Ран Босилек

Малко дяволче гледаше през тясна дупчица в градината на дядо Господ. Под ябълковото дърво играеха русокоси ангелчета. Изведнъж някой извика:
- Ей, какво правиш тука?
Дяволчето отскочи и видя дядо Господ.
- Какво правиш тука? - го попита повторно дядо Господ.
- Гледам.
- Какво гледаш?
- Гледам твоите ангелчета в райската градина, дядо Господи. Много ми се иска да поиграя с тях! Пусни ме да вляза!
- Не може, - отговори дядо Господ. - Где се е чуло и видяло, дяволи да влизат в райската градина?
- Ами аз съм малко дяволче. Нищо лошо няма да сторя. Да вляза, бе дядо Господи!
- Не може. Какво ще правиш черно дяволче при бели ангелчета?
- Ще им късам къпинки и ще им ги слагам в устата - да не си чернят ръцете. Пък и аз не съм съвсем черно. Бяла ми е опашката.
Дядо Господ погледна опашката му.
-Чудно нещо! Отде си взело тая бяла опашка?
- Ще ти кажа, дядо Господи, ама няма да се сърдиш на ангелчето.
- На кое ангелче?
- На твоето, на най- малкото.Беше кацнало веднъж ей там, на райската ограда. Видя го едно дяволче, хвърли скришом камък, та право в крилото му. И ангелчето - цоп - долу. Разплака се миличкото. Не може да прехвръкне в райската градина. Хванах се за оградата, спуснах си опашката и рекох - „ Дръж се за опашката ми! Аз ще те изкача на оградата и ще те прехвърля в градината.” Като го прехвърлих, то ми рече: „ Живо да си ми ! Задето ми направи тази добрина, нека ти стане бяла опашката! Да се отличаваш от лошите дяволчета.” - Оттогава ми е бяла опашката… Пусни ме, дядо Господи, да вляза вътре!
Усмихна се дядо Господ и рече:
-Виждам, че не си като другите дяволчета. Но все си дяволче. Ще те пусна да влезеш,когато станеш цяло бяло!
- Как ще стана цяло бяло?
- Като направиш някоя голяма добрина на земята.
- Каква добрина?
- Ти само трябва да познаеш каква. Сега ще те спусна долу на земята и ще гледам какво ще направиш.
Дядо Господ спусна златна стълба от небето до земята. Дяволчето слезе по стълбата. Тя го отведа право при най-прочутия майстор, който правеше най-хубавите играчки. Майсторът беше работил цяла нощ. Сега дремеше на един стол сред играчките.
Дяволчето се мушна до едно арапче, което си плезеше езика и сочеше с ръка затворена кутия. Дяволчето я отвори. Вътре имаше тютюнев прах с лютива миризма. Нещо го загъделичка по носа и то кихна: - Ап-чи-хи!
Майсторът отвори очи, видя дяволчето и извика:
-Ами това рогато пакостниче отгде се взе между играчките? Отгде дойде, бе опашатко?
Дяволчето зина да отвърне, но кихна повторно. Майсторът се засмя и рече:
-Ех, че хубава играчка ще направя! Тоя неканен гостенин ме подсети. Ще направя дяволче с бяла опашка - да киха и да вика „ наздраве!”.
Речено, сторено. Цял ден и цяла нощ работи майсторът. На другата сутрин играчката беше готова: малко рогато дяволче, с бяла опашка. Майсторът нави пружината на дяволчето. То почна да дига глава, да киха и да издава човешки глас: „ наздраве!”
Майсторът извика доволен:
-Това се казва играчка! Ах, где си ти сега, живо дяволче, да видиш какво другарче ти направих!
А дяволчето през туй време се беше сгушило в тръбата на печката и гледаше през една дупчица чудната играчка.
Майсторът я сложи на високо столче, седна на малкото одърче и почна да й се радва като дете.
Но умората склопи очите му, и той задряма. Дяволчето излезе от тръбата на печката, дойде до играчката и си рече: „ Играчката взе моя образ. Нека носи и моята душа.”
И тоз миг се превърна на малка прашинка, па влезе в играчката. Но там го срещна сърцето на майстора.
- Ей, дяволче, защо се пъхаш тука?
- А ти кой си, гдето ме питаш?
- Аз съм частица от сърцето на майстора, който сътвори тая играчка. Без мене тя е мъртва. И никое дете не би спряло очи на нея. Аз превличам децата и карам да тупкат радостно сърцата им.
- А, така ли? Ти, значи обичаш децата, затова им носиш радост. И аз обичам децата, но не ме пускат при тях. Моля ти се, не ме изпъждай от тука! И аз искам да видя децата и да се порадвам с тях.
- Добре, - отговори сърцето на майстора, - остани при мене. Децата след малко сами ще дойдат при нас.
Вън се чу тракане на автомобил. Майсторът се събуди.
Влезе богато облечен мъж. Водеше две момченца.
-Покажи ни най- новата си и най- чудна майстория! - рече богатият човек.
Майсторът нагласи дяволчето. То дигна глава, зина, почна да киха и завика:
„- Наздраве, наздраве!”.
-Татко, купи ни го, купи ни го! - викна по-малкото момче.
- Чакай аз сам да го наглася! - рече по-голямото и почна да върти ключа, с който се навива пружината. Но то го въртеше така грубо, че пружината жалостно заскриптя.
Тогава живото дяволче, което слушаше разговора скрито в играчката, рече на сърцето на майстора:
-Това момче не бива да вземе играчката. То ще я счупи още първия ден.
- Кажи на майстора!
- Ще му кажа!
Играчката издаде тих звук, който само майсторът разбра.
-Колко струва това дяволче? - попита богатият човек.
- Не го продавам още, господине. То ми е първото. Не съм му се още нарадвал.
Богатият човек си излезе недоволен.
После влезе хубава жена. Тя водеше момиченце за ръка.

Показаха му дяволчето. То заскача и завика радостно:
-Купи ми го, мамичко! Нека само аз си имам такова чудно дяволче! На никое дете няма да го покажа! Ще си го пазя за мене, само за мене!
Живото дяволче пошепна пак нещо на сърцето на майстора. Играчката отново издаде тих тънък звук, който само майсторът разбра.
-Колко струва това дяволче? - попита хубавата жена.
- Не го продавам още, госпожо. Първо ми е. Когато направя друго ще го продам.
И хубавицата си излезе недоволна.
Надвечер дойде чистачката на майстора. Тя водеше русокосо момченце. То видя чудната играчка и пошепна на майка си:
- Ах, маменце, виж какво хубаво дяволче с бяла опашчица!
Майторът нагласи пружината на дяволчето. То почна да киха и завика:
„ Наздраве, наздраве!”
Момченцето подскочи от радост, стисна ръката на майка си и рече шепнешком:
- Ах, да имам това дяволче! Че да събера моите другарчета, че да им закиха, че да им продума!… Ей, че ще бъде хубаво-о-о!
- Мълчи, мама, - рече майката. - Ние нямаме пари за такава скъпа играчка!
В това време живото дяволче пошепна на сърцето на майстора:
- Кажи на майстора да подари играчка на това момченце. То ще й се радва от сърце и ще зарадва още толкова много деца, които никога не са виждали играчка в ръцете си!
- Добре, ще му кажа, - отвърна сърцето, и този миг играчката издаде тънък радостен звук.
Майсторът стана, подаде кихащото дяволче на бедното момченце и рече:
-Вземи го! Аз ти го подарявам.
Цяла нощ майка и син не мигнаха от радост. Чудното дяволче седеше на счупената маса и все кихаше, и все викаше „ наздраве”.
На другия ден момченцето събра другарчетата, и всички от сърце се радваха на чудната играчка.
През нощта, когато майката и момченцето заспаха, в сиромашката къща долетя светлокрило ангелче, хвана живото дяволче за ръка и го отведе в райската градина.
Спряха се пред сребрист извор.
-Огледай се в извора! - рече ангелчето.
Дяволчето се огледа. То беше вече цяло бяло.
Цял ден бялото дяволче игра със светлите ангелчета в райската градина. Надвечер намери дядо Господ и му рече:
-Хубаво е, дядо Господи, в райската градина, но мене ми е по-хубаво при бедните дечица, при доброто сърце на най-добрия майстор на земята!
Изведнъж паднаха рогата и бялата опашка на дяволчето, и ангелски криле израстнаха на раменете му.
То литна към бедната къщурка, огря с небесна светлина тъмната стаичка и остана завинаги да живее заедно със сърцето на майстора в чудната играчка, която донесе чиста радост на бедните дечица.