Валери Станков

ЖЕНА С ВЕЗМО НА СКУТА

Везмо под крушата - жена.
Пробягващ припек през октомври.
Нима си спомни - светлина
и крушов лист, слетял над стомни?
Пробягващ припек, кучи лай,
гръд, меко кротнала над лена -
това е всичкото комай,
за да речеш - светът е сцена.
И ти - един красив статист -
неоценен от режисьора,
поднесе крушовия лист
на скута на жената в двора.
Не тръгвай още - миг поспри.
Не грохна ли да губиш битки?
И в паметта ти да гори
везмо с три росни маргаритки?
Жив мина не в една война.
Сега щастлив ли си? Кажи де?
В миг пасторална тишина
дойде,
живя
и си отиде.

ПОСЛЕДНАТА МИ УТРИННА МОЛИТВА

Мълвих за теб тропари - луд монах.
Премих тонажи безсловесен пясък.
В божествени безмълвия ти пях.
И шепота си изпилих до крясък.
Език прехапал, болките редих
на вързуници в бялата си книга.
Нима за теб останах само стих?
Какво пък, мила, и това ми стига.
Чети ме - аз не съм Еклисиаст.
Не съм дори от ранга на Матея.
В мен не пламти Мойсеевият храст,
но Бог ми се яви - за теб живея.
Аз не зова пресветли старини.
Изпи небето моите зеници.
Но колкото Иисус даде ми дни,
за теб да са - последните ми птици.
Бях мисъл в осквернени небеса.
И само подир миг към теб ще литна.
А песните, които пях, навярно са
последната ми утринна молитва.

МАРИЯ-МАГДАЛЕНА

Ние бяхме дванайсет, събрани от кол и въже.
Ние бяхме дванайсет жестоко потентни мъже.
И копаехме с яростни кирки помийния ров.
Ние бяхме дванайсет - за бой - и мъже за любов.
Нас ни биха с тояги - сол ни тече и кръв през носа.
Ние бяхме къртачи на смразени от студ небеса.
Ние ринехме смрад - в ада смъкнахме рая с въже.
Ние бяхме дванайсет божествени млади мъже.
Бяхме грешни дванайсет - не апостоли - плувнали в пот,
ние бяхме дванайсет оковани мъже - до живот.
Страшна пасмина бяхме - нас ни любеха светли жени.
Гърбовете ни бяха за тях вълноломни стени.
Но Мария сред тях, Магдалена бе само една.
Тя единствено мен ме посочи - и после позна.
А когато пропяха проклетите трети петли
и търговецът Йосиф от Кръста Иисуса свали,

тя - Мария, пак тя - Магдалена, поклони ми се тя - до земи.
И с косите си светли нозете ми грешни изми.

КАРТИНАТА

Отиде си.
И миг подир това
картината ми стана живописна -
полярен лед душата ми скова,
пустинен зной над моя ден увисна.
В корида страшна слънцето ме би
и мозъка изпи ми без остатък.
А облаците тътреха торби -
замъкваха дъжда все по-нататък.
И подивял от слънце и абсент,
рисувах аз. Рисувах до припадък -
абсурдния си образ на кретен
в поле, опустошено от торнадо.
Бик в маранята нейде изрева.
Камшици свиха смоци слепооки.
А аз си хващах адската глава
и я въртях на четири посоки.
И въздухът започна да боли
като във спарен влак, като в икарус.
И ескадрили пламнали пчели
ме жилеха с ненавист. Не! Със ярост.
Какво да ти рисувам? Пак цветя?
Поляна с теменуги - болни… бледи?
Такъв ужасен смерч ме изплющя -
посече всичките ми слънчогледи!
Ела при мен. Ела - и ме вземи.
От този свят ме изтегли, защото
във ден такъв в приюта Сен-Реми
Винсент Ван Гог
отряза си ухото.

УТРО В РЕБЪРКОВСКИТЕ БАЛКАНИ

Из Ребърковските балкани
и Черепишките гори
едно девойче ме нахрани
и приюти ме призори.
Заспах със лявото, но гледах
със дясното що чини тя -
коси разплете - бяла веда,
накъса китки със цветя,
вода донесе от герана,
наточи каничка пелин.
Когато аз сабахлен станах,
потънах в погледа й син.
Тя гледаше ме, сякаш вижда
пред себе си Иисус Христос.
Проклет да съм - си казах, трижди! -
да пукна гладен, гол и бос,
ако след нейните сукмани
не тръгна - ясен мъж в зори -
из Ребърковските балкани
и Черепишките гори.

МЪЖ ЗА ХРАМА И ПЪТЯ ДО ГРОБА

Зъзнех в знойни пустини - и изгарях в сибирския сняг.
Океани тропосвах - леден айсберг - без път и без цел.
Бездиханен - се свличах за сън в изтърбушен матрак.
А по изгрев се будех, изкълван от проклетия трети петел.
И търкалях се аз - ръбест камък - разкъртен от скат.
Размотавах мъгли - дрипи смъртни савани ръфах с вой.

Къде да вървя - за да стигна до теб в неизбродния свят,
в който даже за птиците мои не намерих небе за покой?
Пропуснах свистящия шемет да съм с тебе под синия свод.
Не нареждай оракулски боб - премени се със бялата роба.
Като стигна до теб, целуни ме - и дано да е в този живот,
че дори и отвъд да съм твой - мъж за храма и пътя до гроба.

РИСУНКА НА НЕУЛОВИМОТО

…и те губя - така,
както чезне пътека в тревите,
както птиче в ръка
в миг се рейва - лети в далнините,
както сетният лист
от дървото наесен се стелва
и от извора чист
си отива момичето с делва,
както рибка във вир
от рибарина хлътва в подмола,
както псето синджир
къса, хуква - и бяга от кола,
и черковният звън
кротко глъхне над моите мощи,
аз те губя - насън
в черен ден и светулкови нощи.
Да вървя - но къде,
как да вярвам отново на птици?
Сякаш бяло перде
пада в моите слепи зеници.

СЛЕДОБЕДЪТ НА ЕДИН МЪЖ

Не е възможно цял ден да те няма -
абсурдно е ей тъй, да си заминала,
натъпкала във куфара пижамата,
обувките, чадъра, шала, миналото,
бакшишът да е тръшнал с кеф багажника,
да ти е пуснал тъпата си музика
и Глобул да насочи моето обаждане
към друга някоя - поредната илюзия,
не е възможно ти да си измислена -
не съм ни фокусник, ни списувател,
ако това, което виждам, си е истина,
защо на мене Бог ми я е пратил,
не можеше ли с финт да ме преметне,
че си отишла, примерно, за вестници,
макар че в тях, каквото пише в петък,
още в четвъртък лани бе известно,
не те предвидих - нейде из разделите
със своите предишни ледни делници,
зачеркнах в календара си неделите
и месих хляб - не ядох чужди зелници,
къде си - претършувах и килера си -
където са бушоните, боите, клещите,
ако се върнеш, сядай - ще вечеряме
и ще ми грееш в пламъка на свещите.

КАРНАВАЛЪТ

Като в бразилски сериал
природата възпроизвежда
във нас надежда и печал
и после пак - печал, надежда.
Без нас ще се върти светът,
защото речено е Божем -
Живот и Истина и Път -
но път към теб е невъзможен.
Защо тъй радостно шумим
и шумолим - до ужас смешни -
аз - гол и безсловесен мим,
ти в роклица, събрана в лешник.
В такъв безкраен карнавал
върху летящата Пангея,
между надежда и печал
далеч от теб,
за теб живея.

КЪРПЯ СВОИТЕ СТАРИ ОБУЩА

Аз към теб скъсах чифтове - триста обуща.
През безброй лабиринти - малко късно при тебе дойдох.
И светът ми прилича на запалена есенна пустош.
А душата ми просто е обран от сархоши метох.

И кое да съшия? И какво да отрежа - не знам.
Любовта не е пачуърк от видения, хлътнали в тременс -
все кроя и разпарям, кълцам, кърпя - прокъсан вигвам,
в който вятърът свири от пампаси и джунгли и прерии.

Моят сетен костюм от шперплат и от чам е готов.
Сонм от ангели, мила, над съня ми зловещо се спуска.
Аз обичах, бях шемет - и светът покрай мен бе любов.
Но да бъдеш докрай роб на обич - е тъжно изкуство.

Окъснях да съм твой Микеланджело, Джото и Феб.
Вече всичко зависи от ръцете на моето джипи.
Ако моята песен пристига на дрипи при теб,
значи само едно - любовта ни е вече на дрипи.