Емил Чоран

превод: Огнян Стамболиев

Една от причините за моята дълбока тъга е, че не мога да оценя нашата действителност по друг начин, освен негативно. Ентусиазмът и лековатостта намират оправдание само в обществен и политически аспект; докато в духовен план една тотална празнота води след себе си дълбок песимизъм и сериозно недоверие. Затова е ясно, че сега аз не бих могъл да говоря за едно чувство – за трагичното у всички в Румъния /което днес ни владее изцяло и създава определена атмосфера/, а да имам предвид само някои личности. А това е много тъжно и може да компрометира всяко благородно усилие.
Без съмнение, плодовитостта и продуктивността на едно явление зависят от дълбоките, ирационални сфери, от които то произлиза, а не от енергията и динамизма на отделни индивиди, формирали се /по тяхно желание/ от други култури.
Рязкото разграничаване между образованите лица и селяните, не е резултат от превъзходството на първите /за което можем само да съжаляваме!/; напротив, невежеството на нашето селячество се дължи по-скоро на незаинтересоваността и самодоволството на интелектуалците в днешна Румъния.
В Испания този момент на разделение, на диференциране на социални слоеве предизвика не особено благоприятна ситуация, въпреки твърденията на философа Ортега-И-Гасет, свикнал да говори за непрекъснатия упадък на своята страна, от основаването й до днес. За всеки, който има поне малко усет за историята, е напълно ясно, че тъкмо ние, румънците, сме живели в едно непрекъснато небитие.
Моето дълбоко убеждение /на което държа много/, е че различията в историческата еволюция могат да се обяснят от някои специфични съставни и структурни елементи. При еднакви условия и социални конфигурации Испания е дала на света Свети Йоан /Хуан/ де ла Крус /от Кръста/ и Света Тереса, докато нашата Румъния все още не е “произвела” нито един светец.
Нежеланието на румънеца да проумее живота като трагедия, е резултат от един важен негов недостатък – вродена слабост и определена психическа нагласа.
Трагизмът на нашето положение е в това, че ние не можем да говорим за духовно течение или за морална позиция, без да се преброим, без да сумираме броя на отделните личности и стойности. Това обяснява факта, че явлението се преживява чрез отделни лица, които са изолирани, и че то има “прекъснат характер”, че е без “общозначимо участие”. Тук все пак ще трябва да спомена няколко важни имена: Лучиан Блага, Мирча Елиаде, Петре Манолиу, Йоан Холбан. Затова мисля, че не бихме могли да определим трагичното като нещо същностно. Тук става дума само за индивидуални изрази, частни форми на реализация.
И ако в предвоенното поколение трагичното бе резултат от безпокойството и комплекса от антиномии, свързани с историческото битие на човека, с обществените конфликти и антагонизми, с неприспособимостта, в нашата генерация това чувство се дължи на доста по-сериозни конфликти; неговата метафизична оцветеност е по-отчетлива и по-ярка, а структурата му може да се свърже с универсалността на нашия живот.
Но трагедията на старото поколение беше до известна степен външна, защото се основаваше предимно върху дуализма на индивида и обществото, при безспорен превес на второто от тези понятия, защото на него бе отредена по-истинската реалност и плътност, докато в нашите разбирания същността на трагедията /резултат от парадоксалното напрежение и сила на дуализма на Човека и Битието!/ се обяснява с драматизма на метафизичната екзистенция на личността. Ще подчертая, че тази трагедия се преживява само от онези, които са способни да усетят присъствието на невъзвратимото в диалектиката на живота, и които, при все че съзнават това, не искат да се откажат. Да, животът може да бъде преживян като драма и трагедия само от онези, за които неговите негативни страни не са проблем; онези, които считат, че фатална е не самата смърт, а мисълта и пътят водещи до нея…

сп. “Дискобол”,
бр.1, 1934