СЕЛСКА РАПСОДИЯ
СЕЛСКА РАПСОДИЯ
На Никита
Щом на никоя крушка в дома ни
не съм се обесила,
щом го няма сакото
и липсва от шкафа чадърът,
щом лежат очилата ми слепи
до днешния вестник,
значи днес съм била тук
и сигурно пак ще се върна.
Ще ти кажат, че вятърът тази нощ
по прозореца чукал,
че ме викал, а после
крещял като луд на балкона,
че надничал в хола
през всяка възможна пролука,
а преди ми звънял с денонощия
по телефона.
И разрошвал косата ми той,
и ме милвал пред всички,
след което
ми вдигал безумни ревниви
скандали,
а на мен от премала
гласът ми излизал на срички,
и безкрай сме стояли
на локвите в кротките заливи.
Но на хората, знаеш,
сеир им е нужен, театър.
Все не стигат парите,
та залъгват се с хлебец и зрелища,
инак просто животът им дребен
ще иде на вятъра,
а от всички комплекси
най-гаден е този - Обеля.
Но… дъждът е изхъркал,
изплюл е последната струя.
Ти повярвай на Спиро -
повтаряй си ДУМ СПИРО - СПЕРО.
А щом вятърът стихне
и залезът спре над Волуяк,
отскочи в магазина
и купи малко хляб за вечеря.
* * *
Тихо е,
Тихо е,
Толкова тихо,
че мога
да чуя
как се усмихваш.
* * *
В прозореца
лицето ти се отразява.
Дали - си мисля -
да го счупя,
да го дообръсна
или да го нацелувам?
Или е време
всичките прозорци да измия -
ще ми светне.
* * *
Учудвам се, такива думи знаем,
каквито вчера и не подозирахме,
каквито само миг - и ще забравим.
Пресрещат се елипсовидните ни длани,
отиват - връщат се, отиват - връщат се
в квадрата на нощта,
във стаята
и в други трескави клаустрофобии,
каквото е пространството обичам те.
Не съществува тази нощ.
Сега е утре.
Отвява вятърът от тялото ми дългите
целувки.
А после и лицата ни отвява като шапки.
Капки.
Покланям се на късата си памет,
на кръглата вода в очите,
на лъчите.
ГОРЧИВИ ДЪЖДОВЕ
Внезапен дъжд площада прекоси.
Протяжно по витрините прозвънва.
Отивам си от теб. Не ме търси.
Заклевам се, че ще ти се присънвам.
Открадната, потайна, на бегом,
забързана, неповторима, грешна -
каква любов оставихме без дом!
Бих я познала, само да я срещна.
Прецапваме внимателно калта.
Не питай нищо, мили мой. Не зная.
Сега със теб сме просто две палта,
които се изпращат до трамвая.
В услуга на развръзката - вали -
разсича на тирета тишината.
Все пак така ужасно ме боли,
че тялото отскача от душата.
НИЩО ОСОБЕНО
Откакто те няма, нищо особено не се е
случило.
Обичам другите все пак и все още.
Разхождам самотата си, новата рокля и
кучето.
Допускам те да ми се присънваш нощем.
При пълнолуние
слушам
приливите и отливите на моето тяло
как се застигат в апокалиптична
хармония.
Нажежавам се до червено, изстивам до
бяло.
После нищо не помня.
Честно си плащам осветените спомени,
тока, франзелите,
дребните хитрости, картата за
библиотеката.
Преодолявам живота, себе си, Умберто
Еко
и желанието да се застрелям.
