Емил Чоран

превод: Огнян Стамболиев

Докато бях в Мюнхен и Берлин срещнах много чужденци, които ме заинтригуваха не толкова с начина си на мислене, колкото с мненията и впечатленията си за моята страна. За съжаление, всичко, което чух тогава от тези хора, бе потискащо, тъжно. Не бих написал тази статия, ако не вярвах, че не всичко е изгубено, че жизнеността на моята страна един ден ще се възвърне, че нашето минало и настояще са ни сервирали премного горчивини, за да не се стигне един ден до взрив, готов да ни разтърси и преобрази. Говоря ли за Румъния, аз неизменно се проявявам като песимист, но вярвам, че животът все пак е доста ирационален и затова ще съумее да извади от коловоза една толкова объркана история и печална участ като нашата.
Но стигна ли до убеждението, че преображението на Румъния е илюзия, румънският въпрос ще престане да ме измъчва.
Мисля, че главната морална и политическа мисия на нашата младеж днес трябва да я принуди да стегне волята си, за да промени страната, да преустрои до основи румънския начин на живот; да започне да живее по-драматично, дори с известна доза ожесточение!
Ако повярваме на древната мъдрост, че историята не се движи на скокове, наистина, би трябвало да сложим край на живота си. Но нашият пророчески инстинкт, страстта у нас, нашата воля ще ни помогнат да се поучим от всички, не само от древните мъдреци. Ако не сме способни на скок, сигурно ще изгубим смисъла на нашия живот…
Всъщност, ние, румънците, никога не сме имали волята да извършим една истинска, голяма промяна. Недоволството от нашата съдба никога не е надхвърляло неясната и аморфна форма на скептицизма. А той, скептицизмът, е първата степен от скалата на процеса на преобразувание, първият момент, способен да пробуди съзнанието ни. Тъкмо той ни позволява да се погледнем и отстрани, да преценим своите собствени сили, своята историческа позиция. Мисля, че това е причината за нашата румънска повърхностност – ние просто не успяхме да надминем тази първа степен, защото действахме като пасивни наблюдатели на своята инерция, дори се самоиронизирахме в тази наша безнадеждна национална агония. Да, румънецът е способен да се надсмее, да се пародира…
Ние не изживяваме своята съдба драматично – винаги ме е учудвало и възмущавало това: че се държим като безучастни зрители, които гледат отстрани.
Ако се бяхме обединили в страданията, ако се бяхме отчаяли, заради своята незначителност, може би благодарение на някой от тези морални катаклизми, които се случват само по високите върхове, днес сигурно щяхме да сме прекрачили прага на Историята. Румънците все още не са прекрачили първото стъпало на себеотрицанието и себеизвисяването. Нашият вътрешен пламък трябва да се превърне в пожар; да се устремиш нагоре и напред, а миналите ни загуби и поражения да бъдат забравени.
Ще успеем само ако приемем тази реалност с необходимата тържественост: Румъния е страна без “прозорци”, или по-ясно казано – страна, в която все още никой не е изживявал бъдещето като нещо сегашно и действително, като настояще; страна, в която никой не е бил обсебен от трепета на една голяма, истинска национална мисия. Затова нека да си дадем дума, че ще се променим, ще пламнем в огъня на един сляп фанатизъм, ще се въодушевим от един друг образ, от една друга мисъл, мисълта за една нова, различна Румъния. Но ако продължим да следваме досегашната линия на нашата история, бавно и сигурно ще стигнем до своя фатален край…
Нужна ни е тотална промяна, дълбоко преустройство на целия живот, на всичко около нас. Трябва да се откажем от онази наша “прозорливост”, откриваща ни само непреодолимите пречки, за да съумеем дори и слепи/!/ да завладеем Светлината, от която ни е отделила същата тази “прозорливост”.
Убеден съм, че бъдещето готви пред нашата страна една нова реалност. А нашето минало?… Отсъствие на всякаква свобода, на гордост и достойнство, на истинска мисия. Минало без събития, което трябва да погребем! Та ние едва сега започваме истински да живеем. Затова нека да не се учудваме защо чужденците не знаят почти нищо за нас и за нашия “живот”.
И все пак, тяхното невежество в това отношение е тъй голямо, че ние имаме законното право да се възмущаваме. Презрението на повечето чужденци към нас е тъй голямо, че това ни отврати веднъж завинаги от тях. Зная мнозина, които дори не знаят за съществуването на нашата страна или ако случайно са чували за нея, не знаят къде се намира!
Ако направя списък с въпросите, които са ми задавали за Румъния, вярвам, че от възмущение или от срам, никой от нас не би излязъл извън страната. Виждал съм как румънците се смеят на подобни глупави, нелепи въпроси. Но те са и много тъжни…
Каквито и да са нашите грехове, ние, румънците, все пак не сме на толкова ниско равнище, колкото се смята в чужбина.

сп. “Дискобол”,
бр.9, 1933