мисловен, с развито чувство за човешко достойнство. Но в редовете няма и намек за месианство. В тях диша мъдростта на годините, разжарена от неизтощима жизненост. И когато авторът споделя, че “старите поети приличат на старите кораби” той не намеква за умора или обезвереност в непреходните ценности на планетата. А отправя апел към хората от разни поколения непрестанно да ги преоткриват и обичат. Да обичат кого? Кого да преоткрият? Естествено - човека до себе си. Собствената си вяра, че сме предопределени носители на доброта и на красивото в живота. На любов и прошка за стореното злото. Поезията на Братинов е философски кодекс на човешката нравственост. На борбеност срещу низостта и животинския атавизъм - в поемата “Синът ми по следата на кръвта” - ярка илюстрация на жертвеност в името на идеала:

Опасна е стремителната злоба,

превърната в камшик
за отмъщение.

Отричам, но не мразя!… Свободата ми

отдавна дразни
видните нищожества.

И те ме ненавиждат постоянно.

Поставят ми капани
с прясна стръв.

И все подритват чистото ми слово

към бункера стоманен
за боклук.

Но то се връща винаги!… С измяна

не съм попарвал никога
цветята му.
И никога с прислужнически дрехи

не съм го пращал аз
за милостиня.

Какво прави лириката на Братинов така чиста, убедителна, планетарно въздействаща? Тя не е елитарна в общоприетия смисъл на понятието. А е шлейф от багри на дъга, под която крачат духовно озарените. Съзнали мисията си хора да не се подчиняват на условности. Да вървят срещу течението на вътрешната умора. На кварталния манталитет в обезцветено множество, заличаващо националната си идентичност от лицето на света. Не ще наречем Петко Братинов “бунтар” на своето съвремие. За сериозните читатели той е прорицател и верен тълкувател на житейската енигматика. В която с пръсти на ваятел вплита чувственост, бохемски вакхически нотки, обожествяване на езическата символика за любов, коварство, свобода. Отдавна е време да възродим аудиторията с нов прочит на Петко Братинов. И все пак, след толкова думи - кой си ти, поете?

Молете слънцето да чака.
Молете го да не изгрява.

В сърцето на нощта е скрита
магията на същността ми.

“Роса под миглите”

Стойностната литература, знайно е, има два взаимно привличащи се полюса: на създатели и на ценители. Между тях, като мост в безвремието, стоят книги, книги, книги. С написването им мнозина автори са опитвали да яхнат Пегас, но това не е достатъчно. И ако задължително с него не полетиш, ще паднеш. Цялата лирика на Братинов е полет на благословената човешка мисъл. Като далечна светкавица тя разбива далечния хоризонт, в който постепенно чезнат поколение след поколение. Белязана с непокорната кръв на създателя си, струяща бурно, или измамно спокойна от редовете. Това не е поезия, която само се чете, осмисля и запомня. Защото е миг от плътта на безначалното време, върху сцената на което хора играят отредената им роля. Тя е фон на човешкото присъствие днес, утре… винаги. Рисувано с перото на неизменно актуален творец, което чертае истини в сърцата и в съзнанието ни. Прочетете отново и отново Петко Братинов…