Жеко Христов

ЛИНЕЙКА

Между праха и вятъра, в дълбоки нощи,
пронизва нервите ни нейният сигнал…
Една надежда някъде все още
мъждука като свещ пред близката печал.

Лети линейката… И всеки настрани
от пътя й смирено се отдръпва…
И дълго и тревожно я изпраща със очи.
Подтичва после, някого застъпва…

Додето си отиде - и не разбере,
че неговият дом и днеска е подминат,
И спрял сред близките си, не рече,
със глас по-нежен от коприна:

доволен съм от днешния си ден,
надявам се и вие, мили, също…
И със добро сърце и поглед умилен
обхожда той спокойната си къща…

Додето… Ах, додето някой ден, о, Боже,
нахълта болка - без почукване, без “влез”.
…Лети линейката, лети… Сигналът й тревожен
опипва пулса на поредния адрес.

* * *

Чувствам се без теб така
сякаш падам отвисоко…
Да ме грабнат чакат ме сега
четири задъхани посоки…

Четири невпрягани коне
във страни различни ще препуснат.
Бяло цвете ще поникне ли поне
като прошка върху мъртвите ми устни?

Или стръкче плевел като щик
ще прониже със замах езика ми…
Ах, дано във следващия миг
четири посоки бърза смърт извикат…

ПОЕТЪТ

Поетът се препъна в нещо
и падна.
          Станал бе за смях на всички,
които бяха на улицата.

Той може и да беше пийнал.
Може.
Или пък бе замислен за съдбата
на всички ни…

Когато се надигна и куцукайки
се скри във парка,
настъпи тишина.
Ала един младеж я наруши -
зарецитирал неговите стихове.

* * *

Четеш ми стиховете и изричаш -
изглежда е голям наивник този Жеко Христов…
Коне и кучета, треви, щурчета да обичаш,
когато край теб свистят ракетни писти…

Не го разбирам туй… И ме приключваш!
Но твоето учудване и аз не ще подмина.
Кажи, защо край тия писти твойто куче
все още дири четирилистна детелина?

ПРЕДПРОЛЕТ

Усмихвам се на първия филиз -
пробил здрачената мъгла.
…Разбирам градинаря,
загледан в пепелявото небе…

ЧУЧУЛИГА

След дълга нощ
излязох на полето
и тръгнах чист и сам
по чергата зелена на ливадите.

И там разбрах, че да умреш
и колкото да са пред теб преградите,
не е събитие голямо.

Пред мене, после и над мене,
чучулига
изгря като усмивката на мама.
Видях я как на раменца
небето сам самичка вдига…

И тръгнаха след нея мачкани треви.
Затичах се и аз.
Роса лицето ми изми.
И песен заклокочи из гърдите ми…

И тъй ми домъчня за дните,
прекарани в мълчание
и самота…

Но вече стига.

По-скоро стрелял бих в човек
отколкото
във чучулига.

РЕКА

На чистота мръсникът да те учи!
О, Господи, такава участ!
И сякаш съм река подземна -
буча, не мога дъх да си поема…

И търся брод и блъскам се свирепо.
Но ще изляза горе… ще разцепя
преградата последна… ще прекъсна
жестокия урок… и нека се разпръсна

на ситни капчици в треви безплодни…
Желал съм тъй - в земите родни,
пречистен, незабележим, полезен,
във корена на зърно да изчезна…

ГЛУХАРЧЕ

Доближа ли се до него,
то от въздуха раздвижен,
пак отлита
и ме мами.

Аз на сянката му крехка
се облягам да почина.

СЪДБА

За всяка болка и усмивка
сърдечни стихове редих…
И нито за една почивка
в работен ден не си простих…

И чуждата тревога чужда
за мене никога не бе.
А моята звезда не бе ли нужна
на всички под здраченото небе?

Защо тогава тая горест…
Защо не съм щастлив сега?
Теши ме, че в надеждите ви, хора,
единствена е моята тъга.

СРЕД ЧУЖДИ ПРОЛЕТИ

Сред чужди пролети и чужди градове
я търсих, Господи, ти знаеш…
В зори разпращах писаните нощем стихове…
Кое ли куче само не разлаях…

Във нечий дом дочувах нежния й глас,
понякога съм виждал сянката й само.
Къде е тя? Не може да не чува моя глас -
за гроба си избирах самотен камък…

Ала додето не я видя, как! -
как можех аз, кажете ми, да свърша!
И ето ме из градските градини пак
за нея нейни рози скришом кърша…

След туй изгубих и последната илюзия -
над себе си и всичко махнал със ръка…
Повличам се към къщи… влизам -
и виждам - Тя е била у дома!

ЗВЕЗДИ, ЗВЕЗДИ…

Звезди, звезди…
Самотни като мисъл
не облечена във думи още…

Звезди, звезди…
Далечни и студени като глас
все още не извикал скъпо име…

Звезди, звезди…

Души човешки,
падащи в дълбоки нощи
пред очите ми -
от загадката ви удивени…

Звезди, звезди…
Какво ли искате в нощта дълбока
със мен да споделите?

КОГАТО ПАДА ВЕЧЕРТА

Защо когато пада вечерта
ми е необяснимо мъчно?
Прибърсвам от челото си потта.
И да се утеша напразно все се мъча.

Не ме оставяйте тогава сам.
И не изпущайте ръцете ми…
Като вършитбен голям харман
тогава е сърцето ми…

НАЙ-СКЪПИЯТ ЧОВЕК…

Най-скъпият за мен човек
умира.
Страшен час.
От високия прозорец
със стъкло разбито от челото ми,
се надвесвам…

И чувам - славей пее.
Отдръпвам се назад…
Ще се живее…

ЧОВЕК, КОГАТО Е ЩАСТЛИВ…

Човек, когато е щастлив,
едни хора търси.
Когато страда - други.

Благословени да са
незаключените врати
на вторите.

ВСИЧКО ЖИВО, ДЕТО Е ОБИДЕНО…

Всичко живо, дето е обидено от мен до днеска,
нека ми прости.
Ти, изгаряща във треска.
полудяваща, и ти…

Много щастие за вас поисках,
а нещастен бях самият аз.
И ръцете ви, когато трескаво съм стискал,
плачейки понякога със глас -

Господа съм молил да прелее
в жилите ви крехки моя дъх…

Чута е молбата ми… И ето - тлея
на последния си връх!