Иванко Николов

ХУДОЖНИК

В запустен двор или по улица,
където и да преминава,
за някой причудлива птица,
за друг си луд и невменяем.
Но все едно, така живееш
и друго ти е невъзможно,
с походката на вейхайвей
и волността на птичка божия.
Доволството, изискан стил и
там прочее, ти отминаваш,
дори понякога отлично
в стоборите се целиш с прашка.
И тръгнал си след туй подире,
във пряка уличка госпожа
настъпиш, без да щеш, но спираш
да чуеш, че си невъзможник.
От тебе прашката поели,
децата викат само браво,
щастливи пак, че са успели
със тебе да си поиграят.
Дошъл във стаичката прашна,
която неочаквано те скрива,
стоиш единствено уплашен
пред бялото платно върху статива.

ДВЕ ЛУНИ

Най-напред те изгряват във въображението ми сияйни,
а после във сънищата ми ме заслепяват неистово,
докато, дай Боже всекиму, накрая стават яхната
една двойна и гола истина.
Една шеметна вис почти подсъзнателна,
по-надзвездна и винаги мислена,
под която отдавна вися самозапратен,
за да чакам самоубийството си.
Може би всичко това да е бълнуване,
за което има вина и самия Сергей Есенин,
но съм сигурен, че от гроба си сега, ако ме чуе,
ще ми предложи пак същото въже за обесване.
И от своята лодка любовна, запял перчемлиев,
ще ми свирне отново екстазен:
- Любовното вино, братко, е грехота да се разлива,
на земле живут лишь раз!

РЕШЕТО

Нощта полюлява звездите си,
звездите висят на гроздаци
и в тоя момент съвсем видимо
ние сме с тебе чудаци.
Може би не е толкова сънно
точно в тоя миг на упоение,
че изведнъж ако се разсъмне,
целия свят ще ни се присмее.
Ще ни гледа съвсем оглупели,
не ние света, а той нас и,
ама, че светла нелепост,
да си виновен без капка вина.
Ти си в случая толкоз невинна,
колкото аз съм пред тебе виновен,
че, ако искаме да загинем,
ще се обичаме съдбовно.
Ще се държим за думата обичане,
едничко, останало зрънце в решето,
тя не значи само привличане,
а и безгрешност.

КЪЛБО

Неочаквано Господ ме спусна
върху земното бяло кълбо,
възсиял на кобилка препуснах,
обезумял и перпетуммобилен.
Тази ласкава бяла кобилка
с тънкозвучна седефена шия,
колко пъти за нея щастливо
със копнеж и мечта съм си мислил.
На небесната ни месечина
двата рога в един занавивах,
неочаквано ток електричен
между нас все да извира.
Неочаквано златната прежда
златен рог закълби на кълбото й,
от копнеж, от мечта и от нежност ли
изтъняха нейните орбити.
Но внезапно тук белия козек,
побеснял от дуенде ревниво,
ни изхвърли навън през прозореца
и случайно останахме живи.
И, олекнали ангелски, тихо
влезли на пръсти при чашата,
Господи, молим за милост,
почакай ни още, почакай ни.

ПРАЗНА ТОРБА

Защо съм стар, защо съм толкоз стогодишен
разбирам с разума си и не искам да се съглася,
човекът остарява денонощем от излишъци,
прибавил ги към мъката и радостта си.
Но точно днес ли, точно утре ли, след ден, след два,
опразнил своята торба на скитник и любовник,
аз нямам вече никому какво да дам,
а и да взема ми е невъзможно.
И как в броените си дни човек да бъде сигурен,
изпълваха ме весели илюзии, жени, химери,
сега е вече късно и е свършено,
да чакам всичко туй във теб да го намеря.