Родопските българи мохамедани в творчеството на народния писател

Светозар Казанджиев

15 септември е денят на неговото рождение. Денят, в който отеква звънецът на националния дух и младите българи прекрачват прага на знанието. Денят, в който влизаме в клас, за да изслушаме поредния урок по родолюбие, за да усетим как тупка сърцето на България у всеки от нас. Рождеството е повод да се поклоним отново пред гигантския му талант. Не познавам друг съвременен писател, дал толкова много на литературата и на своя народ, вдъхнал надежда на хиляди хора, както автора на „Шумки от габър” и „Диви разкази”, на „Капитан Петко войвода” и „Родопските комити разказват”… Николай Хайтов дойде сякаш от провидението, за да свидетелства за опитомяването ни като народ и за нашето възкръсване като идея.
Трудно ще отгранича друг автор в съвременната българска литература, тъй жизнено свързан с родния край, както Николай Хайтов с Родопите. Той е достоен пример за връзката „писател - народ”. Дарбата му съумя да проникне в най-дълбоките кладенци на родопската душа, където са драматизмът и радостта. Няма друг майстор на словото, преживял с такава наслада житейските мурафети, паденията и възходите на своите герои. Той приемаше съдбата им като лична, без оглед на тяхната религиозна или етническа принадлежност. Обичаше ги и те го обичаха, затова му отваряха проходите към тайните дебри на своите чувства. Авторът и неговата планина си преливаха безсмъртие заради вярата, че ще останат в паметта на хората със своята самобитност и нравствена простота. Неестествено е да смятаме Хайтов за връх в националната литература без неговите персонажи от Родопите. Без Емине и Шабан от „Мъжки времена”, Юмер от „Мерак”, Сурото от „Горски дух”, Адил от „Засукан свят”, Метю от „Букова глава”, Алито от „Ибрям-Али”, Игнат от „Дърво без корен”, Рамаданчо и Силвина от „Дервишово семе”, Караиван от „Козият рог”, Асан от „Магьосникът от Брезе”…
Тези първични, недодялани, често жестоки и в същото време страдащи хора са от народните низини, сред които авторът е живял, страдал и творил. С тях е надмогвал мизерията, неграмотността, създавал им е поминък в Девин, Персенк и Лисичево, заедно с тях е копал темелите на новото време. Сред тези, колкото нежни, толкова и сурови планинци, минават младите му години. От дълбините на недавното минало някой отново изстреля брадясалия въпрос: „Какъв съм аз?”, и отрови сърцата на хиляди българи в Родопите. Техният грях е в желанието земята, която ги е родила, да бъде тяхна родина. На словесната борса се появиха отново, за кой ли път, унизителното „помак”, обидното „родопски турци”, невярното „кумани” - всичко друго, с изключение на простичкото и единствено вярното „българи”. Вместо утеха, благодетелите разкървиха още повече раната.
За да е достоверна кампанията по отродяването, съзидателите на първия митинг на демокрацията в Мадан докараха 300 викачи - български турци от Кърджалийско и Делиормана. Тогава на това сборище се яви неграмотна жена с фередже и яшмак, с плакат, на който беше изписано с едри сини букви: „Николай Хайтов - враг на мюсюлманите!” Кой беше й тикнал този резил в ръцете - не знам, но зная, че вместо урок по демокрация организаторите ни показаха типично антибългарско позорище, което оскверни и християнския кръст, и ислямския полумесец. Рани смъртоносно най-искрения приятел на родопчани - писателят, увековечил ги в своето световноизвестно творчество. Този митинг за връщане на турско-арабските имена беше първата запалителна бомба „Молотов”, хвърлена в сърцето на Родопа. Започна осмото поред преименуване на родопските българи от Освобождението насам.
Днес циркът не е спрял своите проявления. Усетили, че с нагласения си „турско-арабски произход” не ги долюбват в Европа, маданските селяни доброволно тичат в съда и по най-бързата процедура връщат старите си български имена. Кому и защо беше необходимо всичко това? Разбира се, на онези, които се хранят от хорската мъка, и за които чест, род и отечество са празни откъм съдържание думи.
„Помашкият въпрос” - пише Хайтов, - още в основата си е опорочен от нашите марксически функционери. За тях опазването на националната самоличност на българите мохамедани съвсем не беше сред първите им грижи. Главната им грижа бе обезпечаването на пролетарския интернационализъм. Няма защо да се чудим, че сега възниква с такава сила. Това си е старата мина със закъснител - баташката и Сенклеровата. С тая разлика, че мината веднъж избухва, а „помашкият въпрос” се възпламенява периодически. При всеки кризисен момент.”
Прав е народният писател, безпощадно е прав. Етническото равновесие в Родопите се оказа трън в очите на мнозина политици, партийни мижитурки, нови и вехти управници, хора учили-недоучили родната си история, но яхнали властта поради конюнктурата и тръгнали да проповядват евро-атлантическите ценности.
Николай Хайтов разтвори вратите и прозорците на родопския свят, извади от раклите цялото му богатство не за да го опорочи, а да го обогати чрез художническата си дарба. Да покаже изумителната му прелест на България и света. Подобно на каменоделец, той дялаше скалата много години, през целия си живот, докато заблести естествената й хубост. За радост на всички, това ставаше на фона на неповторимия планински пейзаж. „Шумки от габър” и „Диви разкази” откриха пред нас и българската литература един нов свят - богат, очарователен, неповторим. И макар да е локализиран само в Родопите, с широтата и въздействието си той прекрачи родните граници и стигна до края на света.
Хайтов въведе Родопите в българската литература през парадния вход, показа цялото им великолепие, развълнува с тях не само писмовницата, а и самия народ. Като ярко създание на своето време неговите творби станаха най-голямото хранилище на българското родолюбие, храм на чуждата и личната болка, на всеобщата ни надежда и националния трепет. Николай Хайтов представи родопските люде в автентичната им премяна, със звучния им език, с впечатляващата им образност, както го е правила Божията ръка в митологията, фолклора и историята.
„Ако ме попитат коя планина ми най-много харесва, за себе си аз ще кажа: Родопа. Разбира се, Рила е красива, ала това е дива и мъжествена красота. Рила е планина за катерачи-завоеватели, Родопа - за поети и съзерцатели. Рила е частица от света, а Родопа - свят! Рила е величествен остров, Родопа - велико море!
А какво да кажем за Пирин?… Пирин е само жена, Родопа - и майка, и жена!…”.
Писателят нямаше нищо по-скъпо от родната планина. Всякога я идентифицираше с България, прекланяше се пред нея като пред олтар. На тази „майка и жена” посвети своята дарба. Създаде творби, които съперничат на най-вълнуващите образци в националната и световната литература. Филмите „Козият рог” и „Капитан Петко войвода” обиколиха планетата. Освен със силните си характери, героите му - българи от Родопа, пленяват зрителите и читателите със своята нравственост, карат ги да се възторгват пред изконните български ценности.

Николай Хайтов реализира напълно творческата си и гражданска мисия. Преди да си тръгне от нашия свят, той каза, че си отива с кеф. Беше признат за народен писател, получи световна известност, книгите му са отпечатани приживе в четири милиона и половина тираж, показа на младите хора как се защитават идеите, свързани с родолюбието, и защо отечеството трябва да е над всичко. Въпреки това Хайтов страдаше - искрено, дълбоко, разтърсващо. Между различните болки една не му даваше мир - обезбългаряването на Родопите, най-пламенното отечество. Негодуваше, че историците не вникват в същността на нещата и не възпират „майкопродавците”, тръгнали на кръстоносен поход срещу 200-те хиляди българи мохамедани да ги лъчат от земята-кърмилница, обявявайки ги за някакво „малцинство”.
Още през 1994 г. Издателска къща „Христо Ботев” отпечата публицистичната му книга „Време за разхвърляне на камъни”, в която за пореден път писателят заявява високо и ясно, че изкуството и лъжата са несъвместими. Три статии от книгата ме впечатлиха до болка: „Помашката карта в голямата игра”, „Славянско племе ли са помаците, или марсианци” и „Семето на Момчил юнак не се е кратило”. Това впечатление не идваше от фактите в тях - те ми бяха познати, а от мъжествения глас на твореца, който оставаше да звучи като глас в пустиня.
С възмущение и гняв той пише: „Помашката карта” започва да се разиграва у нас още по време на Освободителната война. Преди да е подписан Санстефанският мирен договор, започва организирането на мюсюлмански бунт в Родопите, т.нар. Сенклеров метеж, за да се създадат предпоставки за ревизия на Санстефанска България, което и става по-късно на Берлинския конгрес. Организатор и вдъхновител на това пъклено дело е английският полковник на турска служба Сенклер. Може би знаете - пита нас, непредубедените и неинтересуващите се, - че един от доводите за разпокъсването на Санстефанска България е да се осигури „надеждна закрила” на попадналото в нея мохамеданско население…”.
Така звучи публицистичният му глас, литературният е още по-убедителен. Да си спомним само за едно от неговите есета „Мустафа Гоговото”, отпечатано в сборника „Шумки от габър” през 1965 г. Поводът за написването на тази съкровена творба е съвсем дребен на вид - оплакване на давидковски селянин, че му залесяват нивата, но достатъчно силен като свидетелство за единния корен на българите в Родопите и за жестокостта на поробителя, който ги е измъквал от бащиното огнище и ги е проскал върху дръвника.
Чуйте как само звучи това знаменито есе „Мустафа-Гоговото”, превърнало се в лайтмотив на Хайтовата болка: „Унищожени били даже мъртвите свидетели на престъплението: съборили камбанариите, закопали камбаните, натрошили кръстовете. Някъде изместили и даже изгорили старите села, за да не наумяват нищо на новия Мустафа за Гого. След това отрязали езика на живото предание, за да не може никой да узнае как е станал Гого Мустафа.
Всичко било заличено и потурчено, само едно нищо и никакво име се изплъзнало - „Мустафа-Гоговото”, едно име в землището на село Давидково, Смолянско, в подножието на Енихан, за да свидетелства единствено за извършеното над Гого престъпление…
Своите го дърпали насам, чуждите - нататък, и в това люшкане нататък и насам минали не година, две, а векове, без да се усети той на твърдо място. Турците винаги са го презирали, защото са виждали зад Мустафа Гого и са го наричали „дьонме”, а своите са го подозирали, защото зад Гого е надничала сянката на Мустафа. И дълго е било все така. В песните - Гого, в клетвите - Мустафа, в езика - Гого, в молитвите - Мустафа, в потурите - Гого, в чалмата - Мустафа!…”.
Това е злочестата съдба на родопчани, притискала с воденични камъни душата на твореца, карала го да пее и плаче с песните и жалбите на планината. Неприемливо, бих казал, цинично е днес, когато в един глас повтаряме постулатите за европейските ценности, когато родината се съвзема от смазващия махмурлук, наречен „демократичен преход”, когато българският народ преодолява поредния рубикон, да гледаме на Родопите с недоверие и несигурност, с чувство, че днешните проблеми могат да бъдат решавани утре. Планината отдавна е разкъсала веригите на робството и е разбила средновековните зандани на подозрението, а родопчани не слугуват на никакви господари. И понеже те си го знаят, искат да го научи целият свят.
Унизително е, че има хора, които все още черпят информация за родната планина от полицейските сводки и сметките на политическите бакали. Те превърнаха отродяването в политика и бизнес. Върху рулетката на нихилизма се завъртя съдбата на няколко поколения. Селищата в планината се идентифицират по минаретата, не по езика и традициите на живеещите в тях. Във въздуха стенат арабски опоси, непонятни за никой. Иманяри шетат из гори и поля и унищожават последните знаци за трако-славянските корени на това племе. Еничари с полумесеци и кръстове на шията раздават правосъдие и правоверие. Огромна свита „благодетели” прекрояват националната ни история. Те не се вълнуват от разрушените крепости и достолепни дворци, от изпепелените манастири и обругани олтари, от откраднатите икони и старопечатни книги. Тяхната цел е да ни оставят без памет.
Ние, навели глава, покорно мълчим. Така стигнахме до национален и психологически абсурд - в началото на ХХІ век да не смеем да кажем на глас колко време сме били под робство и от кого?! Днес в България едни етнически групи се оказаха нищо повече от ръждив нож за гърба на Родопите и за България. Тези „ценности” имаха и продължават да имат една-единствена цел - задушаването на българската национална идея. Проповедниците й не се вълнуват от съдбата на 14-те хиляди семейства, скрепили своя брак с това етническо равновесие, нито се трогват от горчивия стон на младите, които трябваше да се потурчват отново. Тях ги интересуваше час по-скоро да започне отродяването на едни българи от други и на всички заедно от отечеството. Въпреки високите постове тези глашатаи на лъжата имат низки познания - те не могат да разграничат религиозната от националната принадлежност на хората. А историята крещи със своите примери и със стоновете на людете от земята на Момчил юнак и Гордю войвода, издъхвали върху дръвника с едничката мисъл за своя език и за своята вяра.
„Знаете ли - пита Николай Хайтов, - защо в навечерието на Съединението през 1885 г. Захари Стоянов заминава за Тъмръш, бави се около една неделя и репортажи дори написва, но нито една дума не казва защо е отишъл на среща с помашкия главатар Ахмед ага. Отива, за да осигури неутралитет на българите мохамедани. И успява, макар и с цената на Кърджалийската покрайнина, която минава по-късно към Турция. Така че без този толкова оклеветяван „помак” Съединение през паметната 1885 г. едва ли щеше да има. Сами съдете - пише по-нататък авторът, - Високата порта научава за свалянето на султанския наместник в Пловдив няколко часа, след като Гавраил Кръстевич е арестуван от съединистите. Това означава, че Ахмед ага Тъмръшлията не е докладвал в Цариград за готвения преврат (оказал се не по-малко патриот от Захари Стоянов).
По класово-партийни причини не било правилно да се героизира един „деребей” като Ахмед ага. По същата причина не можеше да се каже добра дума в учебниците по история нито за цар, нито за болярин. Не пожалихме средновековните владетели - царе и боляри, та ще се церемоним е един родопски „деребей”! Подобна е съдбата и информационното затъмнение за първото масово покръстване на българите мохамедани в Родопите през 1914 г., за недалновидността на Васил Радославов, за края на Втората световна война, когато на мирните преговори в Париж през 1945 г. трябваше отново да доказваме самобитността на българите мохамедани, за да не дойде границата над Пловдив. Същото се повтаря и около културно-просветната организация „Родина” и нейните ръководители, чиято най-голяма беда беше, че искат Коранът да се чете на български и което е по-важно - не желаят да се смесва националната им самоличност с религиозните убеждения, както е навсякъде в цивилизования свят. Поуки много - терзае се Хайтов, - но безполезни, защото същото горе-долу се повтори и през 1989 г., на 29 декември, когато се вземаше фаталното решение за българите мохамедани от ръководството на социалистическата партия, а след това „сини” и „червени” хукнаха да си осигуряват електорат сред родопчани с обещания и даже с увещания за възстановяване на имената, от които те вече се бяха отрекли.
Изобщо документите доказват, че под повърхността на тихото наглед родопско всекидневие винаги е клокочила невидима, непрестанна битка за отродяване на родопските българи мохамедани. И тази битка сега не само че не заглъхва, но се разпалва.”

През 2001 г. на книжния пазар се появи литературната анкета „Който има ухо, да чуе”. В нея отново е отредено основно място на малцинственото шантажиране на Родопите. Посочени са поименно хората, организациите, институциите, посветили се на това непочтено деяние. Не само Николай Хайтов, а и всички ние, които живеем в планината на Орфей, Спартак и Момчил, разбрахме - обещанията на щедрите „благодетели” са едно нищо и с нагазването в блатото на т.нар. преход животът на българите мохамедани става все по-труден.
Защо, питам аз? Нали в Родопите е кондензирано всичко българско: нашите трако-славянски корени, крепостите на гордостта, великите песни, най-старите Кирило-Методиеви наречия?… И в същото време най-поруганата България е тук. Тук е гордиевият възел на нацията. Въпреки това държавата нехае. Държи се като мащеха. Днес няма по-онеправдан край от Родопския. Планината е превърната в „Земя до поискване” и в зависимост от интереса на ментарджиите се взема за определен период, изстисква се каквото може да се изстиска от съсухрената й гръд и се хвърля в задния двор на държавата.
Отговорите на Хайтов са недвусмислени. „Явни и тайни емисари кръстосват Родопите и дейността им с нищо не може да се обясни освен с планираните в този район бъдещи отродителни действия като прелюдия към разпокъсването, колонизирането и дори ликвидирането на България”. И по-нататък: „Ако се разнищи дори само случаят със смолянските антипомашки пасквилчета „Скритият живот на една помакиня” и „Рязаният поп”, ще лъсне цялата нравствена зараза, на която българите мохамедани са подложени днес с цел обявяването им за „малцинство”. Това се прояви с особена сила в случая с рязането на живи части от България чрез разложителната дейност сред родопските българи мохамедани с пълното и безрезервно съдействие на самия Желю Желев и с участието на цяла тумба новоеничари - „етнически специалисти”, „изследователи”, съветници и активисти на „Отворено общество”, като Антонина Желязкова, Михаил Иванов, Цветана Георгиева и други”.
Голяма част от тези мераци бяха осъществени. Те се забелязват в пейзажа. Във всяко село щръкнаха минарета. Десетки випуски деца успоредно с училището посещават джамиите, учат Корана, полагат изпити, получават премии. За много младежи пътят към училището и университета е прекъснат. Момчетата масово се обрязват. Мадан, Рудозем, Девин, Доспат, дори Смолян се превръщат в бастиони на исляма, но и в центрове на бедността. Безработицата в родопските общини по традиция е най-висока в страната, недохранването, тежките метали в почвата и водата, болестите вземат своя „кръвен данък”. Със сигурност може да се твърди, че най-бедните българи в момента са тук.
Тихата човешка ненавист, провокирана от скритите и открити действия на управниците в района, е като червей-дървояд. Тя ненаситно и в същото време тайно яде короната на българщината, трови атмосферата с фекалиите на нихилизма. Периодично се вихрят скандали, подтиквани от „нашите хора”, организират се събори с чужда етническа същност, чествания, юбилеи, назначават се кметове и областни управители от името и с благословията на една партия без оглед на представителството на живеещите в региона. И всичко това за раздалечаване на хората от двете верски групи. Движението за права и свободи (ДПС) показа модел! Българската национална телевизия продължава да ни сюрпризира с филми като „Гори, гори, огънче” и ленти за „процъфтяващите” родопски села, където електоратът вие кръшни хора под минаретата и се разтапя от любов към отечеството. Тук и там пристигат гости от арабски страни с „най-добри намерения”, донасят туй-онуй, но най-вече залъгалки за религиозния ни пубертет. Джамиите се надпреварват да организират курбани за гладните и босите, но вярващи в Аллах родопчани…
Веднъж изпуснат, духът от бутилката полита във въздуха и започва да върши своята работа. Ние свикваме с това, както и с факта, че тези неща не опират до нас и уж между другото, ей тъй изричаме: „Щом не им харесва в България, нека идат в Турция!” Да, ама в Турция ги смятат за гяури. Тогава къде? А и да не го кажем, нали е посято съмнението, теглена е разграничителната черта, излюпено е онова напрежение между братята, което акумулира невероятна енергия. То поддържа „температура”, близка до опасната, от която трудно се мре, но и с която трудно се живее.
Ето кое караше Николай Хайтов да предупреждава за опасностите в Родопите и не защото не вярваше на хората или не уважаваше тяхната различност, напротив - защото ги беше видял как живеят от векове заедно и ги обичаше такива, каквито са.
Големият писател, нашият именит земляк, не спираше да напомня, че е дошло време да загърбим политическия карез и партийния егоизъм, да се хванем за ръце и да извървим пътя към себе си, без да си причиняваме болка, защото тя изтощава духа и тялото, спира мечтата, убива надеждата. За него е характерно удивителното съзвучие при въздействието на творчеството му и въздействието на неговата личност. В това сливане е мощният пулс на човека с ясна позиция и твърда цел. Той пишеше за всички и мислеше за всичко. Внушаваше, че в мигове на изпитание най-важното е да пазим единството на нацията, защото няма по-тъжна участ за един народ от разединението. Предупреждаваше, че гражданското нехайство може да отприщи такъв канибализъм, какъвто е способен да срине мирозданието, в чието съграждане е душата ни. Тревожеше се, че подобна морална и духовна лудост би могла да прегази отново земята на Ботев и Левски - неговата и нашата родна земя.
Хайтов създаде брилянтна проза и публицистика. За нея каквито и възторжени думи да кажем, ще бъдат на място. Неговият художествен разум се превърна в морална величина, в истинска мъдрост, а езиковото майсторство - в магия, способна да омае хиляди и милиони. Затова родопчани го помнят и обичат. И ще го помнят. Смолян се закичи с неговото име, отделяйки го като един от почетните си граждани, като човек, по който си сверяваме времето.
Николай Хайтов извая художествен, исторически и народностен паметник на Родопа. Показа ни неукротимия бунт на духа; заблудите, разбити от вихрите на историята, разказа ни за нестихващата страст на родопчани към съвършенството и свободата. Всяка страница от неговите книги ни напомня за ролята на интелигенцията в обществото, за ангажираността й в изкуството. Заставя ни да казваме истината не само на нашите приятели, но и на нашите врагове. Предупреждава ни, че ако лъжата някога все пак победи, за това ще бъдем отговорни ние - гражданите, творците, политиците.

25 октомври 2009 г.