(в памет на Иванко Николов)

Невяна Керемедчиева

Чекрък е този свят,
а ние - нишките му къси…
Ида Верина

Всеки човек цял живот оформя, изприда и преплита своята светлинна нишчица. Иванковата нишка за мене е сияйна. Защо ли?

Първо, още в 1995 г., когато се запознах с него и започнах да превеждам на френски поезията му, усетих философската дълбочина на размислите и кристалната чистота на творческите изяви на този безкрайно добър човек. “Видях ви и ви познах!” - каза той на предпремиерата във ВИАС на книгата си “Москва кабацка или моят Есенин” (26.07.1996). Приятелството му носеше привкуса на богомилската вътрешна съзидателна всеотдайност. Наистина той работеше денонощно на своята “нива” - откриваше невероятни словосъчетания и изливаше словесни броеници от чистия извор в сърцето си. Той е творил при всякакви условия с една постоянна отговорност към българското Слово. Въпреки преследванията, отхвърлянето, непризнаването… Неговите творби за мен са новаторски, откривателски, гениални. И съм щастлива, че няколко мои приятели в чужбина приживе го нарекоха “Нашият Иванко”. Заобичаха неговата “бавна поезия”, усетиха звучността на стиховете му и се преклониха пред вътрешната сила на духа на този невероятен българин, който в поемата си “Особено” дръзна да се изравни с Аполинер… Никога не ще забравя истинската премиера (8.01.1997) на първата му книга с преводи от Есенин, в зала “Надежда” на Столичната библиотека, когато чрез приседналата на пода (защото залата беше препълнена, когато отидохме) моя приятелка от Франция Кристиана Корбен, ученичка на Айседора Дънкан, усетих с всички фибри на тялото си невероятната среща между душите на двамата велики: Сергей и Айседора… Отдавна вече зная, че София е едно от средищата на Единението в световната култура… А това е много повече от диалог на цивилизациите.

Второ, след няколкодневно общуване разбрах, че Иванко има вътрешен достъп до паралелните божествени светове. Поразително ме удиви един негов стих:

Смъртта ли? - Жужене на бяла пчела под земята.

Каква богата асоциативност съдържат тези няколко думи! За мен Иванко стана едно от първите живи - и затова неоспорими - доказателства за дълбочинната щафетна Орфеева същност на истинската българска поезия…

И трето, в общуването с Иванко постоянно откривах нови нива - хоризонти на неговите творчески интереси. Разбрах, че той знае как да одухотворява материята и че удивително добре - слава Богу! - реално го прави. Всяка негова творба е свързана с живия, постоянно променящ се живот, затова е и различна, нова. Самият Иванко беше естествено съществуващата “бавно” дишаща поезия - със свой индивидуален, неповторим Иванков ритъм. След поемата “Особено” (нелегитимно издадена от Ликовски през 1984 г.) и “Послеписи” (1992) се заредиха - издадени от Юлия Соранг, неизменната му всеотдайна спътница през последните осем години - неговите поетични книги: през 1995 “Както валеше дъжда в една стара тетрадка на Иванко Николов” и “Ателие“, през 1996 “Невидими отражения” и “Наколно небе“, както и “Москва кабацка или моят Есенин” (забранените стихове на Есенин, издадени през 1927 г. в Париж), през 1997 “Кипарисови думи“, през 1999 “Бавна поезия“.

Повече от 10 години Иванко е събирал материали и през периода 1977-1979 г. е написал богато документирания си роман “Аз, Илю Войвода” - съхранявайки за поколенията спомените за невероятния живот на този легендарен българин от 19 век, - чието първо издание (1997) със скандалното поведение на спонсора Владимир Качаклиев причини на двамата ми приятели - и на Иванко, и на Юлия - неописуеми страдания, но стана за тях и повод да докажат волята и твърдостта на характера си с второто му издание (1999).

Успоредно с това, още от младежките си години, Иванко е носел в душата си Есениновите песни, за да стигне до гениалните си преводи на гениалния руски поет, станал отдавна любим на цели поколения българи… След “Москва кабацка или моят Есенин” излязоха другите две уникални книги: “Кучи син” (2001) и “Зове ме земният глагол” (2002).

Зная, че всеки написан от ръката на Иванко ред е пречистващ вдъх-издъх със светлинно трептене. В богатата и неизследвана градина на съвременната българска поезия всеки може да вземе в ръце и да погали вълшебнопоетичната слънчевоуханна роза, която той ни дари. Щастлива и горда съм завинаги с приятелството му!…

декември 2002 г.