интервю на Татяна Любенова

- Госпожо Касабова, защо си избрахте попрището на литературен критик? Не е ли малко неблагодарна тази работа?

- “Малко неблагодарна” е меко казано. Още повече, че когато аз започнах да пиша, това са 70-те години на миналия век, хората, занимаващи се с литературна критика бяха приемани някак си със снизхождение. На мен специално ми е било страшно трудно да пробия. С големи мъки, с големи огорчения, с много препятствия. Не знам защо започнах тази работа. Изглежда то е вътре в мене. Още като студентка съм се занимавала с това, правила съм анализи. Нямам точен отговор на този въпрос.

- Все пак тази работа явно Ви е доставяла голямо удовлетворение, защото зад гърба си имате вече доста книги. Не е ли литературната критика влизане в един чужд свят. Как става това “влизане”, как се случва?

- Интересно е. Но не във всеки свят можеш да влезеш. Опитвала съм с големи поети - да прочета всичко, да анализирам, да мисля върху прочетеното, но не с всеки става. Просто има писатели, които не мога да усетя. Разбирам всичко, мога да направя прилична рецензия, или прилична статия, от академичен или есеистичен тип, но не е това. Аз самата не си я харесвам, това е дежурен материал. А има други, чийто свят ме обсебва, все едно от мен излиза - и започвам да мисля и да пиша сякаш с техните мисли. Странно е, но изглежда така е устроен човекът.

- Има хора, които му допадат, които са като неговата душа…

- То и в живота е така. Срещаш някой за първи път, а сякаш цял живот си бил с него. А имам случаи, когато съм работила с колеги десет години, а продължаваме да си говорим в учтива форма. Просто не е възможно да се доближиш до тези хора. Някаква невидима стена има. Не мога да си обясня защо е така. Този човек мога да го приема, а онзи не мога - нищо не ми е направил, винаги е учтив и внимателен, но аз гледам да съм далеч от него.

- Това може би е едно интуитивно усещане за нещата…
Мислила съм си много пъти, с какво литературната критика помага на авторите - на поети и писатели. Тя катализатор за нещо ли е или може би коректив?

- По-скоро коректив. Тя е работа, която подрежда някак си нещата. Сега, като няма литературна критика, такава, каквато имаше преди години - с много големи имена, когато всяка книга се оценяваше с много висок професионализъм и се поставяха хората на местата им, сега е пълен хаос. Тъкмо защото няма критика. Сега всеки се е трансформирал, или се е прибрал в някакво кръгче, взаимно се хвалят, а който намери връзки, излиза в телевизията - хвали другия. Снизиха се критериите. Трябва да има някакви критерии, независимо от идейните позиции на хората. Мен не ме интересуват неговите идеи, какво изповядва, дали е социалист, дали е от ГЕРБ. Това въобще не ме интересува. Мен ме интересува дали този човек има качества, ще остане ли нещо от него, ще го приеме ли читателят. България се превърна в едно книжно море, което не можеш да изгазиш. Според една статистика излизат около 3000 книги годишно. Това как ще се изброди? Във всеки град има поне по две издателства, че и повече. Всички бълват книги. По-рано в Национална библиотека имаше едни справочници какво е излязло, сега няма. Ако някой ти подари или по някакъв друг начин достигнеш до някои от книгите. А критиката има смисъл, защото тя подрежда нещата, слага някакъв ред в книгоиздаването и вече от това море се изваждат само бисерните зрънца и се показват на светло. Това й е работата, да намери баланса - да открие таланта, да го издигне, да го наложи. Има например книги, които от едно време вървят, по инерция, и автори, които са били налагани някога по партийни или други причини като големи имена. Сега изведнъж увиснаха, трябва да се препрочетат наново нещата, да се подредят критериите. А няма кой да пише, няма кой да се занимава с тези неща и затова никой не може да се ориентира кое е добро и кое не е.

- Смятате ли, че трябва да направим наистина “нов прочит”, както се казва, на нашата по-стара литература?

- От средата на миналия век, на тази литература обезателно трябва да се направи нов прочит. Защото има прекрасна литература, но има и недогледани неща.

- И в какво се изразява този нов прочит?

- Аз, например, за себе си, направих това върху няколко книги. Първо се заех с историческите романи. Когато писах книгата си за Фани Попова-Мутафова, се наложи да препрочета някои исторически романи и видях, че не е това, което е. Има една книга на Генчо Стоев - “Цената на златото”, която е великолепна и може би една от най-добрите ни книги, но е напълно забравена. А една средна книга, примерно, каквато е “Време разделно” е издигната на пиедестал.

- Смятате, че е средна?

- Смятам, че е средна. Аз писах по този въпрос, имам голяма статия в книгата си “Другата страна на медала”. Тази книга - “Време разделно”, я направи филмът. А филмът “Време разделно” е страхотен, направен от голям режисьор, от големи актьори. Когато чета книгата обаче, не мога да я приема. Главният герой има пет реплики в цялата книга. Има и концепции, с които не съм съгласна аз лично. Та, затова смятам, че трябва да препрочетем някои неща. Мисля си, че ако имам малко повече време, поне големите произведения от средата на ХХ век бих препрочела и анализирала, големите имена - като Хайтов, Ивайло Петров, Вежинов, Васил Попов, Емилиян Станев.

- И то с определени техни неща…

- Разбира се, те толкова много са писали. Никой писател не остава със всичко, което е писал. Вазов с какво живее? Има 22 тома. А го помним с “Под игото”, с “Немили-недраги”, с “Епопея на забравените”… Остава с три-четири неща, обаче остава и продължава да води. Ето това е ролята на критиката сега - да ги открие тези неща и да ги постави на мястото им.

- Появяват ли се нови критици?

- Много рядко. Това е трудна работа, неблагодарна. Като напишеш, че някой автор не е сполучил, той те намразва за цял живот.

- Може би, за да бъдеш добър критик се изисква голяма ерудиция, а сегашните по-млади хора не четат и им липсва тъкмо това, за да се занимават с литературна критика и да създават критериите, за които говорим?

- Разбира се. Колко пъти съм избродила тази наша литература. От Петко Славейков до днес - цялата преса литературна съм избродила поне три пъти, да не говорим за това, което е в руската литература, в западната. Това е огромен труд. Публикациите не са особено платени. Даже навремето, когато се плащаха книгите, една стихосбирка - те бяха с по-голям тираж и се плащаха примерно 10 000 лева. А една книга с литературна критика, работена три-четири години, се оценяваше с 1800 лева. А трудът е огромен. Затова малко хора се подвизават в критиката, а и такива четящи хора като Тончо Жечев, Здравко Петров, Кръстю Куюмджиев… ами няма вече такива. Те бяха и са големи имена, големи критици, големи литературоведи. Сега имаме добри професори в Софийския университет - като Здравко Чолаков, Симеон Янев, но те “дезертираха”, не пишат вече критика, занимават си се само с професорските си лекции и това е. Няма кой. С един човек тази работа не става.

- Някога имаше критерии при издаването на младите автори. Сега такива критерии за издаването на една книга няма. Имаш пари, издаваш книга, нямаш пари - няма книга, може да си най-велик.

- Точно така е, парите станаха критерий.

- И сега, може би, някогашният “сив поток” е много по-голям…

- Сега не е поток, повярвайте, то е океан. Аз съм работила в издателство десет години, в “Народна младеж”, едно от големите издателства навремето. Стотици писатели са минали за тия десет-дванайсет години, в които съм работила като редактор. Имахме критерии и слаба книга не можеше да мине. Ако авторът не е съгласен с нашето мнение, ние давахме нещата на рецензенти, външни. Трима души оглеждат една книга преди да я пуснат. А сега какво е - някой си намерил отнякъде пари, издава си книга, прави премиери, говорят се страхотни неща… Аз една такава премиера я напусна и казах: то не останаха думи за Яворов и за Ботев. Безотговорно е.

- Все още работите като заместник-главен редактор в “Новият Пулс”, наследник на някогашния “Пулс” - вестник за младите автори. Той остава и сега такъв. Какво е впечатлението Ви от днешните млади хора, които се насочват към литературната нива?

- Има много талантливи хора. Просто учудващо талантливи, които продължават напред, като стъпват върху традициите, разбира се, със своите си сетива, със своето светоусещане, модерно, но в духа на традицията на българската поезия и литература. Но има и други млади хора, които, попрочели нещо от западната, или от американската литература, внасят тук нещо чуждо, което е отблъскващо. При нас идват млади хора, носят свои неща или ги пращат по интернет. От цялата страна печатаме - млади хора, ученици, от Кърджали имаме цял кръжок, чийто автори печатаме често; от Благоевград; от литературният клуб “Огледало” на Лалка Павлова в Плевен… Доста млади хора сме наложили през тези години. Расте, според мен, едно добро поколение. През нас минаха имена, които сега вече са известни в литературата. Доволна съм и много им се радвам. И ми се иска, доколкото все още имам сили, да помагам на младите. Защото бъдещето е тяхно. И ако искаме да има литература и занапред. Някои имат голямо самочувствие, смятат, че литературата започва от тях. Не започва, те не висят във въздуха, не са Господ да направят света. Те стъпват на сто години, в които са работили толкова много хора, за да може днешните млади да стъпят и да направят нещо. Такова самочувствие, че всичко започва от теб, е глупаво. Нищо няма да излезе от такъв човек. Истинският талант винаги има едно съмнение в себе си, непрекъснато се пита, има една вътрешна борба. Друг твърди, че литературата започва от него. Ами, това са несериозни неща.

- Може би това е илюстрация за елементаризирането на нашия живот. Той стана елементарен, на някакво първично ниво. Дали през последните двайсет години не се случи някакво отродяване от истинската същност на нашата литература, а и въобще на изкуството ни. Може би и от самата българщина стана някакво отродяване?

- Да, видимо е. Видимо е. Даже понякога ме хваща страх. Ами, аз вървя в София по една от централните улици и няма една табела на магазин, на която да е написано на български език нещо. Много съм пътувала по света, такова нещо в никоя държава не съм виждала. Появиха се хора, които твърдят, че трябва да изоставим кирилицата и да пишем на латиница. Хора, чийто езиков речник половината е от чуждици. Какво да кажем, когато един водещ на Националната телевизия на България ми казва: уикенд, следващият уикенд! Защо не ми каже: следващите почивни дни? Ти си говорител на национална телевизия. За другите не говоря. Смятат, че стават по-ерудирани ли, по-интелигентни ли! Пълно обезродяване, толкова пък да не си обичаш нацията, с тази огромната култура, която имаме зад себе си. Огромна.

- Може би всичко това е поради определена политика, глобална?

- Понякога се боя, че ме гони параноя, но си мисля, че това е нарочно, че това е някакъв план, който трябва да се изпълнява. Но е страшничко. Страшничко е. Може ли ученик да завършва гимназия и да не знае кой е Димчо Дебелянов? Според мен не е възможно. Но е факт, не знае, не го е чувал. Как не си го чувал, завършваш гимназия! Оказва се, че не ходил на училище и му писали така бележките. Затова има насилие между младите, затова се убиват по дискотеки. Защото няма кой да ги учи на морал. То не е някаква фикс идея, такава, празна. Морал е да обичаш ближния си, да обичаш родината си, родното място, традициите да спазваш, да се гордееш, че преди тебе са живели такива гениални българи. Не всички народи могат да се гордеят с такъв брой огромни таланти, каквито е имала България. И сега някои са готови всичко това да го разруша, да отидат някъде в друга страна, да бъдат обслужващ персонал.

- Може би причината за това е тук, у нас… Трябва ли държавата ни да има стратегия, политика в тази насока, специално за литературата. Защото една човешка личност, нейното ниво се формира от това доколко контактува с изкуството и литературата.

- Така е. Според мен трябва да има Закон за езика. Задължително. Знам, че навремето Хайтов и няколко души около него внесоха в Народното събрание такъв закон. Но той така си и остана по чекмеджетата да събира прах. Никой не го внесе в пленарна зала. Повече от десет години вече. Ами нали ако имаме закон, всички тия просташки табели, които са на витрините, ще изчезнат. Ами уважавай се, че си българин! Една такава азбука имаш, един такъв богат език имаш. Просто го игнорираш. Смея да твърдя, че английският, в сравнение с нашия, е беден език. Ние имаме за една дума по десет синонима, те имат по един или два. Това е.

- Четох една информация, че турската държава отделя пет процента от бюджета си, за да се правят преводи на турската литература на различни езици, да се популяризира тяхната литература и изкуство. Какво прави нашата държава?

- А, това, че турците го правят, е вярно. Мога да го кажа, защото знам една група, която работи върху антология с български и турски автори. И двата превода - на нашите на турски, и на техните - на български, ги плати турската страна. Нашата държава нищо не прави. Абсолютно. Министерството на културата не е дало един лев. Казаха: оправяйте се както можете. Ето, румънците също дават, гърците, руснаците. А ние - не. Затова тепърва има да берем плодовете, тепърва тия поколения, които са безпросветни и безродни, ще унищожават българското. Просто ще унищожат България и ще я направят обслужващ персонал. Не може държавата ти да дезертира от нещо, което остава. Ние знаем за историята и предишните векове от литературата, която е оставена.

- В Плевен бяха представени двете Ви книги - “Другата страна на медала” и “Ръми в душата ми”. Първата е по-обща - там има публицистика и литературна критика за различни автори. А във втората се занимавате с личността на Мара Белчева. С какво тази жена Ви привлече толкова много?

- Имам някаква слабост към жените-творци и към жените, които са оставили имената си в българската история. Имам книга за баба Тонка Обретенова, за Калина Малина, за Фани Попова-Мутафова. Големи имена. Мара Белчева е много специален случай. Тя за мен е много специална и съкровена книга. Тя е идея още от студентските ми години. Тогава, по това време, Пенчо Славейков беше малко низвергнат като индивидуалист. Смятаха го за ницшеанец и не го признаваха много. За него много малко се знаеше, а още по-малко за Мара Белчева. Но нещо отвътре ме е карало. Поразрових тук-там, попрочетох някои неща и страшно ме впечатли нейната съдба. И от тогава я нося тази идея, от студентските ми години, а чак 1994 година успях да напиша книгата. И то, написах я, за да се “спася”. Тогава почина съпругът ми и аз, ако не бях се захванала с това, не знам дали щях да оживея. Та тя ми е много съкровена книга. Много ме впечатли и ми стана близка трагичната съдба на Мара Белчева. А тя е добър поет. Има такива разтърсващи стихотворения, повечето са драматични. Някои от тях звучат все едно са писани днес. Много е образна и метафорична.

- Идвате често в Плевен. Вече сте един добър приятел на нашето писателско сдружение. Смятате ли, че нивото на литературната продукция в Плевен е достатъчно добро, както например в областта на музиката и изобразителното изкуство, обичайно за нашия град? Дали за нашите творци може да се каже, че имат свой принос в националната ни литература?

- Повечето от творците ви са на национално ниво. И тези от по-възрастното поколение, и тези - от по-младите. Те не са вече само плевенски поети. Аз имам много приятели тук. Много ги обичам и затова често идвам, когато ме поканят - винаги с удоволствие. И мисля, че всеки си има свое място в процесите на развитие на литературата. Няма да изброявам имена, но това са повече от една дузина хора, което не всеки град го има. Жалко, че Плевен, такъв голям град, не можа да учреди на името на Ракитин една национална награда, което за мене е необяснимо. Град като Първомай, който е една трета от Плевен, има две национални награди - на Георги Караславов и на Слав Христов Караславов. А Плевен не можа да учреди на името на Ракитин. Не знам защо така се получава.

- Може би не е имало достатъчно активност в тази насока. Но мисля, че нашето сдружение преживя застоя и литературният живот се възстанови с пълна сила. Доказателство е и Международната литературна среща, която тази година ще се проведе за седми път.

- Не само международната среща. Ваши автори са преведени на няколко езика. Тук непрекъснато има нещо - премиери, срещи, четения. И то хубави. Тук стават качествени срещи. Много се радвам. Атмосферата е много приятна. Аз пътувам общо взето в страната. Много рядко са такива места, където можеш да се почувстваш у дома. Сред приятели и сред хора, които те разбират, с които говориш на общ език, имаш общи интереси в литературата.

- Дали бихме могли да кажем, че по този начин се възстановява ритъмът на литературния живот в цялата страна?

- Тръгнаха, вече тръгнаха нормално нещата. Растат много сериозни млади дарования, което е хубаво. Раздвижи се духовният живот в цялата страна, защото преди години беше пълно мъртвило. Сега живнаха всички. Само едно нещо липсва на този литературен процес, който е възходящ - литературната критика. Няма я. Чудесни поети, публицисти, белетристи - няма хора, които да пишат литературна критика. Може би времената са се променили. Но празно пространство няма. Тя може би ще се появи под някаква друга форма.