ВРЕМЕТО
ВРЕМЕТО
Ние губим себе си ден подир ден
в едно постоянно сражение
и скоро, много скоро
костите ни ще белеят покрай някой храст
като пътен знак на времето
за тези, които идват след нас…
До тука стигнахме ние.
По-нататък други ще продължат
с нашите амбиции, страсти и грешки -
без нито една печалба,
която може да насити нашия глад.
Тази битка е за самите нас,
защото времето никога не е започвало
и никога няма да свърши.
Ние просто се носим в този кръговрат
от цъфнали клони, от летни поля,
от листопади и зимни вихрушки
и имаме само една надежда,
само една любов,
само една смърт
и едно ново зачатие…
Ние - неуморните хамали на времето
край площадите на тази единствена гара - Земята.
* * *
Господи, нима така ще премина живота?
Ще се връщам от работа капнал -
подгонен от днеска,
с надежда за утре.
Ще залъгвам своята болка
със сухи корички - за раната лек,
от който тя няма пак да зарасне.
Ще клокочи във гърлото песен,
за която все думи не стигат.
И лудост.
Ще се мята в просъница птица
зад решетката на гърдите
и ръката, за ласка създадена,
ще се свива във джоба.
Бялото облаче,
дето от детството бърза пред мене,
все така е далече, далече;
синьото, дето отдавна ми мами очите,
все така е високо, високо…
БАЛКОН
Когато падне мрак над градския ми ден,
излизам аз на своя капитански мостик
и се вслушвам в сънищата кротки
на гълъбите под стрехата.
Угасват някъде под мене светлини и звуци,
надвесва се върху ми цялата вселена
и в този свят, заспал щастливо,
остава само мойта мисъл да будува.
Обхожда тя реките и моретата,
горите, океаните, полетата,
старите военни гробища,
ракетните площадки,
обраслите с трева окопи,
птичите гнезда,
потайните бърлоги,
кабинетите на генералите,
лагерите на смъртта, превърнати в музеи,
стаите на влюбените,
зародиша на пъпките,
които утре ще са цвят…
Докато бдя нас този свят
и той от мен зависи,
земният ми кораб ще се носи сред звездите;
и нищо лошо няма да се случи
до утре сутринта.
До утре сутринта…
МИГ
Един след друг припламват тъмните прозорци
и от комините над стария квартал
струи спокойствие и мир.
Продавачката на ъгъла затваря магазина си.
Остава само нощната аптека да протяга
спасителната своя светлина.
Както винаги във този миг по тротоара
минава куцащият мъж -
в едната си ръка с бастун
и с хляб във другата. Още:
дъщеря ми се завръща от училище;
някъде, кой знай защо сега, звъни будилник;
свири радио, в кухните потракват съдове.
Тъй както съм облегнат на прозореца
и гледам как денят отлита
сред уханието на смълчаните дървета,
сред толкова обикновени
и сякаш незначителни неща…
внезапно виждам -
от свечереното небе към мен се спуска
един отдавна преживян във детството ми миг.
