Димитър Танев

В последните десетилетия двама български поети - пряко нашето привично поддаване към бърза и лесна забрава на имена, дела и личностни заслуги - все повече привличат вниманието и интереса на читатели и изследователи. Нещо повече - все повече задълбочават и оширяват „пробива” си навън, по света, служейки като символни примери за драматизма на българската национална съдба и литература. Това са Гео Милев и Никола Вапцаров. В този най-нов отрязък от време - за Вапцаров конкретно - освен многото актуални изследвания и публикации, появиха се и значими цялостни (някои от тях - полемични) книги благодарение труденето на литератори като Боян Ничев, Чавдар Добрев, Катя Янева, Петър Велчев, Атанас Лазовски, Йордан Каменов (две книги), Катя Кузмова - Зографова, Владимир Атанасов.
Малко обаче знаем за обратния път, за рецепцията на Вапцаровата житейска участ и творчество извън страната ни. Камо ли пък за „прехвърлянето” им в далечните испаноезични и португалоезични пространства (В Пиринеите, в Мексико, в Южна Америка, включая Карибите - пространства, все още дъхащи ни на велики географски открития, на корсарска екзотика, на митична глъбина, свързана с маи, инки и ацтеки). Защото - независимо от бликналия у нас интерес към испанския език специално и наваксващото „поглъщане” на испаноезична художествена литература (предимно чрез образци на т.нар. магически реализъм) - ние практически слабо осъзнаваме и трудно се ориентираме в необятността и спецификата на този друг, много различен от нашия, духовен мир и реакции. Или поне - представите ни за него са спорадични, оформени предимно върху писаното и изповяданото от наши автори отпреди: от Борис Шивачев, Матвей Вълев, Светослав Минков, Любен Христофоров, Никола Фурнаджиев, Димитър Димов. И благодарение, разбира се, на съвременните вдъхновени пътеписни и есеистични откровения, на преводите и съставителствата, на иновационните публикации на Никола Инджов, приел испаноезичния свят за свое второ духовно лоно, пропътувал тия земи и страни с отворени очи, препратил към нас претворени късове от чудодейната литература, сътворявана оттатък Атлантика, в Латиноамерика.
Това поудължено встъпление ми бе нужно, за да обявя и наредя още едно име - това на Румен Стоянов: един своеобразен мисионер, дълголетен друмник из испаноезичието и португалоезичието (от него въведени неологизми), почтен посредник между литературата на България и тази на Испания и Португалия, на Бразилия и Аржентина, на Мексико и Куба. Живял и работил непосредствено и активно там, поемал от извора, чел, издирвал, събирал факти и информация, установявал широки контакти и изнасял лекции, превеждал усърдно и дълго размислял, цитирам, върху „духовното, естетическото и революционно влияние на Никола Вапцаров и българската литература върху културния, обществения и политическия живот в тези държави”, той сега ни представя книгата си „Чака ме светът. Никола Вапцаров в испано- и португалоезичните страни”. В автопредговора (едва ли не с въздишка и потушен укор) писателят съобщава за скиталчествата на този си ръкопис, превърнат в книга след много години на преборване с обстоятелства, инертност, издателски перипетии. И ни доверява, че не се сили да бъде съдник на писалите преди или успоредно с него за Вапцаров, камо ли пък на самия поет, който, макар и една историко-литературна константа, е бивал, както знаем, и обект (особено в променливото нововремие) на всякакви писания, обглеждания и обговаряния. Та затова, внушава ни Стоянов, Вапцаров стои някак видимо „по-изчистен”, истински и голям в непредубедените реакции и оценки на събратята-писатели чужденци от Испания и Португалия, от Мексико и Бразилия, от Уругвай, Колумбия, Еквадор, Никарагуа или Куба. Румен Стоянов извежда някои от тези оценки като акценти, като подзаглавия, и те - със своята висота и категоричност - ни карат да изпитваме едва ли не гузност за поменатата нашенска нерядка непочтителност към големи свои люде. Нека попрелистим книгата, за да се убедим в това: „Перу: Толкова голям, че не се побира вече в границите на своята родина”; „Испания: Поет на света, видял светлината в България”; „Португалия: Безсмъртен в паметта на народите от цял свят”; „Салвадор: Искра, която ни закриля от мрака” и т.н.
Тази книга, рядка по същество, не се нуждае толкова от рецензиране или от включване като „сегмент” от оформилото се вече „Вапцароведение”, колкото от непосредствена популяризация. Тя е пример за творческо себенепожалване, за вдаване на тема показателна и значима. Колкото и гръмогласно да звучи твърдението ни - наспроти поведенческата скромност на Р. Стоянов като човек и писател - това изследване е адресирано предимно до поколенията нататък, то следва да се вгнезди в близкото бъдеще (неясно откъм духовност), да бъде четено най-вече от идващите, залепнали днес за компютъра, чуждеещи все повече от книгата, слабо интересуващи се от миналото като история, литература, скрижали, послания, приемственост и памет. Та кой днес така почти стоически, като работна пчела, години наред ще вади от срещи и разговори, от книги, списания и пръснати публикации по наши и чужди издания, от библиотеки и частни притежания капчиците гордост за българското (в случая обвързани с Вапцаров), стремейки се да докаже отново Вазовото твърдение, че и ние сме дали нещо на света?! И никакво самолюбие не личи в описанията на автора, свързващи го с именити и по-малко известни представители на испано- и португалоезичното знание и култура. И никак не се е колебал той едва ли не като „разследващ журналист” да ходи, разпитва и научава, да записва макар и най-дребните факти и съобщения, да ги съпоставя и подрежда, да листи скрупульозно стари вестници, да лови с грижовни шепи отзвуците от Вапцаровите песни, светлините от въздействието им из тия страни. И да цитира дълги пасажи от писма, от статии и констатации на отвъдморски приятели на България, станали такива благодарение най-вече на Вапцаров като хуманитарен (та и героичен) пример, като кратък и грубо прекъснат живот, като автор на поезия от световна мяра: Николас Гилен, да речем, или Хосе Мартинес Матос, Мануел Муньос Идалго, Хуан Едуардо Сунига, Артуро Коркуера, Ежито Гонсалвиш и пр. Не крие Стоянов удовлетворението си от това, че тези и много други творци и интелектуалци от испано- и португалоезичните земи убедено и категорично редят Вапцаров сред най-големите творчески фигури от миналото столетие, приели световна слава и станали общо гордо достояние на напредничавото човечество: Лорка, Маяковски, Фучик, Валехо, Хикмет, Неруда, Ернандес. Неколцина от тези истински българофили непосредствено са посветили благодарни свои стихове на Вапцаров и България (Р. Стоянов обявява творби на Туньон от Аржентина, на Блас де Отеро, Мануел М. Идалго, Крамен де ла Торе Виверо и пр. от Испания, на Уинстън Орильо от Перу, на Мануел Диас Мартинес от Куба и пр.)
Та нека пък ние благодарим на този мъж Румен Стоянов от с. Драганово, Великотърновско - поне с тези бегливи редове - за усилието му на свой ред да ни открие прозорец към мисловните и художествени елипси на страните, родили величини като Маркес, Борхес, Кортасар и Карпентиер и наредили равноправно в своите духовни вместилища и българина Вапцаров…

Румен Стоянов - „Чака ме светът. Никола Вапацров в испано- и португалоезичните страни”. Изд. „Св. Климент Охридски”, 2009 г.